Иван Димитров
Ако трябва да избера литературен дилър от всички живи и мъртви писатели и поети, от всички успели и неуспели книжни изгнаници, родили се със Словото, умрели в Словото и възкръснали в Словото, аз бих избрал чилийския детектив на поезията Роберто Боланьо. Ако някой би могъл да пребори пищящ пристъп на литературна абстиненция, който те озъбва в четири сутринта, когато зверовете на нощта тъкмо са заспали, а хората още не са се събудили, това е тъкмо той.
Защо не е Борхес ли?
Борхес е всеобхватна библиотека – той е каталогизиран, педантично съхранен, реставриран и затворен в книга мит, събрал цялото познание между кориците си. При него отиваме с читателска карта и ако сме оставили петно от кафе върху заетата от него книга, ще получим доброжелателно конско и привидно мила заплаха, че ако продължаваме да правим така, той ще ни изправи пред огледало, в което ще видим, че сме лабиринт без изход, че сме затворници на своя разум и своето безумие. Пред Борхес ще се насерем два пъти: един път от кеф и един път от страх. А при следващото ни посещение в библиотеката му, тоест в него, ние няма да заемаме книги, винаги ще използваме читалнята.
Боланьо е разхвърляна квартална книжарница, в която току-що публикувани и антикварни заглавия идват и си отиват като стой та гледай: някои купени, други заети от щедрия и непрактичен съдържател, трети задигнати от него със същата страст, с която той самият е крал книги в бездната на мексиканската си младост. Боланьо е самонаписал се мит, изхвърчал от тетрадката след смъртта си, отказващ да бъде затворен в книга или да се върне в тетрадката. Боланьо е призрак, пътуващ на автостоп през пустинята Сонора, откъдето ще се смеси с пясъка на пустинята и вятърът ще го разпръсне из целия испаноезичен език – неговата истинска родина. Пред Боланьо ще се напикаеш от щастие – само веднъж, но за цял живот, след като той искрено те убеди, че става въпрос, естествено, за криминален роман, в който детективът е писател, убиецът е поет, свидетелите са литературни критици, Артуро Белано е всичко, а ти, читателят, си истинският извършител на престъплението.
По отношение на литературата Борхес е ценител на виното – той познава отлично сортовете, годините и всички нюанси на питието. Боланьо е безумно насмъркан амфетаджия, който трескаво вади от рафтовете на богатството на световната литература книга след книга и чете с треперещ, но силен глас страница след страница.
Боланьо умее да продава. Гледайки те в очите, той успява да ти предаде с поглед наелектризирането си от литературата. Синтезира ироничността си като Лихтенберг, жестът на присъдите му е този на Рембо, иронията – на Никанор Пара, радикалността – на Маларме, а атмосферата, в която успява да те вкара с две-три изречения е тази от романите на Филип К. Дик. Боланьо е призрачен дилър, стаил се в потаен вход на странична уличка, който продава стоката си само с гласа си:
– Ако трябва да го кажем с нужната скромност: [Роберто] Арлт е Исус Христос[1] –казва гръмко той.
И ти си купуваш един от трите романа на Арлт, преведени на български. Понечваш да продължиш, но Боланьо не те пуска, копелето му с копеле:
– [Никанор] Пара пише, сякаш на следващия ден го очаква електрическият стол.
Спираш се, поръчваш си Никанор Пара на английски от „Амазон“ и веднага се опитваш да се изнесеш, но Боланьо те разстрелва отново:
– [Филип К.] Дик е Кафка, потопен в LSD и ярост.
И после, без никаква пауза, мръсникът ти удря още едно кроше:
– Това е сборник с разкази – жанр, в който Рей Роса е съвършен майстор, вероятно най-добрият от моето поколение, което, за да бъдем честни, включва много отлични писатели на разкази.
Кой е този сборник? Кой е Рей Роса?
– Орасио Кастеланос Моя е роден през 1957 г. Той е меланхолик и пише така, сякаш говори от дъното на един от многобройните вулкани на страната си.
