Панайот Карагьозов
На Петьо Ш.
Вчера навърших триста и трийсет. Научих го от сина си. Дойде да ми го каже лично, макар и да не беше ден за свиждане. Не ми донесе торта и цветя, но не му се сърдя. Той не знаеше, че съм имал рожден ден. Още по-малко, че е двоен, юбилеен и предпоследен.
Но аз вече знам. И сега празнувам сам със себе си и с тебе, сестро, своя триста и тридесети рожден ден. Заповядай – вземи си от кутията, каквото Бог дал! С моите реални и фалшиви диагнози едва ли ще добавя още някой лазарник, а за заветния триста тридесет и трети не мога и да мечтая. Знам си състоянието, сестро, и нямам никакви илюзии за божественост. Стигат ми триста и трийсет и не искам да възкръсвам. Знам, че ако има ад – синът ми и жена му отдавна са ме абонирали за него. Надявам се обаче да остана в своя рай и след смъртта. В рая на любовта.
Накратко: не знаех, че вчера е бил последният ми общ рожден ден. Не е знаел и синът ми. Но той е знаел, че Вяра вече я няма, а двамата отдавна знаем, че както няма мъртви любовници, така няма и мъртви наследници.
Преди години детето-мъж, за да оспори бащината воля, опита да ме обяви за невменяем, но не успя. Оттогава търпеливо чака да си тръгне и Вяра – последният съсобственик на чувствата ми и неродствен наследник. Виждала си я, сестро, прегърбената тиха дама, която идваше доскоро тук по-често от синчето и искаше да остане с мен завинаги.
Написах завещанието си, щом осъзнах, че вероятността да надживея любимите намалява и че единственият пряк наследник не заслужава повече от всички, дарили ме с любов и обич, взети заедно. Но човек предполага, а Бог разполага, и дори верният сътрудник – ИИ – не предвиди, че моите по-млади приятелки една по една ще ме изпреварят по пътя към отвъдното.
През живота ми, сестро, няколко феи – за различно време – станаха част от мен, дарявайки ми себе си. Затова фиксирах в завещанието: петдесет процента за сина и петдесет за дамите. Те заслужаваха своето според количеството общо щастие, а моят живот и смъртта на всяка една от тях се превръщаха в скачени съдове. Колкото повече приятелки напускаха света ни преди мен, толкова оставащите живи щяха да получат повече. Изкуственият Интелект прецизно изчисляваше променящото се наследство и синът ми с алчната му половинка виждаха как отредената им половина остава непроменима, а за останалите живи феи – нараства и процентно, и нетно. Как да не се изяждат до последно ненаситните им душици. Ако Вяра ме бе надживяла дори с един ден – половината от всичко мое щеше да е нейно. Жалко, че не дочака.
Смъртта на последната любима обърна резултата от петдесет на петдесет в сто от сто и от вчера, сестро, всичко е тяхно. Всичко, но след смъртта ми. Без значение дали докторът ще ме изкара невменяем или ще се представя Богу психично здрав.
Да, сестро, навърших триста и трийсет. Не по библейското, а по моето летоброене, отчитащо годините на споделена обич. Това общо време е реалната ми възраст, сметната, разбира се, по Григорианския календар. Моля те – не казвай на д-р Пиров на колко съм станал! Психарят лицемер отдавна търси повод да ме обяви за луд, но се въздържа, защото синчето яко плаща да ме държи не само жив, но и дееспособен. Дееспособен, докато умре и Вяра.
Как съм станал на триста и трийсет, след като на девети десети ще навърша деветдесет и три ли? Нали ти казах – много просто и едновременно много сложно. Просто като случило се. Сложно за вярване. Аз и ИИ изчисляваме възрастта ми по формулата: „моето щастливо време плюс щастието на споделилите го с мен“.
