Георги Тенев
Първата среща с текст на Роберто Боланьо – не в книга, а на стената в издателство „Ню дайрекшънс“, Ню Йорк. И не с проза, а стихове. Рамкирана страница от двуезичното издание на „Los perros románticos“:
„Había perdido un país
pero había ganado un sueño.“
(…)
„I’d lost a country
but won a dream.“
(…)
„Любов, която се измъква.
Сън в друг сън изсънуван.
Кошмарът обяснява: ще порасна,
показва смаляващи се в лабиринт картини
на болката, която ще забравя.“
И така се започна с тази привързаност, на моменти прекалена дори, към книгите на Роберто Боланьо.
Боланьо на Литературна сцена (т.е. за първи път в София), есента на 2009-а
Обратно в България, с огромно желание романът „2666“ на Боланьо да се появи тук, на български. Първият и най-запален съюзник на тази идея стана Георги Илиев. Заради спонтанното, но много вдъхновено програмиране на „Литературна сцена“ в „Сфумато“, Жоро Илиев направи малък подвиг. Преведе на своя глава (и на мускули) шест фрагмента от „2666“.
Ето първото изречение от всеки откъс. Това е случайност, но така са запазени в папката от архива. Последователността или казва, или не казва нещо:
(1) „Наистина не знам как да го обясня“, рече Амалфитано, „това е една дълга история – обвързването на мексиканските интелектуалци с властта“.
(2) „А какво мислиш за Робърт Родригес?“
(3) Тази нощ, докато Лиз Нортън спеше, Пелетие си спомни един отдавнашен следобед, през който той и Еспиноза бяха изгледали филм на ужасите в стаята си в онзи немски хотел.
(4) По това време една гадателка беше поканена да гостува в телевизия „Сонора“.
(5) Тялото на момичето се появи в един изоставен имот в колония Лас Флорес.
(6) Ако най-близката приятелка на Нортън – а тя нямаше такава – я бе попитала кой от нейните двама приятели е по-добър в леглото, Нортън нямаше да знае какво да каже.
Първите усилия са винаги напразни
Дълго продължиха усилията на издателство „Алтера“ да осигури правата за „2666“ на български. Донка Ангелова направи всичко възможно, но чак до лятото на следващата 2010 година, по някаква странна, омагьосана логика, представителят на правата (агенция, базирана ако не се лъжа, в Централна Европа) не ги даваше – или нещо очакваше, или изчакваше, или може би имаше друго издателство на ум? Надали е била смислена причината, смятам, не и логическо-пазарна. Понеже така минаха следващите една… две… три години. Убеден съм, че интересът към романа „2666“ леко превали зенита си, а когато книгата се яви на пазара през 2013-та, имах и друго учудване. И до днес не съм наясно за това решение, не казвам, че е погрешно, но ми се струва странно: на български „2666“ е преведен от трима преводачи… Странно, като знаем опита на Кристиан Ханзен на немски, на Наташа Уимър на английски и руския превод на Марина Осипова, на френски на Робер Амутио. Вероятно е някъде по света книгата да е разделена сред повече от един преводач, но не и в познатите на мен издания.
Поетът в плен
Някъде в началото на 2010-а за първи път разговарях с човек, който лично е познавал Боланьо. Срещали са се в Барселона през последното десетилетие на живота му. Така от първа ръка чух и тази хипотеза, че Боланьо сам е играл твърде хазартно със здравето си. За да не прекъсне писането на „2666“, той е пропуснал реда си за чернодробна трансплантация. Не е било възможно едновременно да мине през такава операция, но и да е сигурен, че ще завърши opus magnum в обозримо бъдеще. И вместо да влезе в болницата, той продължил да работи… Така е според една от версиите. Около Боланьо винаги има версии. Включително за най-драматичната част от младостта му – ареста по време на хунтата в Чили. За късмета да не загине или поне да не бъде осакатен в килиите за изтезания. Или пък е станало тъкмо така, както разказва героят в „Carnet de baile“.
Ми(с)тична и недокрай написана, биографията на Боланьо плюс неговите книги правят една особена литературна „проповед“.
Неподредени бележки (но подчертани със зелено като верни)
Насилието е език, ако цитираме Майк Песеско. Насилието е език и човек или говори този език, или не. Смятам, че Боланьо отлично разбира езика на насилието, макар и да отказва да го говори.
