Елвира Николова
„Северните води“ е оскърбление за благочестивото вътрешно преживяване, както и за втвърдилата се от екзистенциална инертност интровертност на живеенето. Задачата на художественото писане е не опортюнистично да се вмества в колективното, стандартизирано безволие, а да възбужда и предизвиква. Калвинисткото обуздаване на лексиката, сюжета и темите от особен интерес е единствено и само опасно за динамиката на вътрешния живот на човека.
Думите са функция от множество фактори: значения, проекции, метафори, въображение, личното положение на индивида, който ги консумира; и ако страхът от из-живяването е предпоставен от ограничена сензитивност, то проблемът не е в историята, а в онзи, който я чете. Как четем, се определя от недвусмисленото самозаявяване на фантазията ни, от смелостта и актуалните ни копнежи; от атавистичните ни детерминанти и от мащаба и сложността на метафизичните ни търсения.
В този смисъл фатално за една литература е да е нерадикална и безконфликтна. От друга страна, отвъдграничните усещания като удоволствието и оргазма например предполагат свръхопън на сетивата; какво остава за грозното, мръсното, антибиблейското – те са още по-тиранични. В същото време трудно е да се поддържат както еднакво темпо на усещането, така и движението конкретно върху ръба на допустимото – не в морален, не – в словесен и синтактичен смисъл; твърде много графичност анулира всяко свое основание. Тук се намесва време-пространството: на гренландски китоловен кораб, обитаван от моряци и харпунджии със загадъчно минало, всяка граница губи своята плътност. „Северните води“ започва смущаващо и се заявява като потенциал за отпадане и отхвърляне почти веднага. Това е роман, в който сюжетът в суровия си, очистен от фестивална мажорност натурализъм общува с богохулното интрузивно, ящно, хищнически – налице са насилване на линейната оптика на догматичната двуполюсност „добро – зло“; една старозаветна жестокост без първоизвор, но и без противоречие, живееща сама за себе си (Хенри Дракс); както и драматична борба за спасение и овъзмездяване (Патрик Съмнър).
„Северните води“ е естетично удовлетворителна плътска арогантност на безчестието; буквалистична, но непреводима похот на битието, която отхвърля девствената обскурност на дребнобуржоазния манталитет, при това без да се изражда в садистичен кич. Преди всичко това е роман, в който читателят е не е публика, а деятелен залог.
„Северните води“ има синкопиран наратив, атонална разногласност, жилав, инвазивен и деморализиращ език. Слепите, предубедените, безопитните – те не заслужават тази литература, защото, за да се обладава тя, е нужен опит: чистият, физически, рационален, студен и амбивалентен опит на крайността, на изнасянето на жизнеността отвъд собствените веществени ограничения и компетенции. Впрочем това не означава липса на морален код, нито разгул на безнравствеността; става дума за способност за отваряне към непознатото, неудобното, бруталното. За умението да се разсъждава по грозните теми. Този роман неизменно ще е жертва на катастрофално упадналата виталност на пуристите, които ще объркат предисторичната свобода за рецепция и осмисляне с необратимо нравствено обезчестяване.
„Северните води“ е лиминален роман, разположен в сеизмична, крехка междупространственост. Вулгарната еднозначност на сюжета и езическата му порочност, оформени от дръзката, абразивна вербалност, извеждат проблема за злото от ситуативния му характер (заключен в сюжета инфинитив) към активен философски проблем, обуславящ възглед към живота (причастност, собствена метафизика на житието). Самият разказ е сензационен (заради брутализма си) и поради това експериментален (имплозия на вътрешната сфера, теоретичен, но и практически тест за четящия).
„Северните води“ не е фигуративен ерзац – представете си екстатичния следвоенен експресионизъм на Ото Дикс, в който табуто е снето и плътта губи своето значение (телесното се разобличава и онищностява), понеже е разкъсана и обезчестена. Ударната сила на този социално обусловен авангардизъм е огромна – дори непоносима. Или пък картините на Оскар Кокошка – инфарктно движение на неразличими петна в неприятни цветове, естетическа обида, морална непоносимост, реакция срещу аристократичната изящност на порцелановия формализъм. В този смисъл романът има особено, нееднозначно въздействие върху четящия, специфично остро, ако е отвикнал или не умее да откликва на провокация и напрежение. Това е разказ, в чиято убежна точка стои една критична екзасербация на естествените мрачни импулси, обичайно безмълвни поради надзора на обществения закон, но в същността си – забележително реактивни. Тук няма падение, предизвикано от нещастни обстоятелства, нито хоризонтална модификация на моралната траектория, с други думи, злодеят е злодей още от самото начало – при това особено жесток и безчовечен. Злото е банализирано, усреднено, актуализирано като константа в общественото тяло. То е нормално функционираща идентичност сред множеството, несанкционирана, незабелязана и неидентифицирана. Безкрайно интригуващо е, когато антагонистът тласка сюжета в определена изцяло от него посока (т.