Александър Лазаров

бр. 3/2026

с. Бобораци, 1956 г. – София, 2043 г.

Яким Петров

Заглавие: ОБЕКТ НОМЕР ЕДНО
Автор: Л.Л.
Епиграф: Светът като не-обективност
Материал: Гипскартон, грунд, черна и бяла акрилна боя
Размер: 240х240 см
[скулпторна композиция]

В последните години от живота си позабравеният, но иначе признат социостатистик, собственик на частен институт, милионер и „сив кардинал“ Александър Лазаров опитва да възроди публичния интерес към личността и интелектуалното си наследство. Това поне е обявената от самия Лазаров причина[1] за решението да публикува цялата си оперативна работа като агент на съветската/руската разузнавателна мрежа в България.

Последната обхваща повече от 50 години (от средата на 70-те години на 20-ти в. до края на 30-те години на 21-ви в.), прекосява няколко континента и включва множество „разработки“ на субекти (национални и международни) от интелектуалните и артистични среди. Лазаров (агент Сирак) разработва повечето от лицата, които са, или по-късно ще станат, двигатели на българската академична общност (Магда Зарева, Кирил Янев, Младен Икономов, Бранимир Узунов и пр.), наред със студенти и съвсем периферни на сцената субекти.

Що се отнася до международната дейност на Сирак, тя включва комуникация с прокитайски елементи от френската интелигенция, разговори със склонни към радикализация клетки от ГДР и ФРГ (профашистки и ляводевиантни) и не на последно място – разработки за тайни общества и движения в САЩ, Англия и някои южноамерикански страни със стратегическо значение за съветската/руската геополитика. Това е само за периода на Студената война.

Падането на Стената променя оперативната линия на Сирак. Административното му битие бива преместено в Москва за сигурно съхранение[2], присъствието му в българските културни и политически среди бива демократично профилактирано, а финансовото му състояние нараства значително благодарение на собствения дълбокодържавен нюх на Лазаров. Той довежда до основаването на най-големия частен социостатистически институт „Геополитическа социостатистика“ (Г.П.С.²).

Така от края на 90-те на 20-ти в. до края на 30-те години на 21-ви в. сътрудничеството на Сирак с руските разузнавателни служби е насочено предимно към  операции, включващи някои доста своеволни интерпретации на национални и международни изборни анкети, икономически тенденции, потребителски навици и нагласи и идеологически убеждения. Последните биват изразявани с типична за Лазаров самоувереност. Тя му позволява да съчетава ключови аспекти от народопсихологията с добре подбрани факти и спекулативна хегелианска диалектика и да звучи правдоподобно, а понякога дори проницателно, по отношение машинациите на европейски, американски и азиатски актьори.

Увереността на Сирак в интерпретациите е причината единствената му публикувана работа – теоретичният мастодонт от 702 страници  „Дълбоки страти: Теория на регионите и мрежите“ (2021)[3] – да бъде добре приета, въпреки пристрастията на автора, които към второто десетилетие на 21-ви век вече са публична тайна. Ситуация, която парадоксално повече помага, отколкото да вреди на Лазаров, тъй като публичните тайни функционират според най-стария закон в статистиката: корелацията не е каузална връзка.

Затова и решението на близо 90-годишния социостатистик да декласифицира своите „разработки“ и по този начин да установи ясни причинно-следствени връзки между себе си и множество психо-хибридни операции идва като изненада особено за по-младите му последователи. Лица с либертарианско-спекулативна нагласа към културата и политиката, неуморно разработващи Г.П.С.² и роящата се мрежа от свързани с института теоретични работилници, подкасти, тръстове и уебсайтове.

Решението на Лазаров изненадва до степен, че двамата най-известни (и най-млади) негови последователи – пост-прокълнатият-поет Себастиан Милев (р. 2017) и културният антрополог Антон Лилов (р. 2019) – опитват всичко по силите си, за да спрат очевидно сенилното поведение[4] на своя ментор. И действително успяват да ограничат ефектите от постъпката или поне силно да редуцират предположените (от тях самите) идеологически вреди, които саморазсекретеряването на Сирак щели да донесат за цялата екосистема, поддържаща дейността на редица представители на поколение алфа, жадни за признание и видимост в макродиалектическите процеси.

Това, което се появява под заглавието „Операции. Авторазработка (1973 – 2037 г.)“[5] през 2042 г., е силно редактирана версия на отношенията (не само съветски или руски) на Лазаров с различни геополитически актьори. Подбраните документи се фокусират главно върху контактите на Лазаров по време на Студената война и периода на българския Преход (1989 – ?), като дават информация само за две операции от 21-ви век. Последните спокойно попадат в графата на безобиден бизнес опортюнизъм.

