(абсциси, апликати, ординати)
Митко Новков
По заглавието ще го познаете. Романа, разбира се. По-точно геометрията му. Когато Балзак назовава една от своите литературни дисекции на Юлската монархия (1830-1848) „Величие и падение на куртизанките“, е ясно, че движението първоначално ще е постъпателно, ще стигне кулминация, след което ще тръгне към срив, безпрекословен срив. Значи крива, камбановидната крива на Карл Фридрих Гаус, която за числата може да е нормална, за човеците обаче не е; за човеците е ненормална. Или Достоевски, „Бесове“: нечисти сили ще се вихрят, таласъми и караконджули, но не от отвъдното, а от вътрешното; от дълбините на човешката душа. Или по-добре – нечовешката. Тоест нещо като плетеница от криви линии, гъсто насложени една върху друга, в които някои може и да провиждат фрактали, но те, тези фрактали, са белег не на Божие присъствие, а на демонско. Сатанинско. Или български пример – Димитър Талев, „Железният светилник“. Времена железни, дрънчат брони и мечове, сблъскват се воли и от този сблъсък хвърчат искри. И запалват народната свяст – светилник. Геометрията е плоскост и вектор, здрава плоскост, равнинна, и изтляващ вектор, нулев; историята (в) себе си поглъща се…
Почнах отдалече, сега идвам близо. Два български романа, съвременни, от 2024-та и от 2025-а. Единият е на Виолета Радкова, „И леглото ни е зеленина“ („Жанет 45“), другият е на Боян Йорданов, „Под месечината, огромна като тиква“ („Жанет 45“). Разказват и двата за едно и също време – края на XIX, началото на ХХ век (вторият стига до средата му и малко нататък), едно и също място – българска Македония; разказват епически и хронологически. Ще възкликнеш: „Ама че образ и подобие, не може да бъде, как е станало това, че да са си така лика-прилика!“. Ще възкликнеш и ще сбъркаш, защото романите могат хронотопно да си приличат, но по геометрия на заглавията се разминават тотално. Абсолютно тотално: в първия иде реч за легло, тоест за нещо хоризонтално, успоредно на земната повърхност; във втория – за месечина, която е на небето, а ние сме под, тоест думата е за вертикално, перпендикулярно на земната повърхност. И тия два разнопосочни вектора се пресичат, за да образуват една координатна система, българска координатна система, в която откриваме характеристики както исторически, тъй и литературни. На тая координатна система абсцисата е ясна – „Леглото“, апликатът също – „Месечината“, за нас остава да начертаем ординатата. Няма ли я, има ли я и ако я има, каква е… А ако я няма – защо и къде/кога е изчезнала…
Абсциса
Романът на Виолета Радкова има епиграф от Дилън Томас (превод Александър Шурбанов): „Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето, влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените и мене също разрушава“. Който е чел Ангел Игов (а Ангел Игов си струва да се чете), книгата му „Знамена и ключове: поетика на епиграфа“ (2022), знае, че в този избор има смисли – къде скрити, къде не толкова, и те настояват да ги разбулим. Разбулването на смислите като разбулването на Изида. Изида не се появява произволно тука, съвсем на място си е: ако вземем двата романа без корици, без художнически илюстрации на кориците (и на двете сътворени от Люба Халева – справила се е чудесно), без авторски имена и художнически илюстрации на кориците и попитаме някого (или някоя) произволно кой роман е писан от жена и кой от мъж, отговорът ще бъде безотказно точен: „Леглото“ е женско, „Месечината“ – мъжка. И няма да се получи тази увереност само от хоризонталността, има и друго и то като че ли е по-важно: езикът. Езикът на Виолета Радкова е стихиен, органичен, природен дори, той не налага, той прораства. Като хаос прораства, природен хаос – растение и зеленина. Да, зеленината влече, но зеленината и избива, от само себе си избива. Вегетативен език (това по Аристотел): възпитават героя ѝ Иван Кляндов с думи, които говорят тъкмо за вегетативност, ето: „Животът е Божа работа, Иване, не наша, хорска!“. Разбира се, хората, българските хорица имат и друга приказка за това как трябва да си ортак с Бога, съветват: „Господ помага, ама в кошара не вкарва“. Съветват, но не поради друго, а защото в живота сякаш по-често срещат вегетативното, търпеливото, пасивното. Нашият велик поет Христо Ботев добре е усетил тази традиционна нагласа българска, отлично я е усетил даже, защото инак нямаше да напише: „Търпи и ще си спасиш душата!“ („Елегия“, 1870). След което да продължи, с яд да продължи:
А бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим, и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
Ядът на Ботев е заради „скотското племе“, а един от това скотско племе говори на арменеца Симон:
Разбрах, че никога нищо няма да овладея докрай, никога нищо няма да разбера докрай. Винаги ще се чудя и ще се въртя в съмнения, няма да посмея да разлистя зеления фитил докрай. Ще стигам до ръба, ще се провесвам над пропастта, готов за скок, но няма да посмея да се хвърля напред и ще обръщам в бяг и ще тичам, ще тичам назад, назад. Това разбрах, Симоне. Разбрах, че много неща ще искам, но няма да посегна да ги взема. Няма да мога. И ако нещо направя, то ще е случайно, неволно или побутнат от чужда ръка.
