НА ДАТАТА, на която излиза настоящият брой на ЛВ – 11 февруари – преди точно 35 години се появява първият брой на вестника.
Как стана така, че едно от немногото дълготрайни и устойчиви неща, създадени през последните десетилетия, се оказа тъкмо седмично литературно издание? Парадокс ли е това, аномалия, или резултат от убеденост в смисъла от литературата, материализирала се в усилията на авторите, читателите и редакторите на вестника да го удържат през годините?
Всъщност като че ли няма как да не е преди всичко последното. „Литературен вестник“ съществува заради общността от пишещи и четящи хора около него и тяхната воля да го поддържат като общо място за четене, разговор и дори спорове за литературата – а както знаем, без такива места няма същински литературен живот.
„Литературен вестник“ просъществува и защото се променя. В сърцевината му са устойчиви разбирания за литературата и критерии на вкуса, но отвъд това той има щастието – или мъдростта? – да избегне капана на капсулирането в един етап от собственото си развитие или от това на литературата. През десетилетията отваря страниците си за нови автори, следващи литературни поколения и техните идеи. Затова и като че ли всяка генерация, свързана с ЛВ, има свой разказ за него.
И ето – изданието, за което в началото на неговото съществуване, през 90-те, бяха толкова важни въпросите около традицията, днес има своя собствена внушителна традиция. Която при това е непренебрежима част от историята на съвременната българска литература.
Да пожелаем на ЛВ да продължава да създава традиция.
Да му пожелаем – да си пожелаем – да я пренася жива напред.
АНИ БУРОВА
КАКВО СА 35 ГОДИНИ? В личен план, все още повече от половината ми живот. В обществен, цялата съвременна история на България от падането на комунизма до днес, с кризите, разочарованията, но и със свободата, демокрацията, Европейския съюз, премахнатите визи, пътуванията, Шенген.
В плана на културата, страниците, където се срещат няколко литературни епохи – 90-те, когато се експериментираше до енигматичност, запълваха се дупки и се наваксваха имена, книги, школи, идеи, но и когато на българската литература й беше особено трудно, защото не вярваха в нея, а някои и откровено казваха, че тя не съществува. А после новият век, пробивите в чужбина, утвърждаването на имена, всяко от които имаше своя прощъпулник в ЛВ. Дебатите, но и скандалите, приятелствата, но и разривите, кривото разбиране за поколения, „старите”, на които много им се искаше да са „млади”, младите, които все повече залагаха на професионализма и изоставяха шегаджийския тон. И после, превръщането в институция, в легенда. Все още на евтина хартия, все още списван на доброволни начала, все още общност, все още за младите, мястото, в което сърцето ми ще си остане завинаги. Защото ми дава смисъл и защото дава смисъл на всички, които все още вярват, че думите са тези, които единствени могат да ни кажат какво е човекът и как да оцелее. Ако му е писано да оцелее.
АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
Воля за литературен вестник
Привидната лекота, с която „Литературен вестник“ продължава да излиза всяка седмица (без лятната ваканция, разбира се) нали много ти напомня за лекотата, с която се появяваха и изчезваха десетки литературни издания през 90-те години на ХХ век? Виждаш, че тази лекота не е непосилна, нито леконравна или натрапена, а някак постигната с работа и с воля за правене на вестник, на литературен вестник.
При положение че си бил пред умиране толкова много пъти, у теб се създава някакво чувство за недосегаемост, за безсмъртие. Като при игра на руска рулетка – револверът все не гръмва, всеки път прищраква и постоянно ти се разминава. Разбира се, това е илюзия. Просто си придобил навик за оцеляване. И продължаваш напред без много да му мислиш – редактираш текст след текст, мислиш тема след тема, разлистваш брой след брой…
Изданието съществува вече 35 години, заради това усещане – спокойното усещане за уязвимостта на „Литературен вестник“, защото разбираш, че вестникът може и да не излиза. Предварително си приел възможната му липса. За теб тя е мислима, не е пагубна и трагическа. Вестникът не бива да излиза „на всяка цена“. Знаеш, че можеш и без него. Той е тук, защото просто искаш да го има. И това е чудесно усещане; то превръща работата върху вестника в удоволствие от обща кауза за поддържане на литературно общуване, за създаване на малка литературна публичност. Достатъчна е волята ти, умножена в още няколко десетки воли на други автори, редактори, коректори, дизайнери…
Оставаш спокоен и с ясната мисъл, че вестникът е създаден и поддържан от общности и хора, които рано или късно се разбягват. Понякога драматично се разделят. Единици от тях обаче остават, за да продължат да правят изданието със същия навик за оцеляване – отново с воля, с идващи нови редактори. Знае се, че всеки от тях е различен и прави своя брой по начин, който не прилича на другия. „Литературен вестник“ е толкова множествен, че сякаш всеки път четеш различно издание. Тогава що за общност е това?