С Петя, моята непрежалима първа обич, се сляхме още като ученици. Като Ромео и Жулиета. Тя бе наистина на четиринадесет, а аз – за разлика от шекспировия любовник – също. В часа по математика, вместо уравнението, което искаше учителката, написах на дъската „П.+П. = Л.“. Математичката ми врътна една двойка, класът изръкопляска, а Петя ме прегърна. Най-сладката от всички мои двойки! И в училището, и в живота. Сега бих написал „П.+П.= Ж.“, защото какво е животът без любов – нали, сестро? Но да продължа.
Родителите ни не враждуваха като Монтеки и Капулети и одобриха връзката ни. На двадесет и три се оженихме, а на двадесет и пет Петя роди. Роди детето-големеше – но кърваво и тежко – и утробата ѝ се затвори завинаги. И за нея, и за мен. Тя се оттегли в отглеждането на ненаситното момче, което не ни носеше радост, а само грижи. Сила и смисъл даваха на Петя изследванията върху геномите и моята любов. Благоверната съзна, че още ми е рано за манастир, и остави мъжката ми същност да вирее навън. Любовта ни обаче продължи до смъртта ѝ, а датата на нейния последен земен ден – като при християнските светци – стана наш общ небесен рожден ден.
Петя ми дари първия половин век споделено щастие. Оттогава денят, в който телесната връзка с любимо същество премине в летална или платонична, става наш общ празник – триумф на душата над плътта.
Не съм прав, защото при повечето хора е обратно ли? Може – тяхна си работа. Който е обичал само с тялото, в такива случаи намразва другия, но за мене, сестро, този последен земен ден наистина се превръща в двойно преображение человеческо и двойно рождество, сякаш тя, която и да е била, и аз сме близнаци – нещо като общия рожден и имен ден на св. св. Петър и Павел. Преображението потвърждаваше, че привличането ни не е било единствено нагонно, а – приятелско и доживотно.
Защо, кога и как се случваше това преображение – вече няма значение.
От какво и как забогатях ли? Не, това не е тайна, сестро. С много работа и с Изкуствения Интелект. Не като го създавам, а като го прилагам. С него направлявах седем чужди бизнеса и така спечелиха и те, и аз. Разбрах могъществото на Изкуственяка, но и неговата слабост. Слабост, която за свръхчовешки умната машина е предимство, позволяващо да мисли бързо, дистанционно и безстрастно, но липсата на магнетичната сплав от чувства и тела превръща хората в живи трупове. Живата връзка ден по ден, месец по месец и година по година натрупа възрастта ми.
Колко феи са „натрупали“ годините ми ли? Не, няма нищо срамно да попиташ, още повече на твоята и на моята възраст. Отговарям веднага: бил съм точно с толкова, колкото са били с мен, и толкова дълго – колкото е изчислил ИИ.
Поуморих се, сестро, и малко ще подремна. Благодаря, че ме изслуша и почете последния ми двоен рожден ден. Следващият ще си бъде само мой и ще предхожда смъртта ми. Благодаря ти и за грижите. Гледаш ме по-всеотдайно от наследника. Вземи кутията и почерпи останалите в отделението. Без доктора, разбира се. Преди да я изхвърлиш, погледни под подложката. Но по-важното – от мен да знаеш, сестро, – е да цениш сплавта на чувствата и телата повече от парàта!
Синът ни надживя родителката си. Надживя и последната ми обич. Скоро ще надживее и мен и ще получи цялото наследство. Всичко материално и парично. Но какво от това, че ще има всичко, след като няма да има на кого да го остави? Защото ще умре само на годините, на които е.
Мис Бриз
Беше отдавна. Толкова отдавна, че тогава почивките бяха дълги, а политическата коректност – отвъд хоризонта. Бях екскурзовод на морето. За да тече купонът, гидовете се преструвахме на аниматори и импровизирахме конкурси „Мис Бриз“. „Бриз“ – като името на хотела и не само.
