Разговор на Пламен Дойнов с Михаил Неделчев
В края на 2025 г. излезе „Книга за Христо Фотев: Сърцето ми прилича на пристанище“ (изд. „Кария 2020“) от Керана Ангелова. Книгата може да се възприеме като събитие – и в обогатяването на поетиката на мемоарната проза, и в осмислянето на мита за Христо Фотев, и в цялостното полиграфическо изграждане на едно паметно издание. Говорим за книгата с Михаил Неделчев на 11 декември 2025 г.
Нека започнем с мотивите за този разговор. Защо пожела да говорим за книгата на Керана Ангелова, посветена на Христо Фотев?
Първо, книгата ме очарова още като видях как изглежда корицата, с този прекрасен профил на Христо Фотев – с остър нос. Той е показван най-често анфас. Този доста странен профил не може да бъде видян често. Профилът му е някак непознат за повечето от нас. Освен това, когато я разгърнах, видях, че това е прекрасно оформена книга. Говоря за първото ми впечатление, още преди да започна да я чета. Когато я зачетох, осъзнах, че това е книга, която по право трябваше да бъде написана точно от Керана Ангелова. Многократно пред публика и в частни разговори Христо я е наричал „моя поетическа сестра“, „моя по-малка сестра“. Обръщението му към нея е „сестро“. Той, разбира се, и други е наричал свои сестри, но Керана е особено избрана. И тя го знае това. Била е длъжна да напише тази книга. Много се радвам, че това се е случило. Радвам се на нейната смелост. Тя е писала стихотворения, посветени на Христо Фотев, включително с вътрешно закодирани портрети и състояния, за конкретни мигове и ситуации, свързани с него. Писала е слова, произнасяла е речи за Христо Фотев… Но това е цялостна книга.
Аз първо възприемам книгата като своеобразен паметник, като произведение на изкуството. Можем да намерим и други думи, но все пак това е една мемоарна, есеистично-лирическа книга, с луксозно отпечатани фотографии, със стилна полиграфия…
Цялата книга е луксозно отпечатана.
Да, така е. Дали обаче това подхожда на образа на Христо Фотев?
Има много възможности да се върви към Христо Фотев. Той е личност, която предполага разночетения. Не е една-единствена – нито литературна, нито конкретна – персона. Христо Фотев е мит, а всеки мит е многозначен. Митът, който Керана Ангелова ни представя, е само един от възможните. А Христо Фотев има много митове. Включително и твоето стихотворение „За едното име: Стойчо Мамин“, което е едновременно демитологизиращо, но и играещо с един от митоголичните му образи.
Впрочем Керана в книгата си коментира това признание на Христо Фотев, направено в разговорите му с Кирил Гоцев (за любовните му следобеди в крайбрежните пещери на младостта му), върху което се основава шегата в моето стихотворение. Керана твърди, че най-вероятно това е измислица на Христо Фотев, че всъщност е преекспонирал своите любовни подвизи. Но пък това също е част от мита. Защото един мит е изграден от светлосенки, от противоречия…
Самата Керана говори, че Христо Фотев има „любовен период“ и че когато той се е запознал с нея, този период е бил приключил. Много се съмнявам, че е точно така. Христо се пазеше от всякакви информации, които биха могли да достигнат до неговите поетически сестри. Тях ги щадеше от най-различни други сюжети, които възникваха около него. Образът, който Керана му изгражда в този постлюбовен период е всъщност доста идеализиран. Христо не е само това. И слава богу! Той е много по-сложен.
