Юлия Йорданова-Панчева
Прочетох на един дъх, „като роман“ педагогическото есе на Даниел Пенак „Правата на читателя“ за удоволственото четене, което все пак съществува въпреки интервенциите на училищната институция в интимния живот на личността. И силно се възторгнах, макар че ползваното издание на български език доста ме озадачи.
Авторът е бил практикуващ учител по литература в гимназиален курс в неелитно, тоест в неезиково и нехуманитарно ориентирано училище (също като мен преди години) още в епохата преди масовото навлизане на интернет и социалните мрежи в ежедневието на школската младеж. Имал е голямата отговорност не просто да преподава литература, което е сравнително нетрудна задача за университетски преподавател пред мотивирана студентска аудитория, а да възпитава в четене на художествена литература най-неподготвената и дори отчуждена от идеята за четене ученическа публика. Интригуващо предизвикателство, което ми е познато.
В есето си с нескрито автобиографично съдържание Даниел Пенак споделя с огромно, почти празнично задоволство своя учителски успех да приучи в четене десетки младежи чрез един считан за доста анахроничен (поне в България) метод: гласното (огласеното) четене. Той разпалено четял пред младите си апатични слушатели художествена проза. Очевидно Пенак имал доста голяма методическа свобода, която му позволявала не само да прибегне до тоя отчаян метод на преподаване на литература, но и сам да си избира четивата, които да представи пред безнадеждните си читатели. Робувал е само на един предразсъдък, който обаче също проработил в негова полза: че голямото четене на голямата литература преминава през големите жанрове, разбирай романа. И така, Пенак преподавал литература на ученици от кол и въже, като в продължение на цяла учебна година четял на глас откъси от великите романи на западноевропейската литература, към която – забележително – спадала и руската класика от ХIХ век.
За момент се разсейвам и се опитвам да си го представя: млад, вдъхновен, с плътен глас, почти кадифен… Това пробужда ученическия ми спомен за първото влюбване в учителя по литература, на което вероятно дължа професията си. Търся в интернет снимка на автора на книгата и се убеждавам, че френският учител по литература в лицето на Даниел Пенак също е бил пленителен четец.
Както обикновено – нали съм професионален читател – разполагам с нужното въоръжение: моливът винаги е в ръката ми, готов за подчертавания и бележки в полето на книгата. (За целта използвам автоматичен молив, който е неизменно подострен, наподобяващ химикалка с бутон в края на дръжката за презареждане на графита.) На 146 страница от българското издание очертавам голяма едностранна скоба за математическо множество, ограждайки десетте божи заповеди за правата на читателя, спуснати от пророка Пенак:
- правото да не четем (хм…);
- правото да прескачаме страници (пред алтернативата да заспим на същата страница);
- правото да не довършваме книгата (след неуспешни прескоци тук и там – това е изходът);
- правото да препрочитаме (рядко, но все пак);
- правото да четем какво да е (кой ще ни каже кое какво е?);
- правото на „боваризъм“ (който не е чел романа „Мадам Бовари“ на сънародника му Гюстав Флобер, може да се чувства служебно обезправен);
- правото да четем къде да е (класическият топос е мястото, където и кралят ходи сам, но примерът на автора е с тоалетната в казармата);
- правото да клъвнем оттук-оттам (като врабци трохи в зимен следобед);
- правото да четем на глас (опоетизираното право на Пенак!);
- правото на мълчание (тук ще замълча…).
Най-важно, разбира се, си остава правото да не четем като сюблимна форма на избор – но не на нечетене изобщо, а на нечетене на неподходящото четиво. Като всеки уважаващ себе си французин, и Даниел Пенак отдава чест на понятието вкус. Можеш да не четеш това, което не харесваш! (Боже мой, колко много обичам французите! Mon Dieu!) Сещам се за неписаното задължение да чета безброй прехвалени, предимно нови автори, ако искам да поддържам добрата си репутация на професионалист, и ме наляга обезсърчение. Но най-често и аз като Пенак постъпвам честно и захвърлям с отривист жест книгата, чийто текст не харесвам. Днес ме успокоява мисълта, че така би направил и този възхитителен либерален законодател на четенето. По този повод си спомням за друг литературен побратим по националност и дух на Даниел Пенак – за симпатичния Пиер Байяр, автора на наръчника „Как да говорим за книги, които не сме чели“[1]. Неговата тема силно засяга студентските ми години, когато, следвайки българска филология, спешно ми се наложи да превърна вроденото си умение да говоря за книги, които не съм чела, в нещо като занаят, защото имах твърде големи пропуски от училищните си години. Вече съм изряден филолог и лоялен читател, който рядко си позволява подобни прегрешения, макар че пропуснатото в младостта никога не може да се навакса напълно в зрелостта, особено когато се отнася до количество прочетени книги.