е. когато е ясно какъв е развоят още по време на епитазиса), но изненадата едва предстои, като същевременно разтревожва читателя и съкрушително ерозира неговите етични конструкти. Далеч не в смисъла на критика, напротив – безспорен позитив е, че това е социопатична литература, напълно отстранена от алтруистичната статика на анонимен, безучастен жанр, чиято консумация не предизвиква катастрофични изменения в най-интимните усещания на личността. Това суровоядство в литератературата е нужно, задължително, извънредно спешно, защото съвременният свят вече е започнал да губи своята устойчивост срещу взломяването си, своята хазартна авантюристичност, своята склонност към неудобството; след като именно неудобството е най-съзидателното състояние на въздигане и прогрес. Границите на понятието „аморален“ са печално стеснени – то отдавна вече не обозначава само конкретните действия или техния извършител, а е засегнало тъканта на духовното и начина на мислене за тези проблеми; принизило е самото естество на по определение активното човешко състояние в един табиузиран rigor mortis. Сега на мода е изцяло пластифицираният емоционален живот, скромен, посредствен и обеднѐн. Човекът е забравил, че е органично същество на несводими противоположности, насочени във всички вектори на безкрайността. Това ритуално самоосакатяване е далеч по-цинично от грубия, похотлив анимализъм на „Северните води“ – впрочем наистина великолепен – защото е рожба на неприлична душевна безмощност, на ужасяваща липса на инвенция и безстрашие. Целомъдреното обществено лицемерие трябва да бъде взривено; непроизносимото трябва да започне да бъде назовавано; слабодушното дифамиране на чувствеността за сметка на патетичния морален абсолютизъм трябва да се прекрати. С други думи, „Северните води“ е отвъд развлекателната литература, макар и да е очарователно земно преживяване; отвъд фрустриращата зрелищност, тъй като не е просто трилър и поредица от дискретни, независими един от друг епизоди на насилие, а изходна точка за философски дискурс; и най-вече: уязвява интроспективното, едномерно, персонално виждане. Защото този неудобен и противоречив роман е създаден, за да бъде разглеждан от позицията на конфронтацията.
Извън синтаксиса и общението си с читателя, при цялата си маскулинна грубост романът има своето светло ядро и това е философията на Емануел Сведенборг (1688-1772). Сведенборг е полимат, изключителен учен, възживял Божието откровение в късна възраст, след което формулира теософия еретична и радикална, изцяло христоцентрична, но и отвъдрелигиозна. Той вярва, че личността e съсъд на божественото и че любовта и добротата стоят в центъра й. За него битието и същността се определят от активното добротворчетво; индивидът от своя страна има възможността да види и разбере всичко възможно, защото всичко е вътре в самия него. В този смисъл обаче и животинското оцеляване и душевната поквара също са част от божествеността.
Християнската топология – Рай и Ад – при Сведенборг е интернализирана категория на състояние, не на предопределение. Той вярва в свободната воля – Бог не се меси в делата на човека. Човекът сам избира любовта и добротата на базата на онова, към което е склонен. Но същото важи и за злодейството. Сведенборг е второстепенна референция в разказа, но той фокусира основния проблем, а именно: злото възниква, когато бъде целенасочено избрано, когато му се наслаждаваме, когато чрез него удовлетворяваме собствените си егоистични нагони. Ние ставаме лоши, защото се ръководим от тягата на жаждата си за власт, сила и доминация. Това е свободен избор, направен от свободна воля. Възмездието пък не е с легален, нито дескриптивен характер; истински важното е вътрешната способност за изкупление. Човек сам е свой съдник (което позволява на Дракс да олицетвори абсолютното, необосновано зло, а Съмнър да се опита да се спаси от насилието и жестокостта). За Сведенборг достигането до Рая е в личната трансформация и оздравяване на душата, не в подчинението на външен авторитет. Той, като философ, теолог и учен, е връзката между духа и психологията, между морала и интелекта, свободата и съвременното разбиране за автономност. Моралната отговорност е абсолютна, но самият морален облик на индивида (като понятие) не е фиксиран, защото зависи от неговата същност. Между Хенри Дракс и жестокостта има силен, непосредствен магнетизъм; той рационализира злото, а това от своя страна го освобождава от всякакво съжаление, угризения и вътрешни конфликти. Освен това превежда разумните термини на съвестта на изцяло емоционален, чувствен език. Той вече е в Ада, за разлика от Съмнър, който е способен на съпричастност, изпитвайки вина за постъпките в миналото. Мястото на действието в романа също не е случайно: в пустошта и виелицата на Арктика законите, обществото и религията губят своята нормативна сила. Остава единствено характерът на човека – дали е добър, или лош, не е резултат от обстоятелства или случайности, а от собствения избор.
„Северните води“ е мощен, породист роман, силно порочен, некрасив, безобразно прям, с една дума: превъзходен поради чудесната си история, която се консумира лесно, а се анализира трудно. Той е обидно песимистичен и злокобен и именно поради това е от извънредно голямо значение, тъй като деформира вътрешните нравствени пространства на четящия. Това е тенебристки роман, в който деструктивната откровеност на свръхекспанзивните инстинкти ерудирано извежда човешкото състояние от нищожната му еснафска анонимност в шумната, карнавална екстатика на всеядната виталност. Понеже човекът трябва да е точно такъв – ненаситен, страстен и безстрашен експериментатор със собствените си разбирания, желания и най-вече: с безпокойствата и тревогите си.
Иън Макгуайър, „Северните води“, прев. от английски Владимир Германов, изд. „Кръг“, 2025
