Ния Харалампиева
Литературната критика има склонността избирателно да си затваря очите или в най-добрия случай да мижи през пръсти относно някои от глобалните литературни явления и процеси. Думи като „масова/популярна литература“, „чиклит“ и „роментъзи“ са се превърнали в „мръсни“ за литературния критик, в чиито текстове невинаги, но достатъчно често ситуацията се доближава до максимата „За литературата или добро, или нищо“.
„Роментъзи“, „вайръл“, „букток“, „фенфикшън“, „Уатпад“ и т.н. може за някои да звучат просто като неясни чуждици, но това е езикът, който цяло едно поколение изгражда и възприема, когато говори за литература, и това са явленията, които определят популярната литература и книгоиздаването в последните няколко десетилетия. Може да не е особено приятно за елитарния читател и/или критик да чете и обсъжда подобни обществено-литературни феномени, но не може да не се отбележат и контекстуализират в действителността, движена от (свръх)консумеризма, в която живеем, след като литературата (включително критиката) и книгоиздаването са неразривно свързани системи, които живеят в едно общо тяло и си взаимодействат – и в болест, и в здраве.
През годините е имало не един и два повода да се повдигне въпросът за популярната както преводна, така и българска литература, най-малкото на фона на ежегодните статистики за (не)прочетени книги на глава от населението или пък изследванията на PISA за функционалната грамотност на учениците в България, които с всяка година стават все по-обезсърчаващи. Но индикаторът „прочетена книга“ в никакъв случай не може да определя общовалидно било то нивото на грамотност, било степента на образование или социалната принадлежност на читателя.
Не може да се отрече, че някои литературни жанрове са по-достъпни и смилаеми от други от сюжетна гледна точка. Определените модели и схематично писане, най-често присъщи за жанровете на криминалната литература, трилърите, романтиката, фентъзито и фантастиката, дава тласък на съответната жанрова художествена литература към най-горните места в класации за най-четени и най-продавани книги. И нищо чудно. Всеки от изброените жанрове малко или много следва отдавна зададени шаблони на повествованието с някои вариации. Да, не може да се каже, че всяко фентъзи е еднакво със следващото, но тематичните им ядра се припокриват – почти винаги движещият конфликт е между доброто и злото, като тези две морални крайности са ясно разграничени и развръзката на сюжета завършва типично с победа на доброто. Най-често става въпрос за универсални модели за изграждане на история, готови наративи, заложени още от класическите криминални майстори на перото (когато става дума за крими и трилър литературата), и на светове (в случая с фентъзито и фантастиката). Но съвременната действителност на книжния пазар е малко по-флуидна от изброените дотук жанрове.
Последното десетилетие роди десетки поджанрове. За любителя читател маркетингово наложеният от най-големите западни издателства термин „роментъзи“ например е толкова привлекателен, че преводната литература в страната е силно количествено повлияна от читателските нагласи и пазар. Иначе казано, роментъзито е вайръл феноменът от последните години. Книги от този жанр са като цяло най-чаканите и най-обсъжданите, дотолкова, че понякога дори засенчват останалата художествена литература. В онлайн пространството, най-показателно във Фейсбук и Инстаграм, се появяват стотици, ако не и хиляди постове, когато някое дългоочаквано заглавие излезе, следвани от поне още толкова – вариращи от пространни лични мнения до еднотипни, телеграфни постове от сорта на „Мнение?“, придружени от съответната снимка на книжна корица. Както пише Александър Кьосев[1], „С известни уговорки може да се направи общият извод, че и популярната литература, и „високата“ литература в България имат обща референциална рамка и тя е тази на пазарния успех. Мислен вече като глобален, той е „дестилирал“ от масовите жанрове маркетингизирани модели (най-често с произход от трилъра, мистерията, фентъзито, телевизионния сериал, life style и self-help четивата), които имат ролята едновременно на жанрови ориентири и на индикатори на литературен успех“.
Ако се концентрираме в частност в популярната литература и имайки предвид определенията и перцепцията за жанрова и масова литература, въпросът стои така: Какво е мястото на „новата“ жанрова литература, установила се в последно време, в литературното пространство и има ли стойност освен като пазарен продукт, и като литературна творба?