Случайно, неволно, побутнат… Няма вътрешна сила у тоя Иван, няма личностен стремеж; не той случва нещата, нещата му се случват. Независимо от силните му ръце, независимо от плуването, на което сам се научил („Да плува се научил!“), независимо от това, че преброжда половината свят. Него животът го носи и го гони и лашка през земи и океани: „Нищо не може да спре живота, нищо“. Не че Иван се опитва да го спре и обърне, не, оставил се е на течението. И дори да помислим, че видиш ли, някак все пак го е взел в ръце и укротил, след като чуем констатацията: „Отново река. Иван се усмихва. Ето, реката го следва, водата го следва. Онова, от което някога се страхуваше, се превърна в част от самия него. Така се усмиряват страховете, като ги прегърнеш, като ги превърнеш в част от себе си“, то тутакси сме попарени, шест реда по-надолу:
От едно зелено тръгна и до друго зелено стигна, така се разви зеленият фитил, зелената ръка, която се протегна от едно село до друго село и постави този мъж, това момче и там, и тук, да ходи по този свят и да диша този богат въздух, и вятър да дере косите му, черните му коси, да ги роши и дере през морета и континенти, през села и паланки, да го бута, да го води реката, да го влече подир зеления фитил, подир зеленото обещание за пълен, мил живот.
Всичко е в езика, нищо повече от езика, нищо по-голямо от езика: се протегна → постави → да ходи → да диша → да дере → да ги роши и дере → да го бута → да го води → да го влече… Глаголната верига е активна, съществителната („този мъж, това момче“) – пасивна. В хоризонтално положение, чакаща и страдаща. „И леглото им стана зеленина“ не като подлог, а като допълнение. Необходимо допълнение, задължително допълнение, но… Принудено допълнение. Изнудено. И ако търсим митична (библейска фигура), на която да оприличим този Иван, носен от живота, това е Йов, многострадалния Йов, който всичко понася, само и само да се покаже смирен Господу: „Не забравяй да мислиш за дъното, то е предстоящо…“ (с. 262), упование: „Всичко минава и заминава, само черната земя си остава и добре, че не сме вечни“. На с. 395 същото: „Всичко минава и заминава, само черната земя си остава и добре, че не сме вечни“. Повтаря го, значи му е фундамент.
