Мария Василева
Следя творчеството на Слав Недев от доста години. И винаги са ми били интересни неговите разсъждения за връзката между архитектурата и човека, между публичното пространство и хората, които го населяват, между обектите в интериора и екстериора, и как ние взаимодействаме с тях. През годините авторът е направил доста проекти на тази тема. Сега добавя още един пласт към двойката, която условно можем да наречем „архитектура-човек“. И този пласт е свързан със съзнанието, с менталното, с психичното, с онова необяснимо присъствие в живота ни, което не винаги може да се обясни с логика.
Когато преди време разговаряхме в ателието на Слав Недев, той ми каза, че работейки върху цикъла, е намерил опорна точка и теоретичен репер в трудовете на Карл Густав Юнг и по-специално в неговата теория за синхроничността – термин, който въвежда през 20-те години на ХХ в. и го доразвива през 50-те (“Synchronicity: An Acausal Connecting Principle”, 1952). Най-общо казано, той означава, че има съвпадения на събития в живота, които не могат да се обяснят с причинно-следствени връзки. Класически пример за това е, когато не си виждал свой познат дълго време, и точно в момента, в който си помислиш за него, получаваш известие от този човек. Друг пример, който дава Юнг, е за жена, която споделя, че е сънувала златен скарабей. Докато разказва, на прозореца отвън се появява бръмбар. Тези феномени очертават области на опит, които излизат извън границите на рационално обяснимото и придават на живота специфична дълбочина, плътност и трудно формулируема интензивност. Юнг търси обяснение на съвпаденията, които не могат да бъдат изяснени чрез класическа причинно-следствена логика, но имат дълбоко субективно значение за преживяващия ги човек.
Юнг говори за unus mundus, един свят, в който физическото и психическото се преплитат, живеят паралелно и не могат да бъдат разделени едно от друго.
Теорията му има огромно влияние не само върху психологията и философията, но и върху изкуството – сюрреализма, бийт поколението, концептуалното изкуство.
През епохата на постмодернизма редица учени като Мишел Фуко, Пол Вирилио и Бруно Латур говорят за множество пластове на реалност, които съществуват едновременно. Светът се мисли като динамична система от взаимоприпокриващи се нива: исторически, социални, пространствени и технологични. Тези нива не просто съществуват едновременно, но и непрекъснато си взаимодействат, пораждайки хибридни форми на опит и създавайки условия за многопосочни, често непредвидими връзки и интерпретации.
В изкуствознанието и курирането особено след 2000 г. се използват термини и от трудовете на Юнг, и от тези на Фуко, за да се обозначи едновременност на времена, контексти, истории и гласове в рамките на едно изложбено пространство. В много от своите кураторски текстове и интервюта Ханс Улрих Обрист говори за „synchronicity“ и „simultaneity“ като принципи на кураторската практика.
Френският теоретик, критик и куратор на съвременно изкуство Никола Бурио става известен с концепцията си за „релационна естетика“. Той пише книга под същото заглавие (“Relational Aesthetics”, 1998), в която предлага съвършено различно отношение както към художника, така и към обекта на изкуството и към начина, по който ние се отнасяме към този обект. За него произведението не е просто нещо, което стои капсулирано на стената, изолирано, сакрално, недостъпно. Художникът не е самотен създател, а е катализатор на социални връзки. Бурио говори за „изкуството като поле на човешки взаимоотношения“ – тоест за изкуство, което свързва различни субекти в едно съвместно преживяване, което се създава „от самото взаимодействие“, а не от обекта.
Картините на Слав Недев ни предлагат точно това поле на общуване и социално взаимодействие. Названието на изложбата „Синхронични пространства“ е избрано много точно. В композициите има архитектура, но тя в повечето случаи е абстрактна. Присъстват много човешки фигури, но те въздействат по-скоро като знаци, като сигли. Понякога дори може да се разчете сюжет, но не той е важният. Този подход – като че ли без предварително зададени граници и задължителни мисловни маршрути, отваря картината навън (може би неслучайно платната са без рамки) и ни подканва към интеракция. Названията на самите работи също предразполагат към по-абстрактни или неочаквани интерпретации („Отворен интериор“, „Очакване/Духът на гората“, „Метафизика на риболова“, „Квантово заплитане“, „Между ангели и демони“, „Други пространства“, и др.).
Първоначално общуваме с картините по-директно и първично. Възприемаме нарисуваната архитектурата през това, което е в най-близкото ни обкръжение. През архитектурата на галерията, на улицата, на площада, на града, в който живеем. Фигурите и ситуациите, в които се намират, асимилираме през случилото се през днешния ден, през това, което преживяваме в конкретния момент, през личните ни тревоги и социалната среда. На по-дълбоко ниво пристъпваме към тези картини с целия интелектуален и емоционален заряд, който носим. Това са различни натрупвания – познания по архитектура, история, литература, изкуство, естетика, философия. И тук идва субективният момент, защото всеки от нас има различен интелектуален и емоционален багаж и общуването за всеки един е различно. Когато сме очи в очи с картините на Слав Недев, като че ли попадаме в някаква Нарния, само че това не е Нарния на фантазиите. Това е една много реална Нарния, която обаче е много по-богата от това, което изпитваме в нашето ежедневие. Моментът на общуването ни дава това социално поле, което може да извади пълния потенциал както на творбата, така и на зрителя.
Слово при откриването на изложбата „Синхронични пространства“ в галерия АРТЕ, 4 декември 2025
