Калина Николова
На моя добър приятел Хусин Мулай Елалауи,
който ме срещна с мароканската култура и история.
За половин месец кината в София бяха убежище за филми от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка благодарение на Sofia MENAR – фестивал с дългогодишна традиция и утвърдил се като „пътеводна светлина“[1] в България към ориенталската филмография. Във времена на размирици, катаклизми и културни различия, подобни фестивали със своите прецизно селектирани филми са онези мостове към чуждите култури, които ни дават по-близък досег с тях и оттам – възможността да сме по-емпатични към другия, да приемем или поне да се опитаме да разберем различния. Сред разнообразната селекция, подбрана от организаторите на фестивала Здравко Григоров и Ангел Хаджийски, се откроиха и два филма, обединени от една свързваща нишка – Мароко.
Фес – лятото на 55-а (реж. Абделхай Лараки, 2023)
Медината на най-стария имперски град Фес е лабиринт от тесни улички, достъпни само за пешеходци. За 11-годишния Кемал (Айман Дриви) обаче градът съвсем не се ограничава само до улиците – той е цяла мрежа от покриви и скрити пространства помежду им, която превръща мароканския град в негова „лична“ територия, из която той се движи свободно, а често и незабелязано. Свободата му и необремененото му детско съзнание, с което открива живота пред себе си контрастират с политическата реалност, която настъпва в този горещ август на 1955 г. – страната се намира в навечерието на независимостта си от френската окупация. Докато военните патрулират по улиците, във Фес заварваме местните, които или се стараят да не привличат внимание, или протестират мирно, като затварят магазините си, за да не подкрепят икономиката (тъй като тя вече е чужда), или скандират по улиците за връщането на султана в изгнание Мохамед V.
Освен исторически разказ, това е история на съзряването на 11-годишното момче, през чиито любопитни очи и ние зрителите откриваме скритите пространства на града като обширните вътрешни дворове, в които по-заможните семейства все още се наслаждават на чаша черен чай със захар. Шарещите му очи се спират и на съседското момиче, по-голямата от него тийнейджърка Айша (Умайма Барид е завладяваща в ролята), чиято красота го среща за първи път с желанието и поставя началото на неговото съзряване. Айша осъзнава по-добре от Кемал политическите настроения в страната и самата тя е част от подземната мрежа на съпротивата. Тя въвежда момчето в тайните им скривалища, през решетките на които малкият Кемал може да наблюдава случващото се, без да разбира напълно жестокостта на събитията. И ако за Кемал това е вид игра, в която той участва не толкова заради съзнателна гражданска позиция, а за да се докаже пред любимата, то за Айша всичко случващо се засяга пряко нейния личен свят, който се руши пред очите ѝ – близки приятели са заловени и изтезавани, някои дори убити.
Все пак романтичният призив към революция на моменти изглежда тривиален, а актьорската игра на почти всички герои, без Кемал и Айша, е силно преувеличена. Виждаме точно толкова, колкото е нужно, за да бъдат разграничени двете страни – има добри, има и лоши. Ние зрителите, разбира се, сме поканени да симпатизираме безрезервно на „добрите“. Насилието обаче също е показано дотолкова, доколкото да не ни разтревожи истински. Вероятно това е съзнателно творческо решение, целящо филмът да бъде достъпен за възможно най-широка публика и да се вписва успешно в жанра „семеен филм“, но въпреки това остава леко фрустриращото усещане от това, че окупацията е изобразена като поносима. Но не по-малко дразни и крайно демоничната репрезентация на един от френските войници, който, заради несполучливото си актьорско превъплъщение, напомня повече комиксов злодей, отколкото да съумее да предизвика реален страх или отвращение у зрителя.
„Фес – лятото на 55-а“ е филм, изпълнен с топли цветове, с лятно и светло усещане въпреки трагедията, през която преминава народът. Юношеското съзряване се среща с образите на оръжията и терора, характерни за киното на съпротивата. Мимолетната любов, също основна част от разказа, не е романтична (макар Кемал да мечтае за това), а по-скоро наивна, детска и ненапълно споделена. Режисьорът успява да създаде завладяваща картина на един имперски град в страна, стояща на прага на своята независимост, където различните градски топоси се усещат като святи пространства. Градът сякаш е символично разделен на „горе“ и „долу“: долу, по улиците, е пролятата кръв, а горе, по покривите, все още съществува надежда за свобода и извисяване. Трогателна е сцената, в която Кемал се връща от първото си кинопреживяване и разказва на майка си как на екрана свободно и без страх танцуват двойка мъж и жена. Майка му се вълнува от разказа на своето момче и докато мечтае за далечни романтични светове, двамата танцуват на покрива на дома им. Истински поетична също е сцената нощем, отново по покривите, в която мароканският град е огласен от молитвените напеви на жените. Усещане за спасението, което дебне зад ъгъла, не напуска зрителя до края на филма.
