Калина Николова
Едно от значенията на думата „сантимент“ според тълковния речник е „проява или израз на чувствителност“. Защо тогава често се придава негативна конотация на това да си „сантиментален“? Може би защото сантиментът, настанил се опасно близко до милозливостта, крие риска да изглеждаме твърде уязвими в споделянето на нашите тъги. Грешка, може би не точно грешка е думата, а слабост, да, слабост ли е прекалената привързаност към определен отрязък от време, споделен с човек, който е останал в миналото? Трябва да се учим да продължаваме напред, казват, да оставяме някои рани да си кървят в онези отдавна приключили отрязъци от време и да не се връщаме повече към тях. Но освобождаваме ли се истински от тях, ако разчитаме единствено на хода на времето да заличава следите от спомена на внезапно заминалите си? Единственият изход от травмата не е ли да преминеш отново през нея? В този смисъл, ако сантиментален е равно на оголено чувствителен, то именно такива филми се стреми да създава Йоаким Триер, защото „нежността е новият пънк“, както самият той го формулира в изказването си по време на пресконференцията на фестивала в Кан тази година.
През 2021 г. норвежкият режисьор представи в Кан великолепния „Най-лошата личност на света“ с участието на Ренате Рейнсве, която е в главна роля и в шестия му пълнометражен филм „Сантиментална стойност“. Филм, който му донесе специалната награда на журито на френския фестивал. И тук Триер, през сложността на своите несъвършени герои, успява да отпразнува силата на човешкия дух, на прошката и способността да отвориш отново сърцето си за онези, които някога са си тръгнали.
Напусналият семейния дом тук е Густав Борг – в ролята е Стелан Скарсгард – егоистичен режисьор, чиято кариера върви към своя залез, който обаче се появява отново на хоризонта на киноиндустрията със сценарий за нов автобиографичен проект и също толкова внезапно и решително нахлува в живота на дъщерите си Нора и Агнес. Преди години той напуска съпругата си Сисел, изоставяйки както двете им малки дъщери, така и къщата, в която самият той е израснал.
Сега Нора (Ренате Рейнсве) е известна театрална актриса в националния театър в Осло, но страда от пристъпи на остра тревожност, граничеща с параноя преди всяка сценична изява. Със силен страх от обвързване и неспособна да има „нормална“ връзка, тя изглежда хаотична в опитите си да подреди себе си и да намери мястото си в социума, затова преминава през различните житейски етапи и предизвикателства с бягство и лутане.
Густав моли Нора да изиграе главната роля в новия му филм, очаквайки, че Нора, която той е пренебрегвал през по-голямата част от живота ѝ, ще приеме радушно предложението и ще използва повода, за да възобнови както неговата, така и своята кинокариера. Пред сестра ѝ Агнес той настоява да му позволи да повери на малкия ѝ син (и негов внук) роля във филма си, точно както някога е направил и с нея, като е била дете. И макар Агнес (Инга Ибсдотер Лилеос) да е на пръв поглед по-уравновесената между двете сестри, в себе си тя все още таи горчивината от участието си във филма на баща си. Не толкова снимачният процес е провокирал травмата у нея, колкото това, че в хода на снимките тя е била центърът на Вселената на своя баща (както винаги е мечтала), но след края им тази бащинска загриженост и любов внезапно се изпаряват заедно със свалянето на декора и изгасването на последния прожектор.
Смъртта на майката идва „точно навреме“ за Густав, тъй като се превръща в предпоставка за принудително „събиране“ на семейството и повод той да отправи своите професионални предложения към дъщерите си. Но след като Нора гневно отказва ролята, тя е поверена на холивудската суперзвезда Рейчъл Кемп (Ел Фанинг) – млада актриса, почитателка на неговото творчество, съхранила в себе си носталгията и вкуса за холивудските арт хаус филми, в които, уви, все по-рядко ѝ се отдава възможност да участва. Този жест от страна на Густав очаквано провокира ревност у Нора и отваря още по-голяма дистанция между двамата.
Докато двете сестри преглеждат вещите в къщата, за да решат кои предмети със „сантиментална стойност“ да запазят, те осъзнават, че Густав все още има законни права върху имота. Но той няма намерение да я продаде, каквото е първоначалното им опасение, а да я превърне в локация на най-новия си филм, както и в пространство за репетиционния процес.
