Александър Шурбанов
Пиша за елегантното томче избрани есета на Илко Димитров „Извън кръга“ в новата библиотека Проза на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Това е концептуална книга, в която през поредица от мисловни текстове авторът се опитва да отговори на един основен въпрос: „има ли съществуването ни цел извън самото себе си?“. Той развива последователно идеята за еволюция на човека от предчовешкото към предстоящо свръхчовешко състояние. Човекът е представен като Богоносител. Неговата задача е да развие своята разумност и духовност до такава степен, че да произведе Бога като свой наследник (с. 118). Изпълнението на задачата ще стане възможно не чрез захласнато преклонение пред Бога, а тъкмо наопаки, чрез неговата десакрализация и същевременната сакрализация на човека.
Важно е да се отбележи, че Илко Димитров е по-скоро агностик, отколкото теист, но това не го прави безбожник. „Аз не вярвам в Бога – изповядва той (с. 109-110), – но очаквам посланията му; не го предчувствам, но логически го извеждам; не го мисля, но се уповавам на него.“ Такова е впрочем противоречивото отношение на съвременния западен човек към наследената религия. Ние сме принудени да се справяме сами с всяко предизвикателство, защото нямаме сили да призовем Бога на помощ. Той се появява едва post factum, за да ни поздрави, че и без него сме намерили решение на проблема (с. 105-106). Не е ли това стъпка към еманципацията на човека, към неговото пълновръстие?
Авторът се отнася с подозрение към църковната институция, която оприличава на боа, погълнала слон – тя е „глътнала религията, но всъщност е само разтегливата кожа на боата върху нея“ (с. 112). Самата канонизирана религиозна традиция в западния свят има нужда от сериозно преосмисляне и обновяване. Въпросът, настоява пишещият, е дали и този път (както през епохата на Реформацията) настъпването на новото време ще се обвърже с един различен прочит на Стария завет, или „ще се излезе извън кутията“ (с. 123). „Все повече и все по-настоятелно глобалният човек се нуждае от метанаратив, от общовалидни формули“ (с. 145). Тази тема ми е особено близка – писал съм и аз по нея, но съзнавам каква непосилна задача е осъвременяването или дори смяната на утвърдени от векове сакрализирани кодове.
В понятието на Илко Димитров Бог всъщност не е някаква самостоятелна, външна за човека инстанция, а вътрешното самосъзнание на човека. „Бог – четем в книгата – е необходимата дистанция, от която се виждам в цял ръст, от която се виждам най-добре“ (с. 129). И вече с пределна яснота малко по-нататък се заключава: „Не е важно дали Бог съществува, или не – същественото е нашата потребност от Бога и заедно с това непрекъснатото съмнение в нейния смисъл. Защото, щом това терзание, това противопоставяне на състояния са налични, предстои развръзката – раждането на плода, новото развитие, чийто ясен и спокоен израз ще бъде един човек, който вече няма нужда от Бог, защото божественото ще е изпълнило до краен предел човешките му гърди“ (с. 130).
Парадоксално, с пълното осъществяване на Бога като кулминация на човешкото самоосъществяване Божието присъствие ще стане излишно за човека, който вече ще е способен да прави сам връзката си със света: Това е постигнатото състояние на цялостност – „когато човекът не различава в себе си разумното от духовното, телесното от нетелесното, когато вече не вижда, не усеща преграда между себе си и Космоса … Така човекът вече не се нуждае от свой божествен представител, който да опосредства контакта му с Космоса, да му превежда на човешки език, за да го разбере; човекът вече не вярва, не се нуждае от вярата си в Нещото между него и Космоса, защото те вече са едно“ (с. 135).
Сега засега, на днешното равнище на еволюцията, това единение е невъзможно поради изпречването на материалния свят между човека и Космоса: „Нещата около мен – пише авторът – препятстват връзката ми с Вселената, опосредстват я по такъв начин, че тя за мен престава да съществува. Житейските неща се натрупват… за да не остане празно място и да се изгради докрай зидът между мен и останалия свят“ (с. 39). Особено мъчително за него е „тоталното ангажиране на съзнанието с бита“ (с. 52), което отново и отново откъсва разума и духа от общението им със същественото.
При такава душевна нагласа и пътят към творчеството може да бъде само един. В характерната за него задълбочена авторефлексия Илко Димитров изповядва: „Пиша единствено за себе си и само в себе си намирам онова, което после възпроизвеждам…“ (с. 176). „Стремя се да вниквам по-дълбоко и по-дълбоко в намиращото се у мен, не защото съм влюбен в себе си, а просто защото съдържащото се в мен е единственото, чрез което познавам света извън мен… Мога да пиша само за себе си, да имам себе си като единствения обект на изследване, но при самото писане аз трябва да съм сведен до уред за правене на текст, да мисля чрез себе си, а не за себе си. В това и само в това състояние разумът престава да прави хаотични движения, емоциите се стопяват и сетивата престават да опипват трескаво материалния свят около мен. Така аз представям взаимодействията със света, а не себе си в тези взаимодействия“ (с. 180-181).
Нетърпимостта към заобикалящия ни предметен свят, който неспирно бомбардира сетивата ни и замъглява вътрешното ни зрение с емоции, за да ни откъсне от Космоса чрез ефимерни усещания – подобно на индуистката мая, кара Илко Димитров да се потопи изцяло във вътрешната си мисловна реалност. Като митичната костенурка на Кришна в Бхагавад Гита неговото съзнание се оттегля под защитната си черупка с надеждата там да остане ненакърнено. Това превъзмогване на предметността на битието в стремежа към пределна яснота на мисловния взор прави есеистичната проза, както и стиховете на този забележителен поет толкова различна от всичко друго в съвременната ни литература. Такива творци никога не се възправят насред шумното тържище и трябва да се примирят с мъките на самотата, защото от нея извличат дълбоката сила на гласа си.
Илко Димитров, „Извън кръга. Есета и фрагменти“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2025