Отговорът е същият: това е разнородна общност с воля за правене на литературен вестник. И отново си знаеш, че общността не е една. Зад всяка редакторска персона стои друга общност – извънредакционна, гражданска, университетска, творческа, генерационна… Така всеки редактор въвлича своята група и се оказва, че вестникът става издание на няколко общности, които го създават чрез идеите и текстовете си. Затова лицата на ЛВ са толкова много. Защото в неговото правене участват няколко групи от хора, свързани във вестника чрез имената на различните редактори.
И дори когато след 5 или 35, или цели 135 години „Литературен вестник“ няма да го има, в това негативното събитие ще свети същото спокойствие като днес – спокойствието на свършената работа за българската литература, за литературата.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ
ПРИСЪЕДИНЯВАЙКИ СЕ КЪМ ЛВ през 2009 година, бях поразена от една особена форма на отдаденост към него – на редакторите, коректорите, страньорите, счетоводителите. В моите очи те бяха, а и днес сме, доста различни хора, понякога до степен на несъвместимост, с осезаеми естетически и теоретични несъгласия, с различни темпераменти, изхождайки от различни представи за литературата, нейната модерност и нейната автентичност, като че ли всеки следва собствена логика, собствен ритъм, собствена вътрешна линия. От един поглед към първите страници на отделните броеве става ясно, че това са хора, събрани от съдбата не „по сходство“, а по нещо друго, по нещо, което трудно се назовава. И именно това е отдадеността, която забелязах от първия момент, нещо, което рядко се изказва, но винаги присъства като мълчаливо съгласие, че вестникът трябва да продължи, че той е по-голям от всеки един от нас, от всеки един от екипа, че не бива да се прекъсва течението, защото ако се прекъсне веднъж, кой знае дали ще може да бъде подновено, и така от брой в брой, от рубрика в рубрика, от текст в текст.
Тридесет и пет години за един вестник са много време, толкова много, че в рамките им светът почти напълно се отказа от бавните форми на внимание, финансовите кризи унищожиха едно по едно печатните културни издания в България, дигиталната среда пренареди йерархиите и подмени представите за стойност, а днес вече без особени колебания можем да кажем, че социалните мрежи са новите „олтари“ на видимостта. На този фон усилията да се поддържа хартиен литературен вестник изглеждат странни, направо неуместни, все едно някой упорито да се опитва да поддържа жив организъм в среда, в която кислородът е на привършване.
И все пак ето че вече 35 години всяка сряда вестникът излиза. Това има смисъл, защото ЛВ никога не е бил просто сбор от текстове и имена, нещо, което може да бъде сведено до архив или библиография, а винаги е бил пространство на напрежение, място, където литературата влиза в конфликт с теорията, историята с настоящето, желанието за смисъл с неговата непрекъсната ерозия. Защото ЛВ е общност, а не трибуна, литературен процес, а не отделни публикации, форма на съпротива без илюзии срещу алгоритмите, срещу ускорението, срещу превръщането на културата в безшумен фон. И тъй като всяка общност съществува само доколкото има кой да я изпълва със смисъл, трябва да благодарим най-вече на хората, които реално правят ЛВ. Неговите автори.
МАРИЯ КАЛИНОВА
ЛВ създава литературни митове
Пръв в редакцията на ЛВ ни въведе Георги Господинов. С Мария Калинова по това време живо се вълнувахме какво представлява преправянето на собствени и чужди текстове, така че разпитвахме поети, критици и писатели за тяхната практика по редактирането, като накрая всичко беше събрано във видеото „Magnus Redactor“ (2004). Какво по-подходящо място за този разговор от хетеротопията на редакцията. И наистина попаднахме на реално и небивало място – нещо като алхимична лаборатория, в която всичко ври и кипи сред тайнствени вещества, стъклени ретори, разхвърляни книги. Георги тогава пушеше и ни обясни как ръкописите се изпушват, той повдигна пред нас капака на ЛВ като процес и като литературен мит.
