Весела Бозова
Сборникът с разкази ,,Предаване на семейния архив” от Кръстьо Раленков представлява разходка по дирите на човешкия житейски път, своеобразен реверанс пред Живота и прощаване с радостите и тъгите на земния свят. „Покъртителна книга“, пише Александър Секулов на задната корица. Книгата в действителност поразява със своята болезнена искреност, с естествения личен импулс за оставяне на следа след себе си, но най-вече с въпроса, който се крие между страниците и дебне зад редовете: Ако краят на човешкия път е неизбежен, то тогава защо тази предопределеност е толкова трудна за преодоляване?
Философ по образование, Кръстьо Раленков е познат на читателите предимно като поет. Автор е на пет стихосбирки и е носител на престижни национални награди, сред които са „Славейкова награда“ (2012), „Иван Николов“ (2022) и „Дамян Дамянов“ (2024), връчени за поезия, и „Петър Ковачев“ (2014) – за разказа „Калъч“, включен в сборника „Предаване на семейния архив“. Сборникът е публикуван постмортем и е първата белетристична книга на автора. В рубриката „Разговорът“ на БНР редакторът на книгата Красимир Лозанов споделя, че тя представлява „тъжна равносметка, която [Кръстьо Раленков] прави за живота си“.
На пръв поглед разказите изглеждат като обикновени истории. Когато обаче читателят е запознат с контекста на тяхното написване, те придобиват различен смислов оттенък – превръщат се в личен архив, в откровение, което артикулира тревожността и тъгата, усещането за безпомощност и страха от забрава. „Предаване на семейния архив“ е болезнено честна книга, лишена от поза и стремеж към естетизиране на страданието.
Десетте разказа в сборника се спират на отделни моменти от живота на многобройните герои. Персонажите са бегло щрихирани типажи, чиято роля е да изведат на преден план внушението на конкретната история. Над заглавието на всеки един от разказите е поставена определена година, уточняваща кога се развива сюжетното действие. Фокусът е върху хронологията, която проследява различните периоди на човешкия живот – в началото е детството, следват истории от ранната младост, минава се през зрелостта, за да се достигне накрая до умирането. Функцията на графичното оформление (година, поставена над заглавието), съчетано с епизодичната структура, е да придаде усещане за документалност въпреки фикционалния характер на историите. Пътуването през паметта и съчетаването на спомен и фантазия са концептуалното ядро на сборника, чрез което личното страдание се трансформира в творчески импулс. „Ще творим, защото […] само творецът може качествено да преобразува своята свобода…“. Творчеството в този смисъл е еквивалентно и на осмисляне, приемане и смирение.
По-голямата част от разказите представлява алегория, чиято задача е да представи модусите на предопределеното. Действието в „Бинго“ (1998) например се развива в игрална зала, където отчаяните „хора на недостига“ търсят късмета си на място, на което успехът не зависи от собствените им възможности. Сред тях е и играчът Неси. Благоденствието тази вечер обаче се оказва изцяло в ръцете на друг играч. „Печелеше най-вече червенокосата дама на отсрещния монитор. Печелеше цялата вечер, правеше го и сега, през нощта, с един вбесяващ, дълбоко несправедлив късмет.“ И след като дамата си тръгва от залата, Неси взима предизвикателното решение да я нападне и да открадне печалбата. Символиката на момента е недвусмислена – кражбата на печалбата е метафора на желанието на героя да си присвои чуждия късмет, да го превърне в свой. Стремежът му е насочен към управляването на контрол над съдбата, към удобната илюзия, че преуспяването зависи от собствените му действия. Заблудата продължава да се поддържа и от следващия епизод, в който крадецът удря бинго и потъва в блажената наслада на „откраднатия“ късмет.
