Елизария Рускова
Азбучна истина е, че големите класически произведения би трябвало да се превеждат отново за всяко ново поколение, защото животът бързо препуска напред, светът се променя, а заедно с него и чувствителността ни, но и езиковите конотации. Дали това важи за превода на литературния вид драма и не би ли било твърде голям лукс и човешко разточителство на труд, време и умения за малък национален пазар като нашия? И какво се случва с една драма, чийто превод е игран през 1986 година, но вижда бял свят едва през 2024? Може ли да бъде истински актуална 38 години след първото си устно обнародване?
Издателство „Панорама“ ни представя за първи път на български език пиесата на Юджин О’Нийл „Лед наш грядущий“ в превод на Спас Николов (1943-1987), която е известна в критическата литература преобладаващо под буквалния превод на заглавието ѝ „Явява се разносвачът на лед“. И с този акт на публикуване издателите извършват едновременно три културно забележими факта: въвеждат в полето на преводната драма един от шедьоврите на американския нобелист, отдават посмъртно почит на изключителния англицист и преводач Спас Николов, който през 2025 г. получава една от годишните награди за превод от Съюза на преводачите в България „за ярки постижения в областта на превода на художествена литература (драматургия) за превода от английски на пиесата на Юджин О’Нийл „Лед наш грядущий“, и последно, но не по-маловажно, е концепцията на преводача за превод на толкова сложна в езиково отношение пиеса, като българският текст и до ден днешен може да бъде модел и образец как да се предаде на роден език невероятното богатство от идиолекти на многобройния сценичен персонаж.
„Лед наш грядущий“ е написана през 1939 г. след получаването на Нобеловата награда от автора като доказателство, че неговата поетическа мощ продължава да блика и да се излива в нови шедьоври. Пиесата е сложен разказ за илюзиите, тяхното поддържане или загуба и какво се случва с човека тогава. Като европейци в пиесата ще открием сходни контексти с Ибсеновата „Дивата патица“ (1884) и Горкиевата пиеса „На дъното“ (1902), които разтърсват европейския театрален свят при появата им на сцена. Темата за илюзиите и реалността е основната парадигма на литературното течение реализъм. Но всеки автор има своя поглед към нея. За Ибсен да лишиш средностатистическия човек от неговите илюзии е равнозначно на смърт, след която следва космическата трагедия. За Горки нощният приют на бездомниците съществува само поради целебната сила на илюзиите, място, наситено с човешки трагедии и разпади. Юджин О’Нийл не скрива в Нобеловата лекция своето драматическо потекло, идващо от скандинавските великани Ибсен и Стриндберг. От първия наследява темата и нейната трагична окраска, от втория възприема автобиографизма и разкъсването на собственото му его пред публиката. За „американския Шекспир“ семейството е микро и макрокосмосът на неговата драматична вселена. Героите в пиесата са аутсайдери, обитаващи бар приют в Ню Йорк, идващи от различни държави и различни страти на американското общество. Критиката в лицето на високоуважавания театровед Ерик Бентли (1916-2020) вижда в пиесата многобройни дължини, повторения, които скриват основната идея. Други разчитат текста като библейска алюзия с дванадесет мъжки персонажи, които напомнят дванадесетте апостоли от Новия Завет и един допълнителен, когото всички очакват като Спасителя, като Иисус Христос, който се появява, за да разруши илюзията, да покаже истината и да се отправи към своята смърт на електрическия стол заради убийството на съпругата, което е извършил, не можейки да понесе вината си, съпоставяйки себе си с всеопрощаващата евангелска доброта на жена си. Вината, старогръцката хамартия по Аристотел, е основната съставка на О’Нийловата трагедия. Но бих предложила и друго тълкуване, този път по Платоновата седма книга на „Държавата“, с прочутата метафора за пещерата и играещите сенки по стените, наблюдавани от хората, насядали в нея. Когато един от тях излиза навън и съзира многобагрието на форми и цветове, които по нищо не приличат на познатите му сенки по стените на пещерата, той се връща обратно и разказва на другите, че навън всичко е различно и кипи друг живот. А те му се присмиват, че не вижда разликата между сън и действителност. Пещерата е истинското нещо в живота им. Така драматургът предлага поредица от избори, поредица от възможности, дванадесет герои и дванадесет илюзии, а към тях трябва да прибавим и трите женски персонажа на проститутките, или мадоните, или трите жени от евангелския разказ. Появата на анти-Спасителя от самозаблудите е точката на преобръщането и откритията, които всеки трябва да направи. Във век, доминиран от Фройд, Юнг и Ницше, американският писател прониква в човешкия свят, в страстите и болките му, без да прикрива кървенето на душата, разпада на приятелството, когато взаимното възхищение се пропуква и изчезва и човекът остава оголял като есенно дърво без листа, черно и сбръчкано, самотно под напорите на враждебния вятър.
