(1952) е роден в София. Завършил е Художествената академия със специалност „Плакат“. Рисуването го привлича от ранна възраст, а през 80-те години на ХХ век се утвърждава като водещ комикс художник с публикации в списания като „Дъга“ и „Чуден свят“, създавайки герои и серии, които остават обичани десетилетия от деца и възрастни. В края на 80-те и през 90-те основава издателствата „Плеяда“ и „Мега“ и издава стотици книги-игри. Художник е на първите корици на книги от Стивън Кинг и Дийн Кунц на българския пазар, автор е и на илюстрациите на „Дивото зове” на Джек Лондон. Наред с това илюстрира детски и художествени книги, участва в изложби и получава национални и международни отличия. През 2020 г. излиза неговата повест „Денят, в който мама отиде на небето“, с която се представя едновременно като автор и илюстратор.
Спомняте ли си момента, в който за пръв път разбрахте, че рисуването не е просто игра, а език, на който можете да създавате цели светове?
Моментът на осъзнаването не беше конкретен ден, а по-скоро усещане. Когато разбереш, че белият лист не е граница, а врата. В момента, в който героят ти „тръгне“ сам по страницата и спреш да го контролираш, разбираш, че вече не играеш – ти създаваш реалност.
Какво според вас прави комикса толкова естествен мост между детското въображение и зрелия разказ?
Комиксът е съвършена симбиоза. Детето вижда картината и я приема за истина, а зрелият чете между редовете и символите. Комиксът позволява на сериозните теми да бъдат разказани с лекотата на изображението, запазвайки способността ни да се удивляваме.
„Дъга“ и „Чуден свят“ оставиха отпечатък върху цяло поколение. Каква част от онзи дух – на невинно приключение, на чисто откривателство – се опитвате да носите и в сегашните си творби?
Опитвам се да запазя честността. В онези списания нямаше цинизъм. Имаше приключение, което те кара да искаш да станеш от стола и да откриеш нещо ново. Този стремеж към „чистото откривателство“ е двигателят на всичко, което правя и днес – търсенето на нещо невиждано в познатия свят.
Работили сте върху емблематични светове и автори. Кой ви е научил най-много – самото изкуство или хората, с които сте го споделяли?
Хората, до които достига изкуството, са и тези, които му вдъхват живот. Работил съм и с гиганти като Стивън Кинг (корици и илюстрации на неговите книги), както и с моите колеги от проекта „Над дъгата“. Изкуството ме е научило на опит в занаята, но хората ме научиха на смисъла от него. И още – човешкият контакт е този, който превръща всяка моя рисунка в скъп спомен.
„Над дъгата“, „Аракел“, „Седем градски гряха“, „Чапек“, „Пръстенът на нибелунга“… Ако трябваше да изберете едно заглавие, което най-силно е повлияло на автора, който сте днес, кое би било?
Труден избор, защото това са моите дечица, но може би „Пръстенът на нибелунга“. Там мащабът на митологията се срещна с моята лична визия за епичност. Това е проект, който изисква пълно отдаване и те променя като творец.
„Сказание за Карина и Габриел“ донесе номинация за наградата „Перото“. Какво е усещането да създавате свят, който едновременно е фентъзи, но и дълбоко вкоренен в нашата земя и нашите страхове?
Усещането е като за завръщане у дома след дълго пътуване. Фентъзито е най-силно, когато стъпва върху позната почва – нашите предания, нашите страхове и нашата земя. Това го прави истинско, а не просто приказка за чужди светове.
Преживели сте няколко „живота“ – комикси, издателство, игри, корици, лична литература. Кой от тези ваши предишни Азове най-много ви липсва… и кой ви е създавал най-много ядове?
Най-много ми липсва безгрижието на ранните години в „Дъга“, когато всичко беше пред нас. А най-много ядове ми е създавал „издателят“ в мен – този, който трябва да мисли за срокове, печат и пазар, докато „художникът“ просто иска да рисува.
Българският комикс преживява вълни на подем и затишие. Ако трябва да опишете пътя му през очите на човек, който е бил и вътре, и над него – как би звучал този разказ?
Това е разказ за оцеляване срещу вятъра. Българският комикс е като феникс – тъкмо решим, че е изчезнал, и се появява ново поколение, което го възкресява. Той е упорит, малко инатлив и винаги по-красив, отколкото обстоятелствата позволяват.
Планирате изложба, посветена на българския комикс през 2026 г. Какво искате да бъде усетено в нея – памет, празник или ново начало? Какви истории от зад кадър на българския комикс бихте искали най-после да излязат на светло?
Бих искал да се знае повече за приятелството и общността. За това как се раждаха идеите в задимените стаи, за споровете и за онази невидима енергия, която ни караше да работим денонощно, без да мислим за слава и пари.
Като човек, който е създал толкова визуални светове, как гледате на писането – като бягство от познатия път или като неговото продължение, но в друга посока?
За мен писането е продължение. Когато четката вече не стига, за да опишеш един нюанс на емоцията, идват думите. Те са същият път, но с други инструменти. Не е бягство, а разширяване на територията.
Предстои да излезе ваша лична книга, извън света на комиксите. Какво лице на Петър Станимиров ще срещнем там – познатото, или онова, което досега сте пазили само за себе си?
Ще видите едно по-умиротворено, може би по-философско лице. Там няма да се крия зад брони на герои или фентъзи същества. Това е лицето на човека, който е видял много и е решил да сподели не просто образи, а парченца от душата си.
Когато човек твори десетилетия, неизбежно оставя следи не само върху страниците, но и вътре в себе си. Коя следа от вашето творчество усещате като най-истинска?
Най-истинската следа не е на хартията, а в очите на читателя, който след години ми казва: „Пораснах с твоите рисунки“. Това е единственото безсмъртие, което един творец може да си пожелае – да бъде част от вътрешния свят на другите.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