При все това материалът е достатъчно провокативен, за да предизвика обичайния спектър от реакции – от морално възмущение (културни експерти, близки до ПП АД) през критична неутралност (читатели и коментатори, считащи се за геополитически реалисти) до очевидни апологетични анализи (лица, близки до Г.П.С.² и други експерти от алт-медиите в страната).

Сираковият квазимемоар се радва и на скромен, но симптоматичен международен интерес. Най-сериозен е този от страна на бившия работодател. Свещената Руска Федерация (СРФ) задейства двама известни експерти по Студената война.

Рецензията на Алексей Козлов (Толкова далеч, толкова близо: Как разработваме историята, Евразийски изследвания, 2042, бр. 7) залага на неутрален тон, подчертава сложността на шпионските мрежи по време на епохата, принципната параноя на съветските и западните сили, както и ключовия проблем за достъпа до такъв вид документи, повечето от които са все още строго секретни, изгубени, силно редактирани или направо изличени.

Текстът на Сергей Митрофанов (Автобиография, автохагиография, авторазработка, Панславянски преглед, 2042, бр. 5) пък е написан със странна смесица от очарование и радикална критика. Авторът се изказва остро по отношение редакционната политика на Г.П.С.², след това атакува западните разузнавателни служби като другата страна на същата психо-хибридна монета, за да завърши с похвала за бруталната честност на Лазаров. В края на статията си Митрофанов прави радикален реторичен и тематичен обрат. Посвещава цяла страница, за да обясни ситуацията в Свещените архиви на Руската Федерация (САРФ). Говори за започналия след пакта Украйна[6] проект по пълно разсекретяване на архивите от Студената война. Как това щяло радикално да просвети международната изследователска общност за реално случилото се в този нетолкова далечен период. Митрофанов описва планините от САРФ документи, до които лично се е докоснал и които според него щели да деконструират наратива на западното демократично самохвалство и да осветлят хората за множеството дълбоки мрежи (известни и неизвестни), все още функциониращи по земното кълбо. Като последен щрих авторът споделя, че предвид мащаба на руския архивен проект, книгата на Лазаров, макар и занимаваща се с все още строго секретен материал, съхраняван незаконно, трябва да се чете по-скоро като забавен опит за концептуална автобиография, а не като предателство или – по-лошо – като сериозно историческо изследване[7].

Агент Сирак не откликва на критиките, нито на похвалите. Отказва и поканите за допълнителни коментари по работата си. Причината е, че към средата на 2043 г. Александър е на път да срещне Великия статистик. Това е версията, която неговите протежета Милев и Лилов прокарват в предаването „6-7“ и през личните си профили в социалните мрежи. До края на същата година Лазаров наистина среща Великия статистик.

Г.П.С.²  публикува поредица хладни възпоменания за своя уважаван основател, оставил всичките си авоари на двама сина – Тома (посредствен софтуерен инженер пред пенсия, живеещ в Сан Диего) и Павел (няма информация освен постоянното му присъствие в Топ 10 на сезонната класация за играчи на Diablo IV). Книгата „Авторазработка“ е изключена от посмъртния дискурс.

Замъгляването и отвличането на вниманието са също толкова мощни оръжия срещу причинно-следствените връзки, колкото и предпочитаните от Лазаров експоненциално нарастващи корелации между фактите. Поне така мислят Милев и Лилов, архитектите на стратегията, потулила мемоарите на агент Сирак.

Двамата напускат Г.П.С.² през 2044 г. Пътищата им се разделят скоро след това, тъй като се оказва, че екранната им химия се поддържа от тялото – живо или полумъртво, но не мъртво-мъртво – на Сирак.

Лилов влиза в структурите на А.Н.А.Л.[8]. Строго емпиричният стил на работа му осигурява спонсориран подкаст още през 2046 г. Скоро след това „Факт/контра-факт“ се превръща в основна медия за коментар върху актуалните събития. Гостите на Лилов са застаряващи, предимно либерални експерти,  обичащи да напомнят на водещия времената, които поколенията алфа и бета не са преживели.

Себастиан Милев предприема поклонническо пътуване през Африка в стила на някои известни прокълнати поети.