Отговорът не е еднозначен. И за да изследваме поне частично споменатите явления, ще вземем за пример един феномен от изминалата 2025 г. – бестселъра „Алхимизирани“ от СенЛинЮ (което, между другото, е псевдоним на авторката, чието име така и не е публично известно – по подобен начин като Дж. К. Роулинг, която използва само инициалите си с идеята да привлече и момчетата в аудиторията си, а години след това използва и мъжкия псевдоним Робърт Галбрейт за криминалната си детективска поредица за Корморан Страйк), който по стечение на обстоятелствата бе широко, но грешно определен като роментъзи заради движещата повествованието любовна линия между главните персонажи Хелена Марино и Кейн Ферън, което допринесе за славата му, но не и за качествения му анализ. „Алхимизирани“ обаче успява по някакъв начин да обхване и символизира сякаш повечето от съвременните процеси в популярната литература на Запад, а съответно преводът му – и на българска почва.
Романът на СенЛинЮ е показателен пример за тенденцията да се издават книги, чийто предшестващ вариант е под формата на фенфикшън. Фенфикшънът накратко е любителска творба на непрофесионалист, без права, споделяна безплатно в конкретни сайтове, базирана на вече публикувано произведение или произведения – интелектуална собственост, която е защитена от авторското право. Става въпрос за директна заемка – да речем, в случая с фентъзи жанра например – на оригинална вселена, герои и сюжет и до(прена)писването им с алтернативен край, гледна точка, включване на герои или мотиви от други книжни вселени и т.н.
Но ако се замислим, дали фенфикшънът всъщност е по същество ново понятие? А на какво се основава тогава цялата традиция за пренаписване на класически творби? Изкривявайки малко повече рамката и термините, не са ли „Безкрайното Саргасово море“ от Джийн Рис, „Часовете“ от Майкъл Кънингам или дори съвременните „Хамнет“ от Маги О’Фарел и „Джулия“ от Сандра Нюман някаква форма на фенфикшън? Неслучайно сайтовете, където се публикуват свободно фенфикшън творби, се наричат „инкубатори на идеи“, като броят сваляния на конкретна творба автоматично предвещава пазарния ѝ успех, ако бъде преработена и публикувана по стандартния начин. Именно това е и ключовият фактор, заради който този нетипичен вид писане печели лавинообразен интерес и в резултат произвежда стотици хиляди творби.
Друга притегателна за читателя сила на този тип творби е емоционалната обвързаност с творбата. Характерна черта на фенфикшън произведенията е, че те имат силен емоционален заряд, който е съвсем логичен за произведение, чието създаване е подтикнато от емоционалната обвързаност на писателя, в случая – фена. Мотивацията му в тези случаи се основава на чисто субективната обвързаност с класическото произведение, използвано за вдъхновение, като някои от фендъмите (т.е. общността почитатели на произведението) стават дотолкова емоционално обвързани с фенфикшъна, че любовта им към него може спокойно да се нарече дори поклонничество.
В този ред на мисли маниакалността по определено произведение на изкуството не е нещо ново. Единствената разлика може би е, че благодарение на безкрайно свързания и основан на свръхконсумеризма съвременен свят тя достига до пика си с възможността на десетки индустрии да се възползват от инерцията (този процес не е чужд на масовата култура – може да пием кафето си както в чаша с мотиви от „Звездна нощ“ на Ван Гог, така и с лика на Хари Потър). Но да се върнем на фенфикшъните, или по-точно – на произлязлата от фенфикшъни съвременна литература.
Почти двайсет години след публикуването на последната книга от поредицата „Хари Потър“ магичният свят на Дж. К. Роулинг продължава да е плодотворен катализатор за стотици фенфикшън произведения от различни сфери на изкуството. Все пак има няколко фекфикшън-продукта, които успяха да се превърнат и в издателски успех – „Роза в окови“ от Джули Сото, „Неустоимото желание да се влюбиш във врага си“ от Бриджит Найтли и „Алхимизирани“ от СенЛинЮ. Докато първите две крещят обвързаността си с Драмаяни (от Драко и Хърмаяни) още с кориците си, „Алхимизирани“ още от пръв поглед се откроява.
Създадена по класическия метод за превръщане на фенфикшън в оригинална история и следователно книга, първоначалната версия на „Алхимизирани“, писана и публикувана в сайта Archive of Our Own (който, между другото, има почти 10 милиона потребители, а той е само един от многото) периодично на глави, носи заглавието Manacled и е базирана основно върху „Хари Потър“, но с много ясно заети мотиви и от „Разказът на прислужницата“ от Маргарет Атууд.