Според мен книгата прави поне три неща. Ще се опитам да ги подредя. Едното, мисля, че го споделяме. Книгата представя Христо Фотев като национален, лирически, но преди всичко бургаски мит. И в това няма нищо изненадващо, защото Керана Ангелова го познава именно на това място – Бургас и южното крайбрежие. Другите две неща за мен са по-любопитни. Второто: тази книга се занимава с приятелствата, но и с неприятелствата на Христо Фотев, с неговите обкръжения, с неговия досег с други хора, поети, литератори… Занимава се с нещо, което бихме определили като вчерашната (не днешната!) бургаска писателска общност. В един момент книгата дори престава да бъде просто книга за Христо Фотев, а става книга и за Николай Искъров, и за Реджеб Кюпчю, и за проф. Иван Карайотов, и за Стоянка Грудова, и за Тома Бинчев, и за Димитрина Баева, и за Петя Дубарова и т.н. Около фигурата на Христо Фотев се полагат доста други персони. Третата особеност е, че книгата представлява реплика срещу опитите за следсмъртно демитологизиране на Фотев.
Абсолютно съм съгласен. Книгата наистина има три различни повествователни потока. Първо да кажем, че книгата е изградена от фрагменти. Всеки фрагмент фиксира състояние, образ на Христо Фотев, ситуации, в които е влизал, включително и конфликтни. Абсолютно вярно е това, че е книга колкото за Христо, толкова и за цялата бургаска литературна общност, пък и не само за литературната общност. Може да се каже, че това е бургаската социокултурна общност. Бургас, който Христо създаде. Защото всички знаем, че той създаде този Бургас. Той го назова, той го представи, описа… Разбира се, още много неща могат да бъдат изговорени за това облъчване, което направи Христо Фотев спрямо своя град. Беше съвсем естествено, струва ми се, тъй като самата Керана Ангелова е една от централните фигури в тази общност, да пише и за своите събратя и сестри – за Стоянка Грудова, за Петя Дубарова, за жените около Христо. Това е много важна тема. Христо не е само литератор, той не е само поезия. Много страници са отделени за Петьо Пандира, който и аз познавах, но доста епизодично, за прекрасния Реджеб Кюпчю, с който бяхме приятели. Писал съм за него в списание „Септември“ и той харесваше този мой текст. Христо е неотделим от всичко бургаско. Грешка е, когато той се мисли единствено като поет.
Ясно е, че Фотев не е само това, което е написал. Същевременно обаче той е именно поетът с главно „П“. Тоест той е фигура, която дори да не пише, остава дом на поезията. Малцина са такива поети. Такъв ефект например има отдалеченото присъствие на Борис Христов днес в Лещен…
При Христо Иван Пейчев е неговият модел.
Имам предвид друго. Иван Пейчев пише активно стихове до самата си смърт, до 1976-а, той си отива рано, както знаем. При Христо Фотев се случва някакъв ранен отказ от писане, особено оттегляне. Но дори когато той престава да пише стихове, самата му жестовост, присъствието му в света, всекидневните му фрази, дори прословутото му мълчание, се превръщат в бастион на поезията. Много особен ефект. Затова десетки автори отиват при него в Равадиново като на поклонение. И това е също интересен социокултурен феномен.
Лично аз съм ходил много пъти в Равадиново, точно на поклонение. Тръгвал съм от Созопол. До Равадиново трябваше да се отиде пеша. Просто жестът беше такъв. Това са само шест километра, които обаче трябваше да се извървят. Това беше нещо като Ел Камино[1] на българската поезия, просто такъв поклоннически път. Никога няма да забравя, когато веднъж заведох една дама при Христо. Разбира се, занесохме бяло вино. Стана много късно и аз казах, че трябва да си тръгваме. И Христо възрази: „Къде ще ходите? Ето тук има място“. И ни отвори една стая и ни залюби с тази дама, така да се каже. Аз въобще нямах такива намерения. Но както и да е… Христо много обичаше да приема гости в Равадиново. Най-вероятно защото в Бургас не е имал такава възможност. В Равадиново той просто се чувстваше домакин.
Веднага ще кажа, че в Бургас мястото за поклонение е Канцеларията на ул. „Милин камък“. Там е било мястото, където отиваш да се срещнеш с Христо Фотев.
В Канцеларията задължително трябваше да се отиде с две бутилки бяло вино. Едната за него, другата за теб.
Това е като при Иван Пейчев…
Да, да. Абсолютно задължително.
…за да не го подпиваш, ако занесеш само една бутилка, нали така?