Редакцията тогава беше в къщата на Яворов, или в слугинското стайче, както знаем от разказа „У Яворови свети“. Наистина помещението беше съвсем мъничко, два на два метра – трудно можеш да се придвижиш, защото цялото беше отрупано с камари вестници (тридесет и пет години всяка седмица публикуване на хартия пораждат не само история, но и вещество). Още повече че освен нас тримата вътре беше и Гергана Икономова, която „наливаше“ новия брой. Тя имаше невероятното търпение на много, много бавен компютър да оформя страниците, докато работите станат съвършени. Знаеше навиците на всеки от редакторите. Гери ми се смееше, че само аз и ГГ може така чистосърдечно да хвалим собствените си броеве, но и нея я прихващаше еуфорията от добре свършената работа. По-късно с Мария искахме да научим историята на вестника в неговите несъвпадения и разминавания, различните генеалогии, така че направихме семинара „90-те. Версии“ (2006-2007). Скандалът около ЛВ преди десет години, когато част от основателите ни обявиха за стари, ме завари донякъде подготвена. Тяхната версия беше една от възможните, аз вече бях взела страна и отстоявах друга линия. ЛВ създава литературни митове – без тях няма да има нито литературни групи, нито скандали и опоненти, нито истории, които да разкажем, когато мислим за предстоящото.
КАМЕЛИЯ СПАСОВА
Лично за ЛВ
Започнах да чета „Литературен вестник“ в края на 1990-те години, когато прекарвах дните си в Народна библиотека. Един ден видях прегънат брой, оставен върху едно от диванчетата в 4-та читалня. Привлече ме заглавието, защото тогава, както и сега, всичко, свързано по някакъв начин с литература, веднага възбуждаше интереса ми. Седнах на диванчето, разгърнах вестника и се зачетох. След това започнах да го търся всеки четвъртък и бях силно изненадан до каква степен текстовете вътре се различаваха от класическите романи и разкази, в които потъвах в 5-а читалня извън сесиите. Внезапно си дадох сметка, че цялата ми нагласа към литературата и писането бе безнадеждно овехтяла, а аз едва бях навършил 20 години. И тъкмо „Литературен вестник“ ми показа това. След това ме накара да искам да пиша повече и по-добре, да публикувам. Запознах се с някои от редакторите, част от тях ми бяха преподаватели. Посмях да предложа свой текст година-две след този момент. Публикуваха го. Вълнувах се. През 2005 издадох дебютната си книга и нямах търпение да видя дали ще попадне във витрината на вестника. Попадна. Още помня мястото в 4-та читалня, където седях, когато прочетох краткия текст. И тогава ми се прииска да бъда част от ЛВ по някакъв начин. Вече пишех за вестник „Култура” музикални рецензии и отзиви за концерти, докато музиката сякаш не бе достатъчно добре застъпена в ЛВ. Затова предложих да създам рубрика от половин вестникарска страница, в която да публикувам рецензии, интервюта с музиканти и пр. Редакторите се съгласиха, нарекох рубриката „Музайка” (нарочно с „у”) и я списвах в продължение на близо 2 години. Когато през лятото на 2019 г. прочетох на телефона си предложението на Амелия Личева да стана редактор и да се присъединя към екипа на вестника, бях в метрото, препрочитах съобщението и се усмихвах глупаво на другите пътници. Мнозина са читателите, авторите и редакторите, които, подобно на мен, имат по някоя лична история, свързана с ЛВ. Помнят къде са били, когато са прочели нещо важно за тях на страниците му, имат любими броеве или просто навика в определен ден от седмицата да се потапят в съдържанието му. Вестникът даде път, доизгради и създаде една съществена част от съвременните български автори. Поколения писатели и поети са започнали или утвърдили се на страниците на ЛВ, който от своя страна устоя на всички външни и вътрешни катаклизми, за да можем днес да кажем, че е единственият български седмичник за култура, който излиза без прекъсване вече 35 години. На многая лета!
ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