В конкурсите се изявяваха настанените в „Бриз“ полякини, чехкини, словачки, унгарки, гедерейки, а понякога се престрашаваше и някоя местна рецепционистка. Дамите се спускаха по витата хотелска стълба, а мастито жури, включващо управителката на хотела и двама-трима чужденци, ги оценяваше. Най-често печелеше момичето с най-изрязан бански, на което хотелската публика ръкопляскаше и подвикваше най-гръмко.
За екскурзоводите бе чест и надпревара да масовизират забавата. Но как по-убедително и бързо да навиеш непозната туристка да се спусне разголена по стълбата, от това да ѝ покажеш, че за тебе тя е вече „Мис Свят“? Веднъж открих и откроих словачката Бианка Б. от Банска Бистрица, която беше тихо, току-що завършило шивашки техникум момиче. На фона на останалите дами тя се обличаше безлично скромно и истинската ѝ красота блясваше едва на плажа. Харесахме се, сближихме се и почти я придумах да участва. Да, ама като предложих вместо шивачка да я обявим за „стюардеса“, тя бе на път да се откаже: „Какво срамно има, че съм шивачка?“ „Нищо, но не е печелившо“ – въвлякох я в невинната измама аз.
„Стюардесата“ спечели. Вечерният бриз я понесе към морето на любовта и неусетно стана „Мис Планета“ за още няколко души…
Групата на Бианка заминаваше с нощен чартър. Куфарите бяха изнесени във фоайето и повечето туристи отидоха да се сбогуват с морето, да се разходят или да пийнат за последно в близкото барче. Само Бианка предпочете да поседи на витата стълба до мен: „Дойдох да ти благодаря за това, което направи за мен и да се извиня за онова, което направих аз. Но знам, че ще ме разбереш – никога за никого повече няма да съм стюардеса“.
Самолетът отлетя, а с него – и Бианка. Във фоайето остана само ароматът на нощен парфюм и споменът за едно момиче, което за кратко повярва, че може да бъде нещо повече от това, което е. Или поне – нещо друго.
На следващия ден хотелът се събуди с нова група туристи и нови надежди за „Мис Бриз“. Но за мен конкурсите вече не бяха същите. Всяко стъпало на витата стълба ми напомняше за момента, когато Бианка се спусна с несигурна походка, но с очи, пълни с доверие. Не към публиката. Към мен.
Минаха години. Хотел „Бриз“ вече не съществува. На неговото място край морето има лъскав комплекс с басейни тип „инфинити“ и бар с коктейли, които никой не опитва повече от веднъж. Но понякога, когато минавам покрай мястото, усещам как нещо ме тегли назад. Не към конкурса, а към онази кратка, истинска среща с момичето, което не искаше да бъде стюардеса.
Започнах да се питам: колко често в живота се преструваме, че сме нещо друго само за да бъдем приети? И колко често някой ни убеждава, че това е нужно, че така се печели? Мисля си, че може би най-голямата титла, която някой може да получи, е да бъде себе си. Без аплодисменти. Без лъскави ленти и корони. Без измама.
Среднощна приказка за униейдж
Срещнахме се най-случайно в моя сън. Магнетично се привлякохме, светкавично се сляхме и любопитно тръгнахме да опознаваме релефа. Прекосихме гладките копринени полета, надникнахме в дълбоките и тъмни пещери, потопихме се във мамещите езера и се спуснахме по екзотичните реки и водопади. Няколко пъти обиколихме върха, намерихме пътечката към билото и се възкачихме най-отгоре. Беше толкова възвишено, че не ни се слизаше.
Но в съня времето е кратко като в почасов хотел и след полунощ моето започна да заспива, а твоето тепърва се пробуждаше. За да останем заедно поне до сутринта, сляхме времената си в едно и го нарекохме униейдж…
Събудих се.
В сънищата няма възраст, време, височини и разстояния. Наяве обаче времето е по-дълго и от най-дългия сън. Но защо наяве има унисекс, а няма униейдж?