Абсолютно задължително. Естествено, ти изпиваш една-две чаши от твоята си бутилка и останалото пак остава за него… Но Христо беше много щедър човек. Изключително щедър. И Керана говори за тази негова щедрост. Той действително навсякъде черпеше. Естествено, през повечето време той нямаше пари, за да черпи. Но когато имаше пари, го правеше. Случи се например да издействаме от СБП да му отпуснат някаква сума. И тогава Христо започна да черпи в кафенето. Някой се обади на Уляна (жена му) да дойде да го прибере, защото ще похарчи всички пари, а това бяха доста пари. И тя действително дойде, но какво стана, запи се и тя с него. И парите отидоха на кино.
За мен е особено предизвикателство как всъщност се пишат мемоари за хора, които рядко говорят. На практика авторът пише не за това, което са изрекли, а за мълчанието им или за своите мълчания с тях. Как изобщо с думи се предава това мълчание? През страница, през две този мотив при Керана се повтаря.
В книгата има много мотиви. Ти си прав, че този мотив за мълчанието е един от доминиращите. Аз също съм мълчал с Христо. Той обичаше да мълчи наистина, обаче да мълчи в присъствието на други хора. Не знам колко често е мълчал или не е мълчал, но тогава нямаше и телефони, за да се дърдори по този ужасен начин както днес. Но той наистина обичаше да има хора около него и да мълчи може би заедно с тези хора. В същото време Керана много последователно развива и идеята, че Христо не е точно мълчаливец. Когато той заговори, всъщност произнася много силни думи. Някои от тези думи се помнят дълго. И още нещо: когато Христо заговори, той всъщност благославя. Благославя най-вече жените, момичетата. Това са благословии. Той се отнасяше към тях по такъв начин, че те всички излизаха от общуването с него окрилени.
В книгата Керана Ангелова не се задоволява само със спомени или с оценки на други хора, но и прави доста находчиви интерпретации на няколко от стихотворенията на Христо Фотев, както и интерпретации на неговия почерк.
Да, има силни моменти в тези интерпретации. Много е характерно наблюдението за това, когато Христо е предложил на Стоянка Грудова да му оправи словореда и препинателните знаци. Керана въздъхва, че това няма как да се случи, защото без възклицанията, без всички тези препинателни знаци, без най-различните прекъсвания на словесния поток неговата поезия не би могла да съществува. Тя съществува точно в тези многоточия, в особените пропадания, в паралелните лирически изкази, които текат в неговите стихотворения. Да, наистина, много добри са точно тези наблюдения върху стилистиката и върху различните образи, които живеят в тази поезия.
Направи ли ти впечатление как под повърхността на книгата, а понякога и над повърхността, излизат противоречията около Христо Фотев, съществуващи в бургаската писателска общност? Но ми се струва, че противоречията преди 1989 г. са почти избегнати. Повече се акцентира върху тези след 1989 г. Например на мен ми липсва релацията Илия Буржев – Христо Фотев. Или Керана Ангелова не познава тези сложни отношения?
Познава ги много добре, но просто ги е спестила. Защото е угнетително заради унизителната ситуация, в която сам се беше вкарал Илия Буржев. Това някак си го изключи от литературната общност. И неслучайно той е премълчан. Защото начинът, по който той действаше спрямо Янаки Петров, а пък и срещу Христо Фотев, беше абсолютно недопустим. Той сам си причини една литературна смърт…
Все пак (за протокола) Буржев го има на една от снимките в книгата – с Христо Фотев и Янаки Петров – на среща с пионерчета, които им поднасят карамфили… Светва и на още едно-две места…
Но е много важна тази тема, която подхващаш. Защото в книгата не са спестени всички противоречия, които възникват около един мит. Митът съвсем естествено предизвиква и миторазрушителни съпротиви срещу себе си. Самият Христо Фотев, както знаем, в едно свое знаменито стихотворение намеква за тези възможности. Керана много добре е представила двете най-важни конфликтни ситуации: уволнението на Христо Фотев и на заместника му Янаки Петров от алманах „Море“. Мълчанието на Христо е прекрасно представено като конфликтна ситуация, в която е въвлечен един такъв голям поет, който е измислил Бургас като поетическа вселена… Това мълчание при отстраняването на двамата от „Море“ е прекрасно и травматично показано. Аз се просълзих като четох тези страници. Разбира се, страниците са и зловещи, защото те също произлизат и рефлектират спрямо мита за Христо. После, когато Керана разказва за ситуацията с онзи отвратителен човек, националиста от телевизия „Скат“ (забравих му името), също става въпрос за травматична ситуация… Освен това тя настоява, че Христо Фотев не е прогонен от Бургас, а това е негово собствено решение, макар всички да знаем, че в някакъв смисъл той е предизвикан да го вземе.