Загадъчна, непредсказуема, мистериозна, садистична книга („2666“), егоцентрична, педантична, коварна и жестока, хуманна и нехуманна едновременно.
Por cierto, ¿cuándo saldrá la novela Los detectives salvajes?
¿En búlgaro?
Ужасът разбива (ли?) културата
Боланьо е представителен за тази особена ритуално-литературна култура на Централна и Южна Америка. Специфична зона, в която слоевете са безкрайно много на дълбочина, а хоризонтално предполагат един феномен, чисто езиков, който не се наблюдава никъде другаде, освен може би в тюркоезичния свят. Различни по националност и държавност поети и писатели са достъпни езиково чак на другия край на континента…
Проблемите, социалните революции и историческите драми на Аржентина са по-близки и разбираеми за един венецуелски писател например, който би ги изразил по-достоверно, отколкото един румънец би могъл да говори за подобни неща в Гърция… Кубинската революция е тема за чилийци, венецуелци, колумбийци и аржентинци. Гарсия Маркес пише за диктатури и диктатори и говори за целия континент, не просто Колумбия. Варгас Льоса – за доминация, корупция и милитаризъм далеч извън Перу, защото това е и Уругвай, и Чили. В изгнание Хулио Кортасар обобщава не само опита си с Аржентина. Цяла Латинска Америка е сцена и адрес за словото му. Е, Роберто Боланьо е еманация на всичко това. Според едно изследване няма друг голям автор от края на миналия и началото на този век, който да е така „мобилен“ вътре в Латинския континент: роден в Чили, израснал в Мексико, живял в Салвадор, установил се в Испания, възприеман като писател на Чили и Мексико едновременно, твори на език и с теми, които обединяват El Cono Sur, „Южния конус“… Вечната група феномени: 1. живот под каудийос (диктатори и „кàпо“, създатели на мрежи на зависимост, от всякакъв тип), 2. живот сред градското насилие, в ужаса, който ерозира културата, правейки хората пределно телесни – онези неща, които постепенно ще разрушат магическия реализъм. Певецът на terrore barocco. Боланьо е това.
2025
През миналата година Боланьо най-внезапно придойде отново. Торпилира четенето и мисленето насред друга литературна работа. И също така от неочакван ъгъл. Стана заради Емил Христов:
– На мен ми е хрумвало от негови разкази, че може да стане филм – но не вярвам да е възможно от роман. Виж, има нещо, което искам да прочетеш… Половин страничка.
Да речем, бях я забравил може би или съм я пропуснал тази половин страничка. От сборниците с разкази. Емил Христов, в случая като режисьор (но и с усета на страхотен кинооператор), беше се заловил за нещо. Не за екранизация, а за взимане на матрица, на материал от ситуацията в един разказ на чилиеца. Говорихме и конкретно, но и по принцип. Емил е прочел и премислил всичко, преведено у нас от Боланьо:
– Всеки опит да бъде правен този писател по визуален път е интерпретация. Това не е Боланьо и не може да бъде – по принцип, за всяка екранизация. И всяка екранизация е „невярна“, защото е интерпретация.
– Добре, но кое за теб – питам го, – за теб като оператор и режисьор кое прави възможността да стане филм?
– Ситуациите. Наличието на ситуации, това (а). и (б) – диалозите. Диалог и ситуация. Комбинация от действие и обстоятелства на едно и също място.
Емил ми показа екземпляр от сборника с разкази, пълен с подчертавания. „Прочети тази страничка“, каза. Беше сюжет, твърде различен от бездната на „2666“. Обсъдихме, че съществува една разлика и Емил Христов се съгласява:
– В големите му текстове го има този ужас, това насилие, а малките му текстове… те са елегантни и „класически“ по някакъв начин. Този компонент го няма.
– Насилието…
– Не е точно „насилие“ думата, а жестокост. Именно жестокост. Това в модерния свят страхотно продава, жестокостта. Не насилието по принцип, защото така или иначе има някаква експлоатация на подобни теми: да защитаваме насилените и пр., и има някаква гражданска позиция по този въпрос. Но тук не е просто насилие, а жестокост. Проявите на жестокост у човека. И това, имам чувството, като да е негово откритие, на Боланьо.