Да, така е, добре че не сме вечни. Защото, ако бяхме, животът нямаше да спре да ни джаска като някакви клечици – били зелени, сега изсъхнали. Изсъхнали в Десетия кръг на Ада. Този Десети кръг, който някои наричат живот…
Апликата
„Този вятър ще докара нещо…“ – първото изречение от „Под месечината, огромна като тиква“ на Боян Йорданов. И докарва, да: докарва до разбирането, че вятърът – този природен феномен, който е (според Уикипедия): „движение на въздушните маси от места с високо към места с ниско атмосферно налягане“, е определящ за тази книга, която е движение, цялата е движение. Движение, сиреч напор, тласък, усилие. Никаква пасивност няма в „Месечината“, никаква стихийност, хеле пък вегетативност: тоя Стоимен, главният герой (наистина герой, не клета мижитурка), държи живота в ръцете си, колкото се може опитва да го направлява и насочва… А където животът се съпротивлява – и той се съпротивлява. Воля, воля, „Месечината“ е книга за волята и за това как историята по тия географски ширини непрекъснато се опитва да прекърши волята: „Там… там буря кърши клонове и сабля ги свива на венец“ – пак да се опрем на Христо Ботев, „До моето първо либе“. Кърши ги клоновете, но не за да ги свие на венец, а за да ги разпилее по вятъра, като клечици да ги разпилее… Само че човекът с един крак, прегърнал пушка, не се дава, хич:
Затова събра сили и продължи да се качва. Не след много време излезе на самата седловина, където поривът на вятъра се опита да го прекатури, но той се сви и продължи, порейки с глава вихъра. Тука очите му, освен студен камънак, успяха да разграничат и големите черни петна на клека. Щом се добра до него, отряза няколко вършини за постелка и още няколко, с които да се покрие, облече кюрка, свря се под разперения нисък клонак, намести се в така набързо направеното си легло и се заслуша в мелодията на нощната планина, извираща някъде измежду лабиринтите от клони на кичестия храсталак, от който идваше приспивно ухание на борова смола. Унесе се бързо, но скоро се събуди, вкочанен от студ. Реши да продължи веднага, а да почива по-късно, когато слънцето изгрее и стопли земята и въздуха; затова заслиза към Папаз-гьол.
Ключов абзац, „централен ключ“ (Хулио Кортасар): прави си легло (от зеленина, sic!) и се хоризонтира, но изстива („вкочанен от студ“), затова се изправя, вертикализира се демек, и „заслиза“. Забележете! – заслиза: този човек, този куц човек, този куц човек Стоимен слиза също както светлината на месечината слиза към земната повърхност. Слиза и в това слизане няма как да не открием едно друго слизане, тоест снизхождане (συγκατάβασισ), за което св. Григорий Богослов говори така: „Преизпълненият снизхожда: снизхожда от Своята слава в малкото, за да приема аз от Неговата пълнота, която е богатството на преблагостта“. И вече ни се откровява „Месечината“, разбулва ни се, но не като Изида, а като онова разбулване, което си е направо раздиране и от което земята трепери: „И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха“ (Матей 27:51). Тъй е то: същностно е Стоимен дърводелец не поради друго, а понеже и Иисус е дърводелец; и както в една картина на прерафаелита Джон Еверет Миле, „Христос у дома със семейството си“ (1850), този мъничък дърводелец поема от баща си клинеца, с който ще бъде прободен, така и Стоимен гали дървото, от което е направена дръжката на лопатата; „твърде бързата“ лопата. За 24 часа (дори по-малко) и Единият, и другият изминават пътя до своята Голгота, за да се пожертват и да спасят: Иисус човечеството, Стоимен – мъничкия български свят, преживял катарзис след мъченическата му смърт. На този свят той говори, за него са сентенциите, които грейват от устата му. Дошъл е да ни предупреди и наистина ни предупреждава: „Злото се е промъкнало навсякъде“. И заедно с това ни учи и поучава: „Свободата не е това, за което някой ще те накара да умреш… Тя не е в центъра. Не е във водовъртежа. В тишината е. Съвсем накрая. Съвсем…“.
Десетият кръг е утихнал, смълчал се е, кротнал. Десетият кръг се утаява в тишина. И тишината е тази, която остава. Винаги… Завинаги…
Ордината
„И леглото ни е зеленина“ и „Под месечината, огромна като тиква“: хоризонтал и вертикал. Дели ги (а може би свързва, казва ли ти някой?) вектор. Ординатен вектор, 45о. Нестабилен и непостоянен; движещ се. Този вектор е животът. Животът и историята. А при живота и историята е така – ту надолу, ту нагоре, няма правило. Правилото са Иван и Стоимен, правилото сме ние, хората.
Единствено ние, хората, координатната система на историята…
Виолета Радкова, „И леглото ни е зеленина“, изд. „Жанет 45“, 2024
Боян Йорданов, „Под месечината, огромна като тиква“, изд. „Жанет 45“, 2025