Но да се върна към това, което в действителност ме озадачи в българското издание на тази забележителна ода на читателската радост, излята от френския писател с учителски стаж. Оригиналното заглавие на книгата му в случая е пренебрегнато и се е появило под друга форма: „Правата на читателя“, както гласи българската версия на издателство „Кръг“ от 2019 г. Оказва се, че това заглавие е изоставило автентичното френско именуване на книгата, сключено в иначе неясния израз „Като роман“ (Comme un roman, 1992). Познавайки съдържанието на текста, разбирам, че оригиналното заглавие е саморефлексивно и по ироничен начин подсказва, че тази дидактична тирада относно литературното четене може да се възприеме като намек за приятно и многозначително четене на самата книга, която позволява да се възприема именно „като роман“. Все пак това е жанрово обозначение и то идва да ни каже, че текстът е относим не толкова към дидактико-научния, колкото към публицистико-художествения дискурс. Въпросът при това е как така заглавието, избрано от автора, не е запазено в българското издание и бива подменено с едно от вътрешните заглавия на самата книга – онова от четвърта част, което се явява с подзаглавие „Или читателският кодекс“. Позволена ли е промяна на заглавието без съгласие на автора (защото такова няма отбелязано в издателското каре)? От скромната си експертност на литератор зная, че нищо в текста, а и в превода му – в случая на Лиляна Минкова от 1999 г. – не трябва да се променя. Уви, примерът опровергава този морален (ако не юридически) закон. Защо? Кое позволява да не се спази тази основна от литературна гледна точка норма на авторското право? Какво оправдава този саботаж на авторовата воля? Как да си обясним това своеволие на българските издатели? Само по един-единствен начин – чрез пазарни съображения за яснота, достъпност и буквалност на предлаганото заглавие. Сиреч тук владее популистичната идеология на търговеца, какъвто в края на краищата е всеки производител, включително издателят.
След библиографска справка относно международните преводи на френската книга става ясно, че това българско издание следва маркетинговия прийом на англоезичните преводи, които единствено от всички други си позволяват да изменят заглавието на автора в полза на по-бързо и сигурно достигане до (нечетящата или недостатъчно сведуща по въпросите на четенето) масова публика. Това издателско подценяване на читателите на служебен език се нарича „ребрандиране“, или концептуално пренасочване на целевата публика до максимално широк адресат. В дадения случай става дума за достигане на книгата до всеки читател, който иска да намери алиби за своето системно, но публично непризнавано (все още поради престижността на нормата) нечетене. И понеже правата на читателя по подразбиране се схващат като свободи на читателя от обичайните школски догми, налагани от най-ранна училищна възраст, от които всеки би се радвал да намери легитимно избавление, затова е по-добре популярното заглавие да се лиши от елитарното си обозначение „Като роман“. Кой лаик би си купил кодекс за либерализация под такова непазарно, жанрово центрирано заглавие? Никой, съгласна съм. Колко по-лесно е да поставиш директен указ за правата на читателя като практически неограничени, въпреки условното им свеждане до произволен списък от примерно десет на брой позволени неща… Поне Пенак да беше сложил заглавието „Четенето на романи“, ако не „Правата на читателя“, или направо „Десетте права на читателя“[2], но видиш ли – написал само нищо незначещото „Като роман“, за да обърка съвсем потенциалния читател на своята книга. Ако се вгледаме внимателно в корицата на оригиналното френско издание от 1992 г. обаче, ще забележим, че на нея е изписано с художествен шрифт следното подзаглавие: „Радостта от четенето“. Сиреч това е книга за радостта от свободното от методически задръжки четене на белетристика, която сама по себе си се чете усладително като роман с главно действащо лице авторът. Поглеждам второто преводно издание на книгата на български език и съм разочарована от изместването на оригиналното послание в заглавието, сведено тук само до „Правата на читателя“. То не говори за радостта от романа, за естетическата страна на четенето, а само за оперативното леконравие в политиката на четене. Не приемам този издателски волунтаризъм, който не зачита първозданните намерения на автора и огъва до пречупване изначалните му думи.
Тук има още една подробност. Българското издание на „Кръг“ широко акламира илюстрациите на Куентин Блейк от англоезичната публикация на книгата в издателство Walker Books през 2006 г. Явно този е моделът, който е бил избран от българските издатели през 2019 г., защото в оригиналното издание на френски език липсват илюстрации. Българското издание изцяло повтаря дизайна на това преводно англоезично издание на френския оригинал. Всъщност ребрандирането се оказва чужд, а не български патент. Нашите колеги от издателство „Кръг“ само следват без отклонение образеца на лондонското издание. В същото време обаче те използват стария превод на издателство „Колибри“ от 1999 г., което от своя страна се движи по оригиналното френско издание на Gallimard (серия Collection blanche) от 1992 г. Получава се еклектично, заимствано издание. Излиза, че от една страна се ползва готовият превод на предходно българско издание на френската книга – това на „Колибри“, – а от друга страна, се заема известният модел на английско преводно издание на френската книга – това на Walker Books. Наблюдава се компилативен подход без собствен издателски принос. Знакът ©, двойно положен на контратитула във второто българско издание, обещава правата да са надлежно закупени или от съответните издателства (Walker Books и „Колибри“), или пък от съответните автори (художника Quentin Blake и преводачката Лиляна Минкова). Надявам се, че това е така.
Но къде по повод тази книга за правата на читателя остава правото на автора?
[1] Българското издание е от 2008 г. на издателство „Колибри“ в превод на Петя Кондузова-Илиева.
[2] Има и втора авторска версия на книгата под заглавие „Десетте права на читателя“, която е специална адаптация за детската публика – със съкращения на текста и pop-up илюстрации от Жерар Льо Монако на издателство Gallimmard Jeunesse.
