Георги Илиев
Този автор има изключително важно място в моя живот и тъкмо по тази причина за мене е трудно да говоря за него. В някакъв смисъл той не е много „добър“, но е много неразбираем, непроницаем. Но все пак трябва да започнем отнякъде… Като съвсем младо момче Боланьо подкрепя лявото управление на Салвадор Алиенде в Чили и след преврата на Пиночет се опитва да сътрудничи на съпротивата. На косъм се разминава с разстрела, след като бива заловен (виж разказа от Телефонни обаждания). Той емигрира в Мексико, където и започва своя литературен път. Първоначално е поет, но показва невероятно умение да фабулира, да разказва смешно и хипнотично едновременно. Около четиридесетата си годишнина обединява голяма част от своите хъшлашки разказчета в романа Диви детективи и оттогава насетне е принуден да се замисли за своите литературни избори, тъй като става известен.
Диви детективи до голяма степен принадлежи към жанра роман на пътуването (road novel), утвърден в американската битническа традиция. Състои се от малък билдунгсроман, посветен на млад поет, и множество разкази и фрагменти, събрани около изчезването на една мексиканска поетеса. Романът митологизира мексиканската поетическа група на инфрареалистите, към която е принадлежал и самият Боланьо. Аз използвам тази книга като книга И-Дзин – отварям на произволно място и прочетеното ми се сбъдва. Тоест използвам я като вулгарен И-Дзин – сбъдва се, вместо да дава нумерологични съвети, както истинската китайска книга. Но това са само някакви откачени идиосинкразии…
Какво твърди Боланьо и какви са героите му? Според мен Боланьо твърди, че достойният живот е все още възможен, но той е достъпен само ако човекът живее в огромен виц, в огромна шега – това е единственият подходящ начин да си представим съвременния свят. Ето какво казва един герой на Боланьо за „интелектуалците“ в Мексико в романа 2666:
„В Европа интелектуалците работят в издателства или вестници, или техните съпруги ги издържат, или родителите им са заможни и им осигуряват месечен доход, или самите те са работници, или пък престъпници и изобщо си изкарват хляба по достоен начин, живеейки от своята професия. В Мексико обаче – и това може би важи за цяла Южна Америка с изключение на Аржентина – интелектуалците работят за държавата. (…) Самият интелектуалец би могъл да бъде отдаден защитник на държавата или неин критик. На държавата не й пука за това. Държавата го храни и го наблюдава мълчаливо. И тя се възползва от гигантската кохорта от инак безполезни писатели. Кохортата провежда екзорсизъм на демони (…)“ (Боланьо, 2666).
Малко наивна утопия относно Европа, но придобиваме известна представа за героите на Боланьо. Те са порнозвезди, културисти, поети, наркотрафиканти, психотици, почитатели на научната фантастика, свещеници, фашисти и какви ли още не. Вместо чрез сантиментална прослава на аутсайдерите обаче, той ги представя чрез неприлични и невероятни анекдоти.
Тук ми хрумва, че може би моето харесване се корени в голямото разнообразие на приятели и познати, с които съм се сблъсквал. Винаги съм обичал да говоря с приятелите за Боланьо. Един от тях беше Камелия Спасова, редактор на този брой. И се събраха текстове във всякакви жанрове – от моята фенска похвала за Боланьо до целенасочения римейк.
