Марта Радева
Кратки, с интензивно развиващ се сюжет, с недоизказаност и търсено усещане за незавършеност, разказите на Деян Енев фрагментират мозаечно света и не спират да търсят основанията за неговата цялост. Преди всичко етическа е невидимата спойка между тях и затова дори когато краят на случката е неясен, от значение е извървеният от персонажите път и откритията, които са направени по него.
Заглавието на най-новата белетристична книга на Деян Енев – „Тъгувам за Киото“, задава общия тон на носталгичност – не по миналото, което е било, но е изгубено, а по неосъщественото и неосъществимото. Анафорично-мезофорното повторение на глагола „няма“ в първия разказ (чиято стилистика е близо до есеистичната) привидно отрича обективността на видяното и преживяното в Киото. Но всъщност убеждава в противоположното, пластично и естетски пресъздавайки една екзотична реалност, вече случила се в съзнанието на разказвача: „И лястовичките няма да ронят глина в чашата ми със саке./ Няма да видя как дивите лози поглъщат висящите мостове./ И как пеперудите пият роса от хризантемите./ Няма да разгадавам сънищата на воините по летните треви“.
Неслучилото се преживяно е ключов мотив, който – по един или друг начин, присъства и в двете части на книгата. Първата от тях лично за мен – свикнала да откривам в разказите на Деян Енев преди всичко съпричастния и донякъде очудняващ поглед към „простата човешка драма“, беше изненада (впрочем аз не претендирам да съм от добрите познавачи на това творчество). Първите тринадесет разказа изпращат читателя в непознати, сурови пространства на жестокост, стоицизъм и отчаян опит за свикване с болката и дори надмогването ѝ.
Това са всъщност разкази за войната. Те се вписват и същевременно се отклоняват от българската литературна традиция, свързана с военната проза. Съзвучни са с хуманистичния поглед на Иван Вазов и Йордан Йовков към жертвите на войната и към мъката на техните близки. В баталната белетристика на Йовков, преживял три войни като военен кореспондент, личи погледът на очевидеца, чиито прозрения са лично изстрадани. Както пише Владимир Василев, акцентът в Йовковия „батален лиризъм“ е не върху човешката жестокост и користолюбие, раждащи хаоса на войната, а върху отчаяните опити да се съхранят човечността и хармонията сред една нечовешка стихия. В основата на по-голямата част от тези очерци и разкази присъства прозрението, че въпреки жестокостта си, войната „отключва” скритите у човека духовни сили и той проявява героизъм, милосърдие и съпричастие към другите, храброст пред лицето на смъртта. В този смисъл при Йовков може да се говори за естетизиране на войната, без да се омаловажава нейното грубо посегателство върху естествените устои на живота.
Във военните разкази на Деян Енев от първата част на „Тъгувам за Киото“ акцентът е не върху протяжните военни походи и баталните сцени на равностоен двубой, в който надмощието се решава на бойното поле, а върху изключително наситения, интензивен миг, в който се решава дали човешкото ще бъде спасено. Може би защото и войната в нашата съвременност е различна. Днес изглежда, че воюват повече машините отколкото хората. Но отново човешките същества са жертвите – онези, младите, които, без да се познават, и без да са си причинили зло едни на други, са поставени в позицията да се избиват; по волята на старите, които добре се познават, добре си знаят интересите, мразят се, но съхранението на живота им е гарантирано (по Ерих Хартман). И отново войната оставя най-дълбоки рани в сърцата на майките, които и най-блестящата военна победа не би могла да утеши, ако е постигната с цената на това да изгубят рожбите си.
Майките във военните разкази на Деян Енев сдържат сълзите си, мълчат, а очите им сълзят от студа. И ако има нещо, което може да накара една майка, която е обещала да не плаче, да не сдържи мъката си, то е загубата на любовта: неслучилата се на детето ѝ любов: „Та ти си толкова млад, нищо не видя от тоя живот. Нищо, нищичко. Момиче дори не те целуна, че може ли така, да си отидеш нецелунат…“. Но скръбта съдържа в себе си и утехата, която понякога идва като момиче, а друг път като други сестри по съдба с черни забрадки, които пият много чай, докато търпеливо чакат.