Дори да не си прогонен в буквалния смисъл на думата, в един момент става невъзможно да останеш…
Нека кажем, че Христо беше страхотен тандем с Недялко Йорданов, макар Керана да не го описва подробно. Недялко всъщност винаги го пазеше. Той имаше голям авторитет сред силните на деня и просто пазеше Христо. Недялко беше, така да се каже, честното партийно лице, а Христо – талантът на Бургас. Те бяха в тандем и Христо му беше благодарен.
Тази книга е част от понатрупаните вече книги за миналото на Бургас от втората половина на ХХ век, за различни феномени, събития и личности…
…за бургаските театрали и кафенета, за бургаските режисьори…
Нека проектираме това върху по-широк социокултурен хоризонт. Как такива книги изобретяват своеобразни алтернативни градове и алтернативни културни пространства в епохата на Народната република?
Голямото майсторство на Керана в тази книга е, че дори за онези, които не познават цялото обкръжение на Христо Фотев, личностите около него започват да звучат обвеяни от неговата легенда. Не само Петьо Пандира и Бизито, но и художниците, артистите и т.н. По някакъв начин тя е представила Бургас и бургаската поетическа вселена като една социокултурна вселена, която има общонационално значение. Затова знаково присъства и Константин Павлов… Не говоря като човек, който е познавал тази вселена. Това за мен е било по-истинско и по-родно от моя роден град София. В някакъв смисъл аз съм се чувствал в Бургас по-свободен, отколкото в София. Винаги е било така. Сега, разбира се, не е така, но тогава Бургас за нас беше алтернатива на София, включително алманахът „Море“ и неговият голям принос. Керана не говори много за алманаха. Но аз знам как се чакаше всеки негов нов брой в писателското кафене на „Ангел Кънчев“. Действително се очакваше. Когато пристигнеше, всички си го купуваха, разграбваха го. Няма друго такова издание, което да е функционирало по този начин. Част от мита за Христо Фотев беше закодиран и в този алманах.
Там все пак Недялко Йорданов дълго време играе ключова роля.
Да, но и Христо присъстваше ярко.
За изследователите е известен факт, че първата литературна група, която е първообраз на бъдещето бургаско дружество към Съюза на писателите, е учредена в Бургас през 1968 г. Струва ми се, че за да се създаде такава група, местните редовни членове на Съюза на писателите е трябвало да бъдат поне трима. Тогава това са Недялко Йорданов, Христо Фотев и Славчо Чернишев, но мисля, че към тях е включен и белетристът Върбан Стаматов. Около тях е можело да се подредят и други писатели нечленове на СБП. Благодарение на това институционално строителство и на такива фигури започва да става видимо нещо като „бургаско литературно пространство“. Защото и тримата поети са ярки фигури… Искам да кажа, че и тримата не са случайни автори, не са просто членове на СБП. Всеки има характерна физиономия. Най-впечатляващ поет сред тях естествено е Христо Фотев. Той безспорно блести. И изглежда така, че Бургас по особен начин е алтернативен литературен град в националното пространство и в същото време Фотев има белезите на регионален бургаски мит, който обаче е признат на национално равнище. И това рязко го отличава. Едновременно е алтернативен, но не и подземен мит, каквито например са били Йордан Кръчмаров в Балчик и Добрич, Богдан Тетовски в Шумен, Николай Колев – Поета във Велико Търново… При Фотев сме изправени пред специфичен случай, който се различава от разпространените местни провинциални митове на литературния ъндърграунд.