В интервюта авторката СенЛинЮ споделя, че процесът по написването на Manacled е протекъл основно по време на дремките на новороденото ѝ дете, което е първата допирна точка с „Хари Потър“, първите глави на който са писани от Роулинг, докато невръстната ѝ дъщеря спяла. Въпреки че Мария Станкова определя Роулинг като „абсолютният представител на вулгарната масова литература за деца“ и твърди, че „романите за Хари Потър са нагледно пособие за обема и нуждите от въображение на жените домакини от началото на ХХI век“[2], не може да се отрече, че с тях израсна цяло поколение (и техните родители). Както всяка дълга поредица, и тази достига своя край през 2007 г. с „Хари Потър и Даровете на смъртта“. И именно този край задава липсата, нуждата на всички онези верни читатели (и малки, и големи) да продължат напред, което в крайна сметка години по-късно кулминира в едно начало.
Паралелно с развитието на хронологичната линия на сюжета и порастването на героите от „Хари Потър“ читателите също порастват. Затова след края на поредицата се развива читателски глад за нещо подобно, което да продължи тенденцията и да отговаря на светоусещането и емоционалната интелигентност този път на вече възрастни хора. Точно тази ниша заема „Алхимизирани“. Грешно е романът да се оценява единствено от гледната точка на продукт в резултат от фенфикшън. За всеки предварително запознат с Manacled става ясно още от първите страници на „Алхимизирани“, че от оценъчна гледна точка няма нищо общо с първоизточника си, освен клеймото, от което така и не успява да се освободи, въпреки че СенЛинЮ упорито нарича и налага определението „мрачно фентъзи “ за романа си.
Разглеждайки „Алхимизирани“ извън контекста и етикетите, които са му приписани още преди публикуването му, ще видим, че предварителното му заклеймяване като „роментъзи“ (впрочем романът печели първо място именно за дебют, а не за роментъзи според най-голямата читателска платформа Goodreads), го осъжда да се причисли към популярната литература, и то не към „високата“, ако може въобще стопроцентово да се разграничи висока и ниска популярна литература. Изтъкавайки антиутопичен свят на война, където злото безвъзвратно е победило, авторката проследява историята на лечителката Хелена Марино, разчупвайки хронологията на сюжета, за да изследва някои от най-болезнените въпроси на нашето време във вещо и с размах конструиран фентъзи свят с изцяло непозната досега терминология и алхимична система.
Героите са многопластови и изтъкани от противоречия, структурата е разбита на три части, нехронологична, с десетки скокове между минало и настояще, разколебавайки достоверността, въпреки че е разказана от всевиждащ разказвач. Езикът е плътен и всепоглъщащ, с ярки описателни сцени на конфликти, кръв и насилие, а стилът на СенЛинЮ е силно графичен, образен, толкова типичен за готическата литература.
Най-голямото постижение на романа обаче е размиването на границите между добро и зло. Обратите в сюжета са неочаквани и в изобилие, където дори след последната страница читателят е разколебан за моралните цветове на героите, които нарушават черно-белите полюсни рамки. Доброто и злото – тези вечни изконни понятия и толкова преексплоатирани особено във фентъзи жанра, са се превърнали в двете страни на една и съща монета. Жанрово разнообразен, до болка актуален със заложените си теми, „Алхимизирани“ е феномен в литературата, който си струва да се разгледа още по-подробно и чийто сюжет отваря възможност за десетки интертекстуални и контекстуални изследвания, както и анализиране на задкулисните процеси (като женското писане и кенсъл културата, в резултат на която голям брой читатели се отрекоха от Роулинг), невъзможни за изчерпателно обхващане в настоящия текст
В ерата на свръхконсумацията, в която кратката форма е предпочитаният начин за възприемане на съдържание, „Алхимизирани“, със своите над хиляда страници, изпипани изящно на български от Йоана Гацова, чийто превод бе удоволствие да се редактира, със сигурност не е нито лесна хапка за преглъщане, нито леко четиво за отпуската, нито вид ескейпизъм. Романът е или обожаван, или дълбоко мразен и неразбран, което във всеки случай е характерно за големите събития в литературната индустрия, и е образцов пример как фенфикшънът се е превърнал от тайно удоволствие в движеща сила на съвременната литература.
СенЛинЮ, „Алхимизирани“, изд. „Сиела“, С., 2025
[1] В „Свободни индивиди, жанрови патриоти и ядосан народ от махалата. Образи на читатели в съвременната българска литература“, Читателски практики в България 2006–2022, София: Жанет 45, 2024.
[2] В „Защо пиша масова литература?“. – Култура, № 3 (2523), 17 януари 2003 г.