В свое интервю за Criterion Триер споделя, че винаги е бил привлечен от темата за паметта и спомена – не като носталгично убежище, а като активна, често болезнена сила, която моделира настоящето. Именно през тази перспектива е замислена и къщата във филма, която се превръща в основен топос на драмата. Тя е пространството, в което личните истории и травмите, натрупвани от поколения назад, се наслагват и отказват да бъдат заличени. И ако се върнем към въпроса защо „сантиментален“ често носи негативна натовареност, то е може би защото сантиментът обикновено се свързва и с привързаност към предмети. Но понякога именно предметите, които са ни заобикаляли и са били част от онези отминали отрязъци от живота ни, ни позволяват да се върнем към хората, които сме обичали, но сме загубили. Сякаш точно те ни дават възможност да преживеем отново споделеното с тях.
Тази идея за предметите като носители на памет и емоционална проекция намира израз в една от сцените на репетициите на Рейчъл и Густав в семейния му дом. Рейчъл с интерес разглежда малката табуретка, която стои в празната стая, но от разказа на Густав тя се превръща в обект, натоварен с трагедията на неговата майка, която е стъпила „точно на нея“, за да се обеси. „На същата табуретка?!“ – възкликва с ужас Рейчъл. Впоследствие от разговора с дъщеря му разбираме, че това далеч не е „онази“ табуретка, а обикновено столче от ИКЕА. Но ето как веднъж натоварен със смисъл и с емоция на една друга история, на едно друго време, предметът придобива друго въздействие, друга аура, която променя стойността му.
Тази фина ирония се усеща през целия филм, като често се проявява под формата на кинаджийски шеги и намигвания. Когато синът на Агнес навършва едва десет години, Густав му поднася скандално неподходящ подарък: DVD на филми като „Пианистката“ на Ханеке и „Необратимо“ на Гаспар Ноé. Освен цинизма на героя, този жест издава и лека тъга по променящата се киноиндустрия: семейството дори няма DVD плейър. В друг момент, запитан от журналист къде освен в Netflix ще бъде излъчван новият му филм, Густав отговаря с искрено недоумение: „Къде другаде освен в кината?!“. Любопитно е, че почти същите думи произнесе и самият Стелан Скарсгард в речта си на „Златните глобуси“ преди няколко дни: „Надявам се, че ще гледате „Сантиментална стойност“ в кината, защото те са вече изчезващ вид. В киносалона, когато светлините угаснат и с останалите хора споделяте един и същи пулс – това е магията на киното. Киното трябва да се гледа в киносалоните“.
Въпреки задълбочеността, с която е разгледана темата за всеобщата самота и за невъзможността за пълно помирение в едни отдавна счупени взаимоотношения, във филма остава неясна самата „сантиментална стойност“ на връзката между Нора и Густав. Какво всъщност е заложено в тяхното помирение и защо то би трябвало да има тежест за зрителя на финала? Решението на Нора да се довери на баща си и да участва във филма му изглежда по-скоро като резултат от разговор със сестра ѝ, отколкото от вътрешна, органично изведена трансформация през нейното лично общуване с него. Парадоксално, но във взаимоотношенията между Густав и Рейчъл има и прошка, и отстъпване на егото и цялостно връзката им е много по-убедително развита. За сметка на това приемствеността в отношенията между бащата и дъщерята остава на заден план. Позволявам си да цитирам думи на кинокритичката Мариана Христова, част от нейното ревю на „Сантиментална стойност“:
Може би най-самостойното постижение на „Сантиментална стойност“ е пълнокръвният портрет на самотата, с която са белязани първите деца в един счупен дом дори когато не остават единствени – самота, компулсивно изкрещяна от Ренате Рейнсве или интуитивно отпечатана върху лицето ѝ. Всичко останало, което се случва в емоционално наситения сюжет, е толкова пъти показано и разказано, че нито Бергмановият апломб, с който кънтят диалозите и се пронизват с очи героите, още по-малко буквалният визуален цитат от „Персона“ на самия финал, успяват да му придадат достатъчно тежест.[1]
Въпрос, на който филмът така и не дава финален отговор е – имат ли за Густав човешките взаимоотношения изобщо сантиментална стойност, или всичко е въпрос на интерес в името на кариерата? Във вечната игра на его и любов изкуството е само привидното „пространство на помирение“[2]. А пътят към прошката изглежда е много по-дълъг.
[1] Мариана Христова, „КАН 2025: Сантиментална стойност“, Българско кино общество, 09.06.2025 г.
[2] Пак там.