Я, хондурасец, засмиваш се, след като проверяваш кой е Моя, и без предупреждение хукваш да бягаш. Боланьо с ужасяваща коварност те прикотква с цял монолог (ох, ти долен негоднико и възвишен задник!):
– Скромността, в случая на Родриго Лира, беше опасна смесица от елегантност и тъга. Елегантност и тъга, които можеха да бъдат крайни, които често бяха крайни и които на публично място (а също и насаме, предполагам, което тук означава в най-безгранична самота) се появяваха облечени от глава до пети в най-остър хумор, сякаш Родриго беше средновековен рицар, изгубен в сън, който изведнъж се е превърнал в кошмар. Той беше поет, разбира се. Понякога е изкушаващо да се мисли, че той беше последният поет на Чили, един от последните поети на Латинска Америка.
После Боланьо, сякаш смутен от тази иначе твърде скромна за него поредица от хвалби, решава да си покаже зъбите:
– Да се пише – кълна се, че го прочетох в един чилийски вестник, – че трябва да побързаме да дадем на [Изабел] Алиенде Националната награда, преди да е спечелила Нобеловата награда, вече не е дори абсурден фарс, а доказателство, че авторът на това твърдение е идиот от световна класа.
А когато вижда, че си тръгваш, той решава да ти помогне с един мъдър съвет, в който долавяш увлечението му по кримките:
– Нелида Пиньон – прочута бразилска писателка и сериен убиец на читатели.
Когато заговори за литература, Боланьо се превръща във френетичен герой на Робърт Луис Стивънсън, пляска с ръце като учен от черно-бял ням филм, току-що направил откритието на живота си, няма умора. Той е като излязъл от Танцуващата чума – танцувал не 400 дни, а 50 години – от раждането до смъртта си. И тъй като наистина не може да млъкне, в книгите си Боланьо продължава да ни затрупва с имена, вероятно за да изпуска от време на време парата от бушуващо в него литературно говорене. Случва се дори да изригне като вулкан.
Едно от забележимите изригвания на вулкана Роберто Боланьо, изригване, придобило размерите на земетресение и разместило тектоничните плочи на световната поезия, е началото на посмъртно публикувания му (разбира се, незавършен) роман „Неволите на истинския полицай“[2]. В него поетът Падиля, който така и не успява да напише романа си „Богът на хомосексуалистите“, определя литературата като хетеросексуална, хомосексуална и бисексуална. „Романите, най-общо казано, бяха хетеросексуални. Поезията обаче беше изцяло хомосексуална“, твърди Падиля, след което прави вселенска класификация на различните типове поети.
Съдейки от едно литературно четене, на което доброто ми намерение да прочета началото на романа се оказа обида за част от публиката, днес литературната смелост от 90-те години лесно може да бъде припозната за покушение срещу добрия вкус. Аз обаче съм старомоден. За мен това писане от 90-те години е далеч по-революционно от това да се засягаш от няколко жаргонни думи, които преводачката на романа Маня Костова някак е успяла да адаптира на български.
„Вътре в нейния необятен океан [на поезията] се различаваха различни течения: педерасти, педали, педери, швестери, обратни резби, пеперудки и педерушки. Двете най-големи направления ги съставляваха педерастите и педалите. Уолт Уитман например е поет педераст. Пабло Неруда – поет педал. Уилям Блейк бе, безсъмнено, педераст, а Октавио Пас – педал. Борхес бе педерушка, тоест на моменти можеше да е гей, а друг път – просто асексуален. Рубен Дарио беше обратна резба – всъщност кралицата и парадигмата на обратните резби (в нашия език, разбира се, в широкия и чужд свят, неоспоримата парадигма си оставаше Верлен Щедрия). Една пеперудка, според Падиля, се нареждаше по-близо до цветистата лудница и халюцинации в плът и кръв, докато педерастите и педалите се лашкаха пресекливо от Етиката към Естетиката и обратно. Сернуда, обичният ни Сернуда, бе пеперудка, но в моменти на дълбока горчивина се изявяваше и като поет педал, докато Гилен, Алейсандре и Алберти можеха да бъдат считани съответно за швестер, обратна резба и педал.“
Поезията е видяна като подмолна борба между поетите педерасти и поетите педали за присвояване на Словото. Според Падиля в Испания, Франция и Италия поетите педерасти представляват цял легион, а Руската революция има само един истински поет педераст (Маяковски? Не. Есенин? Не. Пастернак, Блок, Манделщам, Ахматова? Съвсем не.)
