Йоанна Елми
Втора част
Първата част на този текст започна с въпрос към българската литература – „Как да разкажем себе си?“, от Алековото „Европейци сме ний, ама все недотам“ до Господиновото „спокойствието да си българин“: „Иска се да изкрещиш гордостта си, да обявиш публично патриотарство, да се тупнеш по гърдите, да покажеш превъзходство. Което само демонстрира външния, компенсаторен характер на подобно гордеене“, пише Господинов и неговото изречение всъщност е разтвореният цвят на пъпката на Ганьовото „Булгар, Булгар!“. Въпросът способна ли е българската литература да бъде европейска литература спокойно, без крайно отрицание или трайна патетика, поставихме благодарение на Тодора Радева и нейните „Литературни разходки“ миналия май.
В литературата, в социалните науки, в точните науки винаги тръгваме от детайла – да не приемаме дефиницията на думите за даденост. Какво означава „България“, какво означава „Европа“, какво означава „европейски път“ на България, какво е 9 май (денят, на който бе посветена разходката) изобщо – освен поредното нещо, за което да се скараме? Тези думички са опасно тресавище на патос и клишета, а отвъд тях стои вечното търсене на разказа за „тази земя, която прилича на протегнати между Изтока и Запада, вплетени една в друга длани“ (Светлозар Игов).
Първата част разказа как българската литература, често самовъзприемана като периферна, всъщност органично споделя общоевропейските процеси на национално самоопределение и модернизация. Редица исторически и литературни извори показват, че за българите словото винаги е било един вид държава, отделна от институционалните структури, и основно средство за историческо и културно съхранение, което се оказва по-устойчиво от всяка политическа институция. Фигури като Ботев, Дебелянов, Гео Милев и Вазов показват как родните творци активно превеждат и пречупват през българска призма големите европейски идеи и течения, за да изразят общочовешките травми от войните и социалните трусове в началото на XX в. Това бурно продължаване на българската литературна традиция и приобщаването ѝ към европейската обаче се променя след сблъсъка на интелигенцията с „третата национална катастрофа“ – съветската окупация след 1944 г., която налага идеологическа цензура и изправя автори като Димитър Димов, Димитър Талев и Атанас Далчев пред принудителния конформизъм, тихата морална съпротива на вътрешното изгнание, а в някои случаи и тежките последствия от откритата съпротива.
Литературният преврат на диктатурите
Сред най-ярките изследвания на цензурата след промените 1944 г. е „Случаят „Тютюн“. Книгата излиза през 1951 г. и бързо захранва литературен и обществен скандал, а Димов в крайна сметка е принуден да преработи романа и да се съобрази с изискванията на нормативната критика. Недоволствата са много: буржоазните герои са обрисувани като хора, на които човек лесно симпатизира именно защото са човеци; не отразява достатъчно добре героичното минало; твърде реакционен е.
Цензурата – и диктатурата – също са част от тъканта на Европа, нейната хищническа история. По същото време диктатурата на Франко в Испания предприема систематична, институционализирана и политически мотивирана цензура и чистка, цялостно забранявайки критично към Франко съдържание, както и „нежелателно“ чуждо влияние. Ана-Мария Матуте, една от най-значимите следвоенни писателки в Испания, е принудена да понесе тежка цензура и ѝ е забранено да работи като журналистка. Подобна съдба имат и много писатели, журналисти и творци в държавите от СССР и Източния блок: книгите на един от най-големите румънски поети, Тудор Аргези, са конфискувани и премахвани от библиотеките; полският писател Чеслав Милош е забранен повече от тридесет години. Защо обаче гледаме на тази история като нещо извън „европейското“ е въпрос, който се задава недостатъчно често: в крайна сметка и това е Европа. И тази хищна Европа също създава литература – както казионни текстове, така и шедьоври, които могат да се родят само под напрежението на историята, подобно на графита, който става диамант.