Финалът идва само след миг, за да сложи край на миража. „Усмихнат от ухо до ухо, загледан и заслушан в приласкалата го отвъдност, Неси не видя неколцината полицаи, разговарящи с охраната на залата, не видя как онези го посочиха, нито пък успя да види как полицаите бавно, сякаш за да го оставят да изживее радостта си, се насочиха към него.“ В крайна сметка Неси се оказва губещ, безсилен да промени участта си, която е предварително зададена. Героят е обречен, както е обречен всеки човек, дръзнал да се противопостави на своята съдба, внушава разказът. Чуждият късмет не може да бъде откраднат и личният жребий не може да бъде променен.
В друг разказ – „Гущери“ (2000), проблемът за неизбежното се проявява чрез два различни начина, които представят идването на смъртта. Богдан и Мила са щастливо женена двойка, живееща в радост и благополучие, докато не разбира за страшната диагноза на жената. „После нещастието ги засмука като фуния.“ Въпреки всички опити на съпрузите да прикриват страховете си, да си вдъхват кураж и да се борят със сполетялата ги беда, краят изглежда очевиден. Крехкото човешко тяло се оказва безсилно пред болестта, схващана в разказа като неизменен пратеник на съдбата. След смъртта на Мила неизбежната трагична участ се прехвърля върху племенника на Богдан – Николай. Повествованието разкрива, че момчето се е забъркало във финансови измами и е влязло в конфликт с „новосформиращите се силови групи“. Загубило всякаква надежда, момчето споделя своето проклятие: „Сега… е въпрос на време да ме докопат. […] Да знаеш, че на практика вече си мъртъв, а безпокойството да продължава. Никой живот не бива да изпреварва гроба си. Искам това вече да свърши“. Думите ехтят като съкровена изповед и разкриват смирението на онзи, който е разбрал, че няма смисъл да се бори с нещо, което е отвъд силите му.
„Танцът на прашинките“ (2012) е единственият разказ в книгата с по-бодър тон. Историята напомня, че предварително начертаният път не винаги отвежда до трагична развръзка. В килията на районното управление бездомникът Богомил попада в компанията на уплашено циганче, което страда най-вече защото ще пропусне дълго чаканата среща с любимата Биляла. Момчето е в плен на по-голяма от него сила – закона, превърнал се в непреодолима граница между желано и наложено, между воля и нормативност.
Контекстът на целия сборник позволява този конфликт да бъде мислен и като алюзия за свободата на духа и ограничеността на тялото. Бездомникът е страничен наблюдател на драмата на момчето, но и състрадателен мъдрец, осъзнал, че волният полет на духа притежава силата да заглуши страданието. Затова обещава на хленчещото циганче, че след освобождаването си ще остави на уречено място определена сума, с която то да излезе с любимата Биляла. Макар обещанието да изглежда като благородна лъжа, финалът на разказа разкрива парадоксалната съдбовност на случайностите. Понякога, по стечение на обстоятествата, чудото би могло да се случи, внушава разказът.
Финалният разказ, дал заглавието на сборника, съдържа в себе си художествените внушения на цялата книга. Смъртоносно болният Тома се среща със сестра си, за да ѝ предаде „семейната библия“, включваща стари родови снимки, сантиментални вещи и писма. Материалните сведения за рода осъществяват приемствеността между поколенията. Те вписват отделния индивид в едно общо, споделено минало, чрез което той продължава да съществува вечно в паметта на живите. Неговата вписаност в една по-голяма същност, от която ще продължи да бъде част, донякъде е утешение за умиращия. „Нищо не може да бъде удържано. Нищо не е в наши ръце, както си въобразяваме“, достига до заключението смиреният Тома.
„Предаване на семейния архив“ е трагична и болезнена книга, която събира в лекотата на книжното си тяло цялата тежест на прощалния и смирен авторов глас. И все пак въпреки смирението пред съдбата, наближаващата смърт не успява да угаси нестихващото пламъче на очакването, на надеждата, че след всеки край следва ново начало, че нищо не е напълно загубено, защото душата не е крайна. Напротив, предопределена е да се (въз)роди. „Автомобилът се отдалечава и с него се отдалечава и миналото му. Бъдещето отдавна си е отишло. Сега вече е свободен да умре. Или да се роди отново.“
Кръстьо Раленков, „Предаване на семейния архив“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