Там той пише втората си книга „Лудитът мародер“[9]. Творбата, вдъхновена от Лотреамон, е колекция от поеми в проза, в които безименният лирически герой проиграва различни отмъстителни фантазии в постапокалиптични градски пейзажи, докато размишлява за разликите между човека и машината и саморазрушителния нагон на западните цивилизации.

Последният текст от колекцията се казва „Зелен хълм“ и възпява реален зелен хълм отвъд времепространството. Хълм, който лудитът мародер не разпознава, тъй като „отдавна захвърлен е в останките на празна механична природа“ (стр. 173). Книгата на Милев получава добри рецензии и номинация за наградата „Стилус на Калиопа“. Журито на конкурса описва стила на автора като „радикално несъвременна поезия в най-добрия възможен смисъл, късен модернистки глас в руините на постпостмодерността“. Все пак наградата „Стилус“ отива при дебютиращата поетеса Рени Живкова (р. 2023) за колекцията „Странни дъждове“, разказваща за предстоящи екологични катастрофи, бащата на Живкова, „един нежен метеоролог“ и „брауновата красота на сълзите“.

За съжаление, поетичните успехи на Милев са краткотрайни. В средата на 2046 г. уебсайтът на малка българска медия обявява трагичната смърт на обещаващ поет (Себастиан Милев) в дълбините на тропическа Африка. Ухапване от бумсланг по шията е странната, но не невероятна причина за смъртта на поета.

През 2047 г. Лилов публикува издание със събрани произведения (312 стр.) на бившия си колега, озаглавено „Форми на разпад“[10]. В предговора Антон пише за дистанцията между него и поета през последните години и тихо възхвалява виртуозния интелект на Себастиан Милев, когото счита за близък приятел и съмишленик. 28-годишният геополитически експерт си спомня общото им желание да разберат дълбоките стратификации на съвременните култури и субективности.

Текстът припомня и книгата „Авторазработка“, тъй като в различните непубликувани писания на Милев се откриват доста бележки, отпращащи към мемоара на агент Сирак. Един от тях заслужава специално внимание и е цитиран изцяло в предговора на Лилов:

8 декември 1979 г.

Локация: студентска база „Пеньо Пенев“

Тема на конференцията: Дълг и добродетел

Разработван субект: Кирил Янев (р. 1960), студент, Софийски университет, Философски факултет, 1-ви курс

Разработващ субект: Александър Лазаров (Сирак), доцент, Философски факултет

Причина за разработка: възможно вербуване на разработвания субект

Днес Кирил представи доклада си. Говори за есхатологичния проблем в марксистко-ленинистката концепция за историята. Темата на доклада беше интересна, въпреки че имаше някои девиации в разбирането за марксистко-ленинистката доктрина. Девиациите могат да бъдат отдадени на изповядваната от Кирил християнска вяра, която е в рязък контраст с реалността на икономическите, социалните и политическите процеси, насочващи материалистката диалектика.

При все това аргументацията на Кирил беше ясна и кратка, далеч над средното ниво за субекти на неговата възраст. В края на доклада субектът дори намекна за възможно идеологическо и метафизическо помирение между марксистко-ленинистката доктрина и християнството. Докладът посочи, че това може да се разгледа през решаващия диалектически момент на изоставянето на кръста.

Откъс

(със съкращения):

Християнството може да се мисли като радикално атеистична форма на трансцедентно отношение сред монотеизмите… Бог се въплъщава и действително умира на кръста. По този начин Той оставя трансцедентния хоризонт празен, но и го снема сред плътта. Така християнството въвежда мисълта и вярата към един  вътрешноприсъщ процес, една обща задача за личностите, говорещи чрез и през Божието слово.

Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях.

(Марк 18:20).

Край на откъса

Професор Колянов попита Кирил дали словото може да бъде разбирано материалистки. Кирил отговори, че това е важен въпрос и се нуждае от по-нататъшно размишление.

В 18:30 конференцията приключи и започнаха вечерните забавления. Имаше музика и напитки.

Кирил изпя сатирична песен за Георги Димитров, след като по-възрастните професори се прибраха по стаите си. Аз се присъединих към песента, за да предразположа Янев. Разговорът ни беше разпокъсан. Имаше прекалено много наздравици.

В 2:30 сутринта Кирил и аз останахме сами.

Субектът изглеждаше мрачен и замислен. Ръцете му – сключени в молитвена поза. Аз бях доста почерпен, като част от стратегията ми за сближаване.

Изведнъж субектът каза, че ме е разпознал. Знаел що за човек съм. Моето семе е посято в измама, каза. Отвърнах, че не разбирам.