В близост до къщата музей на Димитър Димов, на ул. „Кръстьо Сарафов“ 26, е домът на Димитър Талев – бул. „Христо Смирненски“ 1А. Учил в Загреб и Виена, Талев е носител на централноевропейската литературна и политическа идея на времето. През 30-те години възгледите му за Македония, където е роден, го превръщат в мишена на тогавашната власт; по-късно пък е заклеймен като „фашист“, изключен от писателските съюзи и изпратен в трудов лагер, където здравето му се влошава. Малко преди да бъде освободен – благодарение на намесата на писатели с по-силни връзки с режима – Талев е затрупан под купчина въглища и едва не умира. Изпратен е в изгнание, далеч от културния и политически център, където и завършва тетралогията „Железният светилник“. Реабилитиран е едва през 50-те години, когато получава редица награди и му е разрешено да публикува свободно.
Да вирееш в системата
Двете лица на Европа имат различни проявления през различните епохи – от разделянето на Рим на две и появата на две църкви, което Светлозар Игов посочва като изначално оформящо културно влияние и тласък – чак до времето на империите, когато Османската империя владее голяма част от континента. Противно на клишетата за ориенталската изолация, двете „Европи“ винаги са били в разговор, за какъвто е пример засиленият културен обмен между Османската империя и френската монархия (още по времето на Франсоа I, който изпраща редица културно-политически мисии по нашите земи; османски посланици са изпращани във Франция, за да се учат от френската администрация и порядки и да спомогнат за обновяването на империята).
„Желязната завеса“ променя това, поне идеологически – западната култура е заклеймена като декадентска, вражеска, чужда; нацията, държавата е позиционирана подчертано като нещо встрани от „света“. Същото важи и за съветската култура, която – подобно на своя съвременен изроден наследник – се възприема като „анти-“ култура, като противостояща на това, което се възприема като цивилизационно „различно“. Ефектите от това идеологическо разделение се усещат и до днес, а в този текст трудно би могло да се намери място за подробен културен разрез и анализ.
Дори тази изолация обаче не може да задуши литературата, нито разговора между България и Европа, България и света. Писатели като Георги Марков и Блага Димитрова успяват да използват жанровите изисквания на социалистическия реализъм като скеле, върху което де факто да построят стойностни литературни текстове, често отразяващи пълнокръвно сложността на живота по време на комунистическата диктатура и вписващи се в по-големите течения на времето си.
Макар и несамопровъзгласена като такава (доколкото това има значение), Блага Димитрова може да се счита за ярък представител на женското, феминистко писане – поезията и прозата ѝ поставят на преден план личната болка, етичните дилеми и голямата история през женска призма, която бяга от митологизирания, почти фолклорен образ на жената в българската литература, както и от очакването жената писателка да предлага по-плоско, леко, „женско“ писане. Георги Марков започва като вътрешен на системата човек – работи в държавни медии, в театъра. После става яростен критик на режима и бяга на Запад, където води предавания за BBC и Radio Free Europe. През август 1974 г. пиесата на Марков „Архангел Михаил“ печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, а няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата“. През 1978 г. Марков е убит с „отровния чадър“, който се превръща в идиом на много европейски езици, една от трагедиите на континента. Неговите репортажи са публикувани на Запад години преди появата им в България. На неговия паметник на пл. „Журналист“ завършва и литературната ни разходка.
Да познаваш литературата си, да познаваш историята си
Европейската литературна история на България, българската литературна история на Европа, е продукт на сложни исторически процеси, които се простират неподозирано далеч. Историците подчертават, че още Борис I осъзнава необходимостта от връзката с Европа през приемането на християнството – преговорите с папа Николай I са сложна политическа игра за подсигуряването на независимостта на българската църква, в резултат на което днес имаме българската – и славянската – азбука. Така след латинския и гръцкия, старобългарският де факто става трети класически европейски език.