Разбира се, това е важно наблюдение. То се дължи на двойственост. Керана, макар да е вгледана преди всичко в бургаското обкръжение на Христо Фотев, удържа в съзнанието си и националния смисъл на мита. Това личи на много места в книгата. Не само е намекнато, а е казано директно. Голямата сила на присъствието на Христо Фотев беше точно в тази двойственост и тройственост на митическото му излъчване. Той беше наистина и национален мит. И то с голямо облъчване, с мощно въздействие върху цялата съвременна поезия. В един момент някои започват да подражават на Христо Фотев още като съвсем млад, въпреки че самата Керана много точно казва, че никой не би могъл да му подражава истински. Подражаваха му като слог, като лексика, подражаваха му в неговите маринистични възхвали на морето. Същевременно наистина не можеше да му се подражава в същинския смисъл на думата, на което Керана толкова настоява. Тази пластика на неговото поетическо слово, но и пунктуацията, изобщо начинът, по който той изгражда едно стихотворение, няма как да бъдат повторени. Това е наистина неподражаемо. Същевременно самата столична власт, самият Съюз на писателите някак си се съобразяваше с влиянието на Фотевия мит. Ако беше останал само бургаски мит, тогава просто щеше да бъде маргинализиран или някак подценен и изтласкан в периферията, което те всъщност не можеха да направят. Никога няма да забравя, когато отидохме и казахме (не помня във връзка с какво), че Христо Фотев се нуждае от подпомагане, от творческа помощ. На секундата беше удовлетворена тази молба. На секундата. Което за много от софийските автори не можеше да стане по никакъв начин. Тоест Христо, независимо от цялата му бохемщина и уж разпиляност, беше поет, с когото централната власт се съобразяваше.
Не знам дали ще се съгласиш с мен, но на този плътен мемоарен фон ми прави впечатление липсата на систематично литературоведско внимание към поезията на Христо Фотев. Да, преди около петнайсетина години издадохме сборник за него[2]. Но след това има ли нещо подобно? Вярно е, че той периодично бива честван. Има конкурс за нова книга на името на Христо Фотев. Не можем да кажем, че е забравен. Не само заради паметника му в Морската градина на Бургас, а заради различни жестове и инициативи. Ето, книгата на Керана Ангелова също работи за паметта му. Но не ми е известно да има някакви сериозни дисертации или други изследвания за Христо Фотев. Или са публикувани, но не съм чувал…
Не, не са публикувани.
Той сякаш много повече живее в спомена, в мита, в ефекта на обичания поет. Но липсва някакъв по-ясен научен литературоведски интерес. Да, всички ние сме писали за него. Не подценявам това, което е създадено. Но ми се струва, че той е обект по-скоро на мемоарната памет. Или това е погрешно мое впечатление?
Много пъти съм писал за Христо Фотев, както и ти, разбира се. Но трябва да кажем, че Христо Фотев много трудно се интерпретира чисто като поетика. По-лесно е да се разкаже за мита, отколкото за поетиката. Докато да се докаже конкретно защо той е създал наистина значима поезия – е трудно.
Добре, но например при Иван Пейчев не е така. Споменавам го, защото Пейчев е литературен баща на Фотев, условно казано. Иван Пейчев обаче се радва на доста последователен литературоведски интерес, който при това е изразен чрез различни подходи – от Божидар Кунчев до Антон Баев и Пламен Шуликов[3]. Посочвам само изследователи, които имат отделни книги за Пейчев, да не говорим за други автори на студии и статии за него… Не знам дали това е парадокс. Може би има някаква причина.