Друго знаменито избухване от същия роман са бележките по съвременна литература за ролята на поета, написани от професор Амалфитано. В тях поетите са разделени в много категории:
„Най-щастлив: Гарсия Лорка.
Банкер на Духа: Т. С. Елиът.
Господинчото в Ада: Сернуда и Хилберто Оуън.
С най-могъщия чеп: Франк О’Хара.
Този, когото би допуснал край смъртния си одър: Ернесто Карденал.
Този, който най-успешно би се подвизавал като гангстер в Ню Йорк: Кенет Патчен.
Най-добре маскиран: Салвадор Ново.“
Някои читатели предпочитат литературните доктори, които внимателно ти предписват литература, други се спират на литературни консултанти или психотерапевти, трети са класици и прибягват до услугите на библиотекари и на архибиблиотекаря Борхес. Аз предпочитам дилъра Боланьо.
Ние, читателите по цял свят, се нуждаем от повече писатели суперзвезди, които да дилърстват като него. Да вземем шантавия аржентинец Сесар Айра, когото открих след едно епохално хвалебствие от Боланьо. Оказа се, че един от двамата му издатели на български го е открил от същото място. С дилърстването си Боланьо работи за цялата латиноамериканска литература. Като представител на език, стигащ до едва няколко милиона души по целия свят, аз си представям какъв ефект би имала една боланьовска суперзвезда за българската и дори за източноевропейската литература.
Какво ще каже за литературния дебют на Катерина Василева и неиздалата още дебютната си стихосбирка Преслава Джонджорова? Ще обясни ли как най-лесният начин да свършиш от поезия е да прочетеш за пръв път „Канела“ на Елин Рахнев? Ще възкликне ли как някои автори пишат десет книги, за да напишат една отлична, а Виолета Радкова е написала един дебютен роман колкото за десет отлични книги? И как ще вмъкне сред похвалното си слово за „Канела“ на Елин Рахнев „Странично осветление“ на неговия малък брат Юрий Рахнев? Или Юрий Рахнев ще се появи не до брат си, а в редицата на поетите и писатели фотографи, в която ще включи Владислав Христов и Иво Рафаилов?
Какво ще каже за писателката на Лудогорието (и на цяла България) Емине Садкъ? Ще заяви ли, че през 90-те години в българската литература поезията с топки безспорно доминира над прозата с топки, изтъквайки, че Силвия Чолева е най-голямото перде с най-ударните топки в съвременната българска поезия и културна журналистика? Как ще реши да удари незапознатия читател с боксьорството на поета-прозаик Палми Ранчев? Ще определи ли „Чекмо“ на Момчил Николов като най-хъшлашкия български роман за прехода? С кого ще сравни Антоан Асенов и Момчил Миланов?
Кой старогръцки мит ще използва, когато говори за поезията на Ренета Бакалова? Как ще подходи към най-психеделичните стихотворения на младите поети тези на Захари Захариев или най-крещящия пънкарски глас – този на Мария Вирхов (без да пропускаме неиздалия стихосбирка, но пеещия стихотворенията си в бандата си Feedbacker глас на Иван Шентов)?
Какви словесни въртележки ще измисли за Йоана Стоянова, Теа Монева, Калоян Иванов, Марая Миланова, Силвия Алексиева, Мартин Кръстев, Мария Гетова, Бояна Узунова, Габриела Манова, Неда Узунколева, Велимир Макавеев, Бюрхан Керим, Наталия Иванова, Лилия Йовнова? Какво ще каже за Славейковата награда и Савина Топурска? А за Съюза на българските писатели?
Не знам.
Знам само, че Роберто Боланьо е най-надрусаният и надрусващ литературен дилър на всички времена.
[1] Репликите на Роберто Боланьо са цитати от книгата му Between Parentheses, а преводът от английски е мой – И. Д.
[2][2] Роберто Боланьо, „Неволите на истинския полицай“, превод от испански Маня Костова, худ. Яна Левиева, изд. „Рива“, 2016.