Изданието на О’Нийловата пиеса е образцово по своето оформление и съдържание. Ирина Джонкова като художник на корицата включва двете основополагащи метафори на текста, снежния арктически лед, който трябва да се пропука, за да излязат всички герои извън „пещерата“ и да видят с нови очи живота си, както и постоянното им обиталище, бар, в който столовете са качени един върху друг, така че персонажите са изхвърлени навън, в живия живот, изправени пред собствената истина за илюзията и реалността.
Машинописното копие на пиесата е открито от скандинавистката и преводачка Меглена Боденска в театрален архив, където то е престояло около 40 години. Книжното издание съдържа богат апарат, изясняващ тънкостите и откритията на големия български преводач, както доказва уводът на проф. Людмила Костова, съвременничка на преводача, асистентка и ревностен защитник на неговото дело. В този текст откриваме историята на раждането на преводното заглавие, което съхранява библейските му конотации, разноезичието на персонажите, идващи от различни държави, американски щати, градове, социални прослойки с характерните за това разнообразни социолекти и идиолекти, за които преводачът открива виртуозни езикови характеристики от различни регистри на българския език, така че да се запази отличителното им многообразие в живата реч на родния ни език. Удивително е богатството на разговорната реч, с която Спас Николов си служи, за да отличи цели деветнадесет персонажа, присъстващи в пиесата. Не по-малко важен е и публикуваният откъс от „Вярност към оригинала в поетическото внушение“ от 1983 г., който чрез анализа на предаването на заглавието на български изявява кредото на преводача да се търси еквивалент на авторовото поетическо внушение, радикален момент в неговата лична теория на превода, съзвучна с времето на възникването си, която не остарява и до днес. Спас Николов изключително ясно осъзнава, че първостепенната задача на драматическия текст е да бъде изговорен и изигран на сцена, следователно да звучи естествено и убедително от устата на актьора. Поради тази причина преводачът е склонен не да превежда буквално културните реалии, а да търси оригинални техни съответствия в българския контекст. Немалко примери с подобно съдържание изтъква в анализа си Меглена Боденска в „Спас Николов и преводът му на „Лед наш грядущий“[1], като също така тя е автор на обяснителните бележки към пиесата, което превръща тома в истински помощник на екипи, които ще се заемат с бъдещо театрално осъществяване на пиесата. Към авторовата теория на превода може да добавим постигането на стилизирана, но създаваща илюзия за спонтанност устна реч на персонажите, която тече гладко и плавно. Както отбелязват редица литературни критици, изказът на персонажите в пиесата не е диалогичен, а по-скоро монологичен, все едно героите в индивидуални речи защитават собствените си представи за света и позиции. Затова преводачът прибягва до драматическа реч, която да е ориентирана както към актьора, така и към зрителите, която да не затруднява двете комуникиращи страни в процеса на театралното им общуване, и тази реч да притежава своя „емоционален заряд“ по думите на Спас Николов, да има своя специфичен ритъм, кулминации, олекотени структури на изреченията, темпо, и най-важното, да не нарушава естественото взаимодействие между персонажите. В превода на пиесата доминира не толкова езиковото съответствие, а функционалното, така че да се запази драматическата функция на персонажите, взаимоотношенията помежду им, да се постигне емоционалното внушение и въздействие върху публиката. Преводачът, който има богат опит с преводите на Шекспировите инсценации адаптации на Би Би Си, излъчвани от БНТ през седемдесетте и осемдесетте година на ХХ в. (които, ако бъдат издадени, сигурно ще допринесат за обогатяването на Шекспировото преводознание у нас), практикува превода като поредица от вземане на решения, чиято цел е прагматично ориентирана, дава превес не на буквалната точност, а на онова, което ще бъде ефективно на театралната сцена. Спас Николов се откроява като културен медиатор и тъкмо този факт обяснява жизнеността на превода на пиесата му на Юджийн О’Нийл.
Житейското дело на Спас Николов като университетски преподавател и преводач включва предговори, помагала, рецензии, студии и статии за преводаческото изкуство. По негово признание той е притежавал „Одисей“ на Джеймс Джойс, който бил прочетен от него цели тринадесет пъти, за чийто превод сключва договор с издателство „Народна култура“ през осемдесетте години на ХХ в. Какво ли би било развитието на българската литература и култура, ако преводът на този сложен и обемен текст се бе появил още тогава, изпреварвайки блестящия превод на Иглика Василева от 2004 г.? Не бива да пропускаме, че преводачката е литературен консултант на настоящото издание. Значението на преводаческото дело на Спас Николов е неимоверно голямо. Преоткрито макар и със закъснение, то прави по-богата и по-разнолика българската съвременна култура и несъмнено ще подпомогне с примера си и откритията си всички млади преводачи на драми, които могат да намират в него виртуозни преводачески решения.
Юджин О’Нийл, „Лед наш грядущий“, прев. от английски Спас Николов, изд. „Панорама“, С., 2024
[1] https://tomosekla.com/spas-nikolov-i-led-nash/