Според мен основната причина е ефектността на самия мит за Христо Фотев. Той е ефектен. И е съвсем естествено, когато посегнеш към тази тема, първото нещо, което някак си ти дойде на ум, на върха на перото, да започнеш да пишеш за мита. Аз също. Първото ми по-голямо слово, което беше посветено на книгата „Спомен за един жив“ и произнесох на премиерата в църквата в Созопол, беше абсолютно митотворческо, с използване на фразеология, която е чисто митотворческа. Аз си го харесвам това слово, но то не е истинско литературоведско съчинение в смисъла, в който говорим. Разбира се, то е литературен текст, но не представлява литературоведска интерпретация. Тоест митът е много по-ефектен, по-видим и по-заразителен. Това е едно от обясненията. Второто е свързано наистина с трудността да се пише за поетиката на Христо Фотев. Но мисля, че Керана има в своята книга няколко великолепни страници точно за тази поетика.
Каква съдба предричаш на тази книга?
Нека първо да я определим как точно се вписва в цялата поредица от книги за Фотев. Това е книга, която стои върху мита Фотев. Тоест тя е вторично митотворческа. Тя се храни с мита, като не само го надгражда, но и го реинтерпретира. И това всъщност е най-важната характеристика на това издание. Неслучайно Керана посяга и към неща, които стоят като мръсна тайна. Например пише за възникването на т.нар. фоткане. Посяга и към тази тема, която обикновено другите премълчават. Някак си чувстват, че това разрушава мита. Керана много добре върви във всички посоки на мита, включително и към съпротивите срещу него, както към опитите му за банализиране, което също присъства в отделни страници – за начина, по който разни хора, разни администрации посягат към този мит, без да разбират, че тук става въпрос точно за мит. Абсолютно недопустимо е да се тръгва с подобни глупави институционални съображения към такъв мит!… Защото например начинът, по който беше иззет от Фотев алманах „Море“, всъщност блокира един важен процес – така не беше допуснато Фотев да има свои наследници, които да продължат делото в неговата насока. Начинът, по който „Море“ беше даден за редактиране на треторазредни журналисти, за да стане маринистично списание, беше глупав и недопустим… Цялата тази операция беше толкова жалка и тя мен лично ме отблъсна от тази бургаска вселена.
В крайна сметка нито се появи истинско маринистично списание, нито беше запазен литературният алманах. Нито едното, нито другото. Добре, но благодарение на такива книги пък можем да очакваме да бъдат все още будни Фотевите традиции както на литературната публичност в Бургас, така и изобщо в поезията…
Аз мисля, че книгата на Керана Ангелова надхвърля мащабите на „една от всичките книги“ по тази тема. Тя застава върху тези книги, изследвания, свидетелства и пр. Виждам, че все пак Керана чрез цитатите, които е използвала, се е движила в един определен кръг от изследователи на Фотев. Например ние не сме в нейното полезрение. Аз съм споменат в тази книга на три-четири места по някакви епизодични поводи. Присъствам и на една хубава обща снимка, правена в Канцеларията, на която съм с чаша в ръка… Но да не бъда разбран погрешно – това не ме обижда ни най-малко! Керана цитира Светлозар Игов и други литератори, което в случая е напълно резонно. Защото според мен голямата заслуга на тази книга е, че тя обобщава на едно високо равнище Фотевия мит.
[1] Ел Камино де Сантяго де Компостела – мрежа от поклоннически пътища към олтара на апостол Яков Зеведеев в катедралата „Свети Яков“ в гр. Сантяго де Компостела (Испания), където са погребани останките на светеца. (Бел. ред.)
[2] Вж. Христо Фотев в българската литература и култура. Съст. П. Дойнов. Кралица Маб. Департамент „Нова българистика“ на НБУ. С., 2010.
[3] Вж. тези изследвания: Кунчев, Божидар. Иван Пейчев. Литературно-критически очерк. Български писател. С., 1986; Баев, Антон. Иван Пейчев [Романтична формация. Романтически мотиви]. Център за универсални медии. Пловдив, 2010; Шуликов, Пламен. Иван Пейчев. Стилистика на веридикцията. Фабер. Велико Търново. С., 2017.