Разказите от „Тъгувам за Киото“ се доближават до Йовковата батална проза с отказа си от еднозначно тълкуване на събитията, със съзнанието за многоизмеримостта и динамиката на живота. Макар да става ясно (може би след първия разказ), че в основата им не са исторически събития, преживени от нашите предци, в тях присъства известна универсалност, което прави разказаното възможно навсякъде. Липсва пространствено-времева определеност, не са конкретизирани държавите и народите, които воюват, въпреки че са налице подтекстово заложени маркери. Воюващите са „врагове“ едни за други; и същевременно са родствени, близки, нямащи нужда от преводач; не само пеят едни и същи песни, но и плачат на тях. Подкрепленията от съседни страни („Човекът от Изтока“) биха могли да отидат както при едните, така и при другите. И както в разказите на Йовков, и при тях войната поставя на изпитание нравствените ценности. Но по-скоро с обратен знак при част от персонажите. Познатото от т.нар. „казармени разкази“ издевателство на физически силния, грубия над деликатния, уязвимия в условията на войната придобива съвсем уродливи, смъртоносни измерения („Човекът от Изтока“, „Наемниците“, „Тополов пух“, „Огнехвъргачката“, „Пинокио“). И същевременно именно съхранената човечност и мечтата за смисъл отвъд войната превръщат този цикъл не в хронология на човешката жестокост във време на абсурди, а в път към спасение, съзвучен с философията на Виктор Франкъл („Човекът в търсене на смисъл“). Сред тези разкази са „Балконът“, „Незавършен коледен разказ“, „Пазачът“, „Звънаря“, „Нирамекко“, а последният – „Разходка в гората“, оставя на читателя сам да подреди хаоса в случващото се около нас. Ако може.
И в следващия цикъл от книгата повествователят заема по-често позицията на лично преживял отколкото на всевиждащ разказвач. Общи за сборника са присъстващите и тук мотиви за вината, за внезапно събудената жестокост; за неистовите опити да се преживее меланхолията, събудена от липсите и принудителното съжителство на мъже, които са си чужди един на друг. А смисълът прозира зад образите на застаряващи, но неизгубили вътрешната си същност донкихотовци, зад съхраненото духовно богатство на поезията и книгите, зад незабравените, макар и потънали кораби на детството, зад предаността на едно куче и грижовността на една котка, която би могла да превърне света в „едно по-спокойно, по-кротко, по-добро място“ („Шлемът“, „Там, където потъват корабите“, „Продавачът на семки“, „Коко“, „Паякът“, „Вихрогон“, „Иманяри“, „Зара“…).
Съпричастността, кротката съзерцателност и носталгичност, от която са проникнати всички текстове на Деян Енев, сякаш изключват възможността за самоцелно експериментиране със стила. Но един или друг значим детайл – като синия поглед на някого, залепналата слънчогледова семка на брадата на равнодушния администратор, генералът, който дълго стои с очи, притиснати с палеца и показалеца на дясната си ръка, или позата на прегърбения като Квазимодо звънар, продължаващ „да бие“ всеки ден занемялата камбана, говорят повече от каквито и да било пространни метафорични описания. Както обобщава редакторът на книгата Емил Тонев, тя е „написана на език, в който всяка дума тежи“. Поетиката на тези разкази също създава усещането за кротко, тихо състрадание към човешката ни участ: да се опитваме всеки ден да побеждаваме хаоса около себе си и в себе си с любов: „Теофил поклати глава. Няма как да стане. Ами тези? И посочи с глава, описа нещо като дъга с главата си към гората, към полето или може би към своите гадинки“. Точно намерени са ония портретни детайли и сравнения, които загатват чупливостта на доброто: половината от дългата бяла, мека като памук брада на странния горски човек остава да се вее навън, притисната от вратата на милиционерската камионетка; крехка като порцеланова чашка е старицата, която преписва стихотворения. Умалителните съществителни „кокошчиците“, „козичката“, „сърничката“, „къртичетата“, „къщичката“, „баричката“, „гробчетата“ очертават контурите на един уязвим, но обичан свят, който се нуждае от спасение.
Деян Енев, „Тъгувам за Киото“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
