Антония Апостолова
„Контури на един живот“ на Яп Робен (ICU, 2025) е затрогващ, макар и лишен от излишна драматичност разказ за последиците от „незаконната“ страст във времена на еснафско тесногръдие, религиозни догми и патриархални ограничения. В две редуващи се времеви линии нидерландският автор изгражда едно ретроспективно преживяване на устойчивата травма от тях, давайки възможност на героинята си да се помири с призраците на миналото.
Възрастната Фрида (Ида), вече немощна и неспособна да се грижи за себе си, току-що е загубила съпруга си след дългогодишен брак и единственият й син трябва да я премести в дом за възрастни хора. Докато се опитва да свикне с това отчуждено от всичко познато и нейно пространство, нейните освободени от самотата мисли се завръщат десетилетия назад – към събитието, белязало младостта й. През 60-те младата Ида се запознава с женения и по-голям от нея Ото и между тях незабавно започва извънбрачна връзка – до неочакваната бременност, изборите около която се превръщат в крайъгълен камък в живота на героинята.
В тази паралелна структура, където Ида е ту външно хладната, лаконична, отчуждена от сина и почти враждебна към околния свят старица, ту младото, умно, дръзко и спонтанно момиче, Яп Робен изследва теми като влюбването, нагона, семейството, родителството, поколенията, честта, смелостта и интегритета на фона на строго репресивното католическо общество. Подобен сюжет е класически и в този смисъл лесен, дори предвидим. Той стъпва на познатата дихотомия „съблазнител – жертва“, само че тук, макар на повърхността номинално да са спазени, на втори план тези роли са двусмислени и под въпрос.
По-различна и честна е гледната точка, която не редуцира еднозначно жената до беззащитна жертва – съблазнена и изоставена, подлъгана и онеправдана. Именно девствената Ида, която уж няма никакъв емоционален и сексуален опит до този момент, е тази, която се явява смелата, настъпателната, активната, изпробващата, посягащата към Ото и неговата телесност. Той – уж по-големият, обвързаният, сведущият, зрелият – се оказва в образа на мъжа-момче: смутен, неловък, неумел, объркан, поддаващ се на нейната непремерена, едва ли не маскулинна по своята насоченост страст.
В този смисъл това е книга колкото за женската сила в понасянето на последствията от стоварилата се сякаш само върху жената бременност, толкова и за неадекватността и слабостта на мъжа, за фаталното (не)удобство на неговото недопосмяване. Неслучайно, когато преспиват тайно в хотели, където се допускат единствено семейни двойки, Ида и Ото използват именно нейното моминско име. Но ако „жертвата“ е по-силна от причинителя на проблема/страданието ѝ, то тогава не е ли самият той жертва, пък било и само на собствената си недостатъчност?
Всъщност, странно или не, но Робен не осигурява показно дори дълбокото вчувстване между героите си. Душевната и емоционалната им свързаност сякаш уж е там, но някак какавидена, обгърната и прикривана от плътската (а после и от болезненото неудобство от случилото се). В мащабната метафора, която осигуряват нощните пеперуди, чието наблюдение е хоби на Ото, Ида остава онази отдалечена, достъпна само в определени часове на денонощието и от далечина пеперуда – редкия екземпляр, който Ото е мечтал да открие.
Робен не превръща героите си в житейски врагове или морални противници, когато все пак става ясно, че тази афера няма как да прерасне в нещо повече и че за това ще трябва да се заплати. Авторът поставя своите герои – продавачката на цветя и университетския професор – в сравнително малък нидерландски град и ги изправя заедно, макар и поотделно (единия пряко, другия – косвено), срещу тамошната тясна, задушлива, рестриктивна общност. Той осигурява целия спектър от очаквани, банализирани реакции: ужаса на майката на Ида от загубата на девствеността й с женен мъж и последвалата бременност; дълга на бащата да отхвърли дъщеря си, за да опази честта на фамилията; незнанието или неангажирането на сестрите й; уволнението й от работата; загубата на приятелствата; недопускането й до квартира освен в бедните и мизерни предградия. Всичко в името на приличието и доброто име.
Робен обаче не преувеличава трагичността в тези удари на съдбата, които чертаят социалната атмосфера в ония години, изпитанията и участта на жените, маргинализирани заради свободата на изборите си или лишавани от право на избор върху собствените си животи и тела. Липсата на мелодраматичност е жизненоважно за тази крайно неутрална стилово, подредена структурно и сюжетно, почти кинематографично сценична книга, която сякаш изрежда хронологично стъпките към неизбежността на днешната старост. Която в крайна сметка едновременно потвърждава и отменя преходността, затваряйки кръга между онази крайъгълна смърт в миналото на Ида, тази, която я оставя сама сега, и другата, която предстои скоро на самата нея.
Макар и не свръхдетайлно, Робен изгражда персонажите си с онази нюансираност, от която не можем да вземем категорично „правилната“ страна. Ида е изобразена с всичките ѝ противоречия – в нея има и упоритост, и безразсъдност, и лекомислие, и заземена прагматичност, и някаква хищност, и (вече като възрастна) инатливост, студенина, липса на емпатия, моменти на ярост. Ото остава привидно слаб, малодушен – дори дългогодишната му съпруга сякаш присъства по-осезаемо и когато години по-късно Ида я среща, предизвиква повече симпатии. В този смисъл отново женският образ е по-силен, по-определящ косвено този на мъжа – мъжа, който някога (без да ни се покаже как точно и на каква цена) е направил усилията да остане в семейството си под напора на моралния климат, контролиращ личния живот. Остават ли свързани героите чрез загубата, споделят ли живеенето във и със грешката си – този въпрос не получава докрай ясен отговор.
На фона на тази история, както споменах, Робен ни пренася в социалната атмосфера на Неймеген на базата на задълбочено изследване на миналото на града, на медицинските практики по онова време, на бедността и класовото разделение. В наши дни пък авторът осветлява предизвикателствата пред възрастните хора в тяхното финално отделяне от семейството, и изобщо живота, в споделени социални домове. Натуралистични сцени като детайлното измиване на немощното старческо тяло на Ида от млад мъж сестра отварят темата за уязвимостта и достойнството в по-късните етапи от живота.
„Контури на един живот“ е роман за цялата ненужна абсурдност на обществената и религиозна репресия, за дълготрайността на потиснатите (женски) травми, но и за жилавостта (и дори прагматичността) в преодоляването им. Кулминацията на романа идва в самия край, пък дори и в класическа сцена на помирение с миналото, което се превръща и в поколенческо събиране между майката и сина. В крайна сметка излиза така: (тайната на) миналото не създава разломи, а ги запълва.
Яп Робен, „Контури на един живот“. Прев. от нидерландски Мария Енчева, изд. ICU, С., 2025
