Юлиан Жилиев
В известен смисъл на нас ни се е случило само
онова, за което можем да разкажем. (Е. Димитров)
Изрази като „пред лицето на смъртта“ и „гледам смъртта право в лицето (очите)“ няма как да прочетем в тази книга, в която Емил Димитров, поет, философ и литератор, е разказал за срещата си с нея в една автомобилна катастрофа. Дори местоимения като „тя“ и „нея“, с които обикновено „я“ заместваме, са дотолкова чужди на първоличния му разказ, че с основание можем да запитаме: какво е смъртта за автора? За да си отговорим на този въпрос, най-малкото усилие би било, както горещо препоръчва Жорж Перек, да погълнем наведнъж 150 страници, легнали по корем в леглото.
Докато ме измъчваше този въпрос (леглото не се оказа никакво решение), се случи да попадна в любимата на Емил Димитров Италия, по-точно в Неапол, и да поразмишлявам върху смъртта, разхождайки се из Помпей, Херкуланум и неаполските катакомби, но възможен отговор, поне за себе си, като че намерих в музея „Каподимонте“, където насред огромна зала видях съвременна инсталация на „оная с косата“, само че тук зловещият скелет (със свойствената си фасцинираща усмивка) държеше не коса, а електрическа косачка, покосила вече безброй зелени стръкове и прекрасни бели и жълти нарциси. Каква прозрачна алегория на „стотиците жертви на войната по пътищата у нас“, към която препраща историята на Емил! – бях готов да си помисля, но нещо ме спря; не е ли всъщност точно обратното в книгата? Кориците й – оформени с детайли от мозайки в Равена (VI в.), дванайсетте глави – илюстрирани с ренесансови картини от Лоренцо Лото, Джорджоне, Перуджино, Андреа дел Сарто, Гауденцио Ферари, Рембранд… Истинско тържество и великолепие, дори изобразените на платната пациенти не изглеждат оставени без надежда. И не за покосените, а за живите разказва авторът, не към смъртта се обръща „устнописът“ му, а към своя автор и към всекиго поотделно, към семейството, близките и приятелите, към „ангелите на живота“, назовани с имената им, към всички „тях“ (страдащите) и всички „нас“ (лишените от опита на разказващия), които – не чак вцепенени от описания ужас благодарение на шеговитите тук-там автокоментари – все още можем да се вълнуваме, четейки тези страници.
За да запази автентичността на „устнописа“ за преживяното и на незначително редактираната години по-късно изповед от първо лице, Емил Димитров умишлено е избегнал успоредици и позовавания на литературни и философски творби, тематизиращи гранични човешки състояния. В този смисъл, ако съпоставим повестта „Собствена смърт“ на унгарския класик Петер Надаш с книгата на Димитров, веднага ще доловим общата антропологична и философска основа на всяко автобиографично писане, изтъкано от познания и психо-физиологични усещания „на предела“; и в същото време – очевидните различия в интенцията, тона и адресата на двата текста: автоиронично поднесената „комедия на умирането“, пародираща с „медикализиран“ дискурс късносредновековните християнски трактати върху Ars moriendi (при Надаш), и панегиричните послания към лекуващите, към самата болка („болчице свята!“), към божествените лица на живота, наред с обичайните за сюжета библейски топоси (при Димитров). Колкото и далечни едно от друго и едно на друго да са двете заглавия, в действителност и у двамата автори са изведени с удивителна точност. Надаш скрито цитира Рилке: „Господи, дай всекиму собствената му смърт, родена от неговия собствен живот!“, когато пише в повестта си: „Майка ми е родила тялото, аз раждам смъртта си“ (с. 138, прев. Н. П. Бойков, изд. „Алтера“, 2011). Емил Димитров не изглежда да е заимствал тази мисъл от Рилке или от Надаш, поставяйки за заглавие на книгата си „Смъртта няма лице“, както ни убеждава съдържанието й, но и както, обратно на Рилке, е могъл наопаки да я види като чужда, не-своя, анонимна и безлична, смърт, която го е отминала неразпозната, която не му прилича или въобще на нищо не прилича, която не може да приеме (за разлика от болката), още по-малко да заобича като своя рожба, едновременно плод и завършек на собствения му живот. Но много по-любопитно е, че заедно със „Смъртта няма лице“ Емил Димитров издаде и литературоведското си изследване върху Пенчо Славейков „Смърт в Брунате“, в което недвусмислено твърди не само че Славейковата смърт е „неговата собствена“ (в съгласие със стиховете на Рилке), но и че самият поет отива точно в Брунате, за да я приеме и увенчае с нея края на дните си. Така, струва ми се, бихме могли по-добре да схванем двустранното отношение на Емил Димитров към смъртта като към „лице и опако“, а от гледна точка на титрологията няма как да не се признае, че „Смърт във Венеция“, „Смърт в Рим“ или „Смърт в Брунате“ звучат далеч по-завършено и по-смислено от – например – „Смърт на пътя преди Долна Диканя“. Което по чисто естетически съображения донякъде обяснява защо „метафизичното приключение“ на автора е завършило щастливо и защо избраната от него „героико-нарцистична“ форма на разказване с дневникови на места датировки буди искрените ни адмирации.
Емил Димитров, „Смъртта няма лице“, София, 2025