Литературната разходка започва от площад „Гарибалди“, където е статуята на Гутенберг: пореден символ на функцията на словото – и достъпа до него – като памет, съхранение, основа за обществото. Първата новобългарска печатна книга – „Абагар“ (1651 г.) – се отпечатва в Рим, на кирилица и илирийски. „Абагар“ е молитвеник за нуждите на католическата църква в страната: по това време католическата пропаганда е изключително активна поради религиозните войни (отново многоликата, разцепена Европа). След обявяването на независимостта на България и превръщането ѝ в модерна държава множество печатници в страната носят името на Гутенберг, като няколко са оцелели и до днес (интересен факт е, че по време на революционната дейност за извоюването на независимост българските революционери се събират именно в печатници, какъвто е примерът на общото събрание на БРЦК през август 1874 г., провело се в печатницата на Каравелов с участието на Христо Ботев).
По време на Освобождението и след това интензивният търговски обмен и връзки с Европа налагат на българските занаятчии да се образоват, да се учат на четене и писане. Европейската идея за обновление на обществото и създаване на национална държава идва в България именно така; българската борба за независимост е вдъхновена от европейските революции, които я предшестват, и се влива в пълноводната река на европейското обновление. Дори гръцкото образование и популяризирането на прогресивната гръцка култура (които в училищното историческо образование често са описвани само като вражески, чужди, конкурентни) обновява връзките на българската култура със Средиземноморието, с историческото наследство на Античността, което е от огромно значение за процесите в изкуството.
Руското влияние също е част от това европейско наследство. Общославянските идеи навлизат заедно с вноса на руски църковнославянски печатни книги, а Русия финансира и просветни дейности в региона. Това прави и Франция, която обаче поддържа политиката, че единството на Османската империя може да бъде запазено чрез реформи, докато Русия е по-скоро конкурент за влияние. Множество възрожденци учат във Франция, както и Австро-Унгария. Има и британски инициативи, които насърчават турското правителство да изпраща български деца с цел образование. Илюзия е, че България остава извън Просвещението – напротив, новото време въвлича творци, интелектуалци и общественици, поради което те стават едни от първите пропагандатори на зараждащите се нови европейски идеи у дома. Просвещението, както и Европа, има много лица. Има и българско такова.
Подобни асоциации и връзки, в които България се преплита с Европа, са безкрайни, защото това преплитане е напълно естествено, дори думата „преплитане“ е излишна – България е Европа, Европа е България. Може би никъде това не е така очевидно, колкото в образите и метафорите, които продължават да изграждат литературата – и света – около нас. Част от разходката беше откриването на различни (европейски) универсални символи в градската среда: разходете се из центъра на София и съм сигурна, че ще ги намерите и вие. Петелът – неофициалният френски символ за кураж, бдение и национална гордост – е възрожденски символ на пробудата с корени от предосвобожденско време. Везните, символ на справедливост, възтържествувал разум. Глобусът като символ на познанието и широта на мисълта. Литналите птици с разперени криле или слънцата – символи на свободата. Растенията и цветята: вечният цъфтеж на лилията, райските селения, които обещава; лозите, гроздовете, плодовете; разликата е само в розата – в Западна Европа тя е Христов символ; на Изток предпочитаме лилията.
Европейци ли сме, или не съвсем? Около два часа разходка из централните софийски улици – и малко история – могат да дадат много повече от еднозначен отговор; да разкажат история. И ако тази история не доведе до спокойствието да сме българи, то в едно можем да бъдем сигурни: във време, когато историята се чете все по-комплексно и в което отхвърляме (основателно) някои от старите клишета, европейската литературна история на България, както и българската литературна история на Европа заслужават нов и пълнокръвен прочит. Не само в университетските зали и на различни литературоведски конференции. Понякога и една разходка стига.
Първата част на този текст излезе в брой 29 на 2025 година, който може да бъде намерен на страницата на вестника: litvestnik.com