Мълчахме дълго време.

В 3:15 сутринта започнах да плача и сложих глава на рамото му. Попитах Кирил  дали има Бог. Той отказа да отговори. Потупа ме нежно и предложи да си легнем.

Резултат от опита за вербуване: незадоволителен.

Допълнителна оценка: Предлагам субектът Кирил Янев да бъде поставен под допълнително наблюдение.

Риск от дисидентска девиация: нисък до среден

Възможност за повторен вербовъчен опит: средна към висока

В бележката си до текста Милев пише:

Идея за книга: биографиите на светци като разработки.

Използвай шаблона на Лазаров.

Какъв е рискът от дисидентстка девиация при Св. Иван Рилски?[11]

„Форми на разпад“ се продава изненадващо добре.

Причина сякаш за завишения интерес към посмъртната книга на поети е цитираната „Авторазработка“. Подтикнати от материала в предговора читатели се завръщат към мемоара, историята на публикуването му и личността на Александър Лазаров.

През лятото на 2049 г. колектив, състоящ се от бивши членове на КСИ[12], Синият_Трол, анонимни дигитални етнографи и др., публикува всички страници от оперативната работа на агент Сирак и списък с по-големите събития, в които той и мрежата Г.П.С.² са били замесени.

Три от изброените предизвикат горещи онлайн дискусии:

1. Г.П.С.² (вкл. С. Милев и А. Лилов) предоставя инфраструктура за бот ферми и сайтове-гъби за разпространение на разнообразни пропаганди материали (2032 г.) [успешно]
2. Лазаров разработва целите, идеологическите послания и таргет групите за масов контрапротест на ПП АД с цел сваляне на управляващата коалиция (2036) [неуспешно]
3. Лазаров предоставя обстойна информация на руски групи относно системата за национална аларма (2026-2027 г.) [успешно][13]

През септември 2049 г. Антон Лилов подава оставка от А.Н.А.Л. Посочва лични причини за напускането си. На следващата година Г.П.С.² е закрит. Вътрешните архиви на организацията остават недостъпни.

Този текст е откъс от романа „Интелектуалният фронт“. Проектът е реализиран с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

[1] Изявлението се случва в последното участие на Лазаров в създаденото от него самия предаване „6-7“. Каналът на „6-7“ все още може да бъде открит в Ютуб. Вж.: линка по-надолу.

[2] Агент Сирак далеч не е единственият субект, чийто архив е даден за съхранение в Москва. Въпросът за документите, намиращи се в столицата на Свещената Руска Федерация е сред централните теми в незавършилия дебат относно несъстоялата се лустрация на съвесткия режим в България. Вж.: www.lustration.org

[3] Лазаров, А. Дълбоки страти: Теория на регионите и мрежите. София: Фулкрум, 2021 г.

[4] Цитатът е взет от предаването „6-7“, еп. 114. Вж: https://www.youtube.com/@6-7

[5] Лазаров, А. Операции. Авторазработка (1973 – 2037 г.). Предговор и редакция Антон Лилов и Себастиан Милев. София: Г.П.С.², 2042 г.

[6] B.U.R.P. е абревиатура на Better Ukraine Resolution Pact, познат в България като „пактът Украйна“. Приет през 2041 г. от президентите на СРФ и САЩ, пактът организира и имплементира стратегическата релокация на украинците в Близкия изток и преразпределението на украинската територия между САЩ, СРФ, ЕС и Китай. За повече информация вж.: биографията на Магда Зарева тук.

[7] Към 2065 г. проектът, описван от Митрофанов, не се е състоял.

[8] А.Н.А.Л е абревиатура за центъра „Асоциация за нови анализи на либерализма“: институция за изследване и разгръщане на политическите, икономическите и културните перспективи на либералната демокрация, основана от политическа партия „Алтернатива за демокрация“ (ПП АД).

[9] Първата книга на Лилов е безследно изчезналата стихосбирка с любовна лирика от студентските години, носеща заглавието „Моята Газа“.

[10] Милев, С. Форми на разпад. София: Фулкрум, 2047 г.

[11] Милев, С. Форми на разпад. София: Фулкрум, 2047 г., с. 11 – 13

[12] КСИ е абревиатура за „Колектив за социални интервенции“ – радикално лява организация, извършваща „стратегически операции с цел дестабилизиране на къснокапиталистическата а-реалност“ според манифеста им, циркулиращ в Телеграм. Вж.: биографията на Виктор Копринаров тук.

[13] Вж. биографията на професор Самуил Таченков тук.