Иван Теофилов
Бях 19-годишен, когато през 1951 година тръгнах с едно мукавено куфарче да кандидатствам в Държавното висше театрално училище, което после последователно се преименува във ВИТИЗ и НАТФИЗ.
Явих се на изпитите и развълнуван видях името си сред допуснатите кандидати. Беше неописуема радост.
Още от Пловдив бях информиран, че след Лъвовия мост има евтин хотел.
Скитах с трепетно любопитство на провинциално момче, с ненаситното желание да запаметя колкото може повече от столичните улици. В настъпилата мизерия след 9 септември улиците бяха страшно занемарени, с разбрицани трамваи, а вечер мижаво осветени, с непрогледен призрачен вид. Тогава монолитните правителствени сгради, Партийният дом и хотел „Шератон“ не съществуваха и на тяхно място зееха бомбени ями, изпълнени със заблатена, зеленясала вода, оградени отвсякъде с дъсчени тараби. И само тук-там покрай тарабите стърчаха като сирачета оцелели разпръснати къщи.
Бяха изминали само 6 години от 9 септември. И беше трудно, бих го нарекъл ужасяващо трудно време – километрични опашки за купони пред комисарството за метър и 10 см шаячен плат за панталони, за чифт ватирани гащи и галоши; магазините празни, с изкупващи се продукти за часове, в аптеките кажи-речи само аспирин и хинин… И наред с кошмара на недоимъка, бяхме редовно със замаяни глави от постоянно стоическо гладуване, от задължително съсипващо тичане по бригади, с безбройни рецитаторски прояви или с принудителна трудова дейност, сещам се и за онова 6-часово „друсане“ на другарски съд за нищо и никакви постъпки… Сталинизъм!
Всичко беше строго програмирано, явявахме се на изпит с накълвани до запетаята и точката постановления срещу Анна Ахматова и Михаил Зошченко, срещу космополитизма и пр., измъчваха ни безумните тормозещи часове по диалектически материализъм (ДИАМАТ) и като пискюл – допълнително натоварване с военни лекции…
През цялото студентство ме преследваше изтощителен глад, парите, пращани от родителите ми стигаха само за наема и за студентския стол. Миризмата на вкиснало в Мензата често ми втръсваше и преминавах само на банички и боза. По Великден обикновено получавах колет с козунаци, които пестеливо консумирах със седмици… Помня веднъж… сладостта на козунаците ми беше обръгнала и откъснах глава лук от висящата плитка, която хазяйката държеше на балкона. Счуках я и ядох в едно с вкоравените козуначени остатъци. На един Първи май, в размаха на ехтящия митинг, премалял от глад, махах ръка за поздрав на др. Вълко Червенков и верижния му антураж, преполовени от високия парапет на мавзолея…
Студентските ми неволи бяха безбройни, изпълнени с какви ли не абсурди. И това са само щрихи от преживяното задължително битие в София през тоталитарния режим.
ИВАН ТЕОФИЛОВ