Али: Страхът изяжда душата (реж. Райнер Вернер Фасбиндер, 1974)
В програмата на тазгодишното издание на MENAR присъстваше и класиката, вечният филм „Али: Страхът изяжда душата“ на не „един от“, а без съмнение най-големия бунтар на немското кино – Райнер Фасбиндер. Непримирим в позициите си, винаги воден от стремежа да улови колективната морална и духовна криза на времето, в което живее, но без да прави откровено политически или социален филм, в „Али: Страхът изяжда душата“ Фасбиндер разказва мелодраматичната любов на своите двама неконвенционални герои – вдовицата Еми (Бригите Мира) и мароканеца Али (Ел Хеди Бен Салем).
Филмът на Фасбиндер ни отвежда в бар, посещаван предимно от емигранти работници. Една вечер, по пътя към дома си, шейсетгодишната Еми влиза вътре, за да се скрие от пороя. Там, сред цигарения дим и арабските ритми, които звучат от джубокса, тя се запознава със значително по-младия от нея мароканец Али и двамата дълго разговарят под осъдителния поглед на посетителите. Али настоява да изпрати Еми до дома ѝ, а тя, от своя страна – да споделят чаша коняк. Когато разбира, че Али дели малка стая с още шестима емигранти, тя – едновременно изпълнена със състрадание и въодушевена от обаянието и добротата на екзотичния мъж, му предлага да пренощува у тях. Те прекарват нощта заедно и още на следващия ден Али се нанася при нея, а скоро след това се женят. Макар това да е формалното условие, за да може емигрант да живее в квартирата ѝ, между двамата се заражда истинска обич и привързаност. Но именно тогава двойката става обект на дискриминация, подигравки и изолация: магазинерът не желае да продаде маргарин на Али под претекст, че не го разбира заради разваления му немски. Впрочем, ако следваме буквалния превод от немски, заглавието на филма би звучало така: „Али – Страх яде душа“. Нарушенията в граматиката са умишлени, защото езиковата бариера е още един повод за дискриминация към Али. Той не е посрещнат топло и от семейството на Еми: синът строшава телевизора ѝ, когато тя го запознава с новия си годеник, а съпругът на дъщеря ѝ – алфа-мъжкар, който не спира да изтъква непоносимостта си към турските работници, ремонтиращи дома му, отвратен, дори не пожелава да се здрависа с него. (Разбира се, ролята на най-неприятния образ във филма Фасбиндер поверява на самия себе си.) Нито един от героите не може да приеме любовта им, защото за тях тя е символ на провала на онази силна, съвременна Германия, която си е позволила да допусне различния толкова близо до себе си, че той вече заплашва да разруши установения ред и да „разврати“ обществото отвътре.
Способността на оператора Юрген Юргес да композира кадри, които визуално да предават метафорите на Фасбиндер е великолепна. От една страна, камерата разкрива невероятната нежност между героите чрез близките планове, в които Али и Еми са заедно – например когато двамата танцуват в полумрака на празния бар. От друга – виждаме безпощадното разчленяване на пространствата, особено в сцените, заснети на различни междублокови стълбища. Решетки и колони разделят кадъра и подчертават ограниченията и препятствията пред Еми по пътя ѝ към останалите, независимо дали се намираме в жилищния ѝ блок с наблюдаващите и коментиращите я съседки, или на работното ѝ място, когато колежките ѝ чистачки отказват да общуват с нея, след като научават за връзката ѝ с мароканеца. Всеки кадър, всяко движение на камерата са винаги в полза на разказа, никога показни или с преднамерено търсена „ефектност“.
„Али: Страхът изяжда душата“ не е творба с натраплива идеологическа теза, а остава вярна на желанието на своя автор – да създаде една красива мелодрама, лишена от клишета. Силата на филма се крие именно в режисьорската способност да отрече сантименталността, без да загуби състраданието и емпатията си. Фасбиндер по невероятен начин прави нетипичното, чудатото да изглежда естествено, умее да разчувства своите зрители, за да симпатизираме истински на неговите герои и да преживеем заедно с тях техните чувства, разочарования, мечти и болки. А през техните драми се очертава много по-широка картина – на една Германия от 70-те години, с нейното икономически преуспяло, но морално и духовно упаднало общество – картина, която не бива да става плашещо актуална.
[1] Абревиатурата MENAR идва от наименованието, с което страните от този регион се определят като едно цяло – Middle East and North Africa Region. Менáр, произнася се и манáр/ на арабски означава „фар, светлинна кула, пътеводна светлина“. Производна е на думата „нур“, която на арабски означава светлина. В български език е влязла от османотурски под формата на думата минаре, или кула, която осветява пътя.
