Евдокия Борисова
Старата мъдрост, че човек не трябва да се взема много на сериозно, е дотолкова дразнещо популярна, че е се превърнала в клише. Животът и бездруго е прекалено сериозен сюжет с неочакван, но задължително трагически край, за да си въобразяваме, особено ако се занимаваме с хуманитаристика, че сме хванали господ за шлифера. Отново дразнещо, при това жаргонно клише. Добре, нека го кажа поетически: „и говорим за глупости, важно вирейки нос,/ или с израз на мъдра умора/ и изобщо, стараем се да не става въпрос/ за вида на хвърчащите хора…“. Дали той би се почувствал поласкан, че замесвам името му с шлагерните стихове на Валери Петров, които пародират интелектуалската парвенющина, не знам… Но именно за такъв рядък екземпляр от рода на хвърчащите хора ще стане дума тук. Това е професор Никола Георгиев и неговата нова книга, издадена посмъртно по записки от старите тетрадки. По-точно това е проектът му за нова книга, която съдържа публикувани или не статии, студии, интервюта, мисли и афоризми и планове-конспекти за упражнения и дискусии в кръжока „Насмешливо литературознание“, създаден от самия него.
„Прозвища и термини“ (2025, София: Нов български университет) е заглавието на тази книга, съдържаща мислите на един гений. От отвъдното той продължава да ни провокира, да ни нашепва идеи, да задава мисловни посоки, да ни поставя в креативни казуси, да предизвиква дискусии. Текстовете в нея са гениални именно защото са незавършени и звучат тезисно, манифестно, казуистично, евристично. Тази книга е неговото твърде щедро завещание. В нея има за всекиго от нас по нещо, четем и се разпознаваме в неговите литературнокритически и исторически сюжети (тук ще възкликна в неговия дух: „Бря! Някои от нас вече сме в историята?“), същевременно това наследство ще се окаже твърде непосилно. Всички сме се учили от него, твърди Данчо Ефтимов, но никой от нас не пише като него. Мнозина са повлияни от него, научили са какво ли не, но малцина го следват. Или поне някои от нас от време на време успяваме (или се ласкаем от мисълта) да стъпим в крачката му, при това за малко. Той прави кръг, и още как, толкова млади хора увлича след себе си, включително и в късните години от живота си, когато сформира кръжока „Насмешливо литературознание“. Никола Георгиев последователно и методично провежда екзерсизите на тази своя Платонова школа, пишейки усърдно в тетрадки с цветни корици с наивни картинки плановете на семинарните си занятия с насмешливите си млади съюзници. Ето, вижте:
26 април: „Май“ – Яворов и Смирненски – „Да славим пролетта“. „Майска вечер“. Контраст с „Теменуги“. Вътре в езика една дума получава и дава множество значения, често противоположни, напр. МАЙ (Яворов – Смирненски). Мото на групата: „Присмей се първо над себе си, после над другите“. (Все пак изпълнимо.) Литературата: да дразни, да угажда. Преобладава комиката в превращенията, назовано с какви ли не смътни названия: „пародия“, „бурлеска“, „трагикомедия“, „хероикомика“. Но когато има преобръщания с имплицитна комика? Как да го наречем?? Ботев, „Хаджи Димитър“ – Пенчо Славейков, „Харамии“. В „Харамии“ битовото, прозаичното, без баладното в съдбата на хайдутите. Битките между направления, групи. Има градация в названията им: „защита“ – „разпра“ – „битка“. 1) Дефанс е илюстрасион (Ронсар и други). “Defence of Poetry” – Филип Сидни. 2) Разпра – Ла керел де зансиен модерн (води я Шарл Перо) – вече между равни. 3) Битка – “The Battle of the Books” – Джонатан Суифт. Метатропия – предложение за преобръщане. „Угасна слънце“ като метатропия на „Хаджи Димитър“. Пенчо Славейков, „Предговор към „Стихотворения“ на Яворов“. Предговорът като полесражение. Уайлд (към „Портретът на Дориан Грей“). Щом има епистоларен роман, има и епистоларна лирика. Да се изследва.
И т.н., и т.н.
Позволих си този дълъг цитат и го посвещавам на всички нас, които, заровили нос в научна, академическа (и пази боже административна) работа, по университети и факултети, преподаваме някак между другото, позабравили методологичния подход и огромната отговорност на това дело. „Учител по литература ли? Не съм от тях.“
Всяка една от тези теми, всеки един от формулираните проблеми е задача за голям авторски колектив, за колективна монография, за сборник, за дисертационно изследване. Идеите и думите се надпреварват с живота и времето – нашето и вашето лично, частно, ограничено физическо време. Нямаме време да го проживеем, да го осмислим, да го изработим. Много ли изисква Учителят от нас? Школа има, а като че ли няма последователи? Никой не може да бъде като него, въпреки че сме излезли изпод ръкавите на шинела му. (На това място ми се привижда ироничната му усмивка – „хм, в тази специфична геополитическа ситуация, подобна метафора е, като че ли, неуместна…“) Затова не съм сигурна, че сме готови да получим това завещание, че е по мярата ни, че можем да го понесем. Чест прави на колегите от Нов български университет, че дръзват да го отворят. Смели са. Книгата излиза в тяхното издателство с всички съпровождащи я ангажименти – работа по архивите, финансиране, редактиране. Разбира се, книгата е факт и благодарение на смелата съпруга на професора – Весела Груева, която поема риска.
Той, Никола Георгиев, ни гледа от портрета на първата страница – великолепно изпълнение, страхотна композиция. Гледа ни с онзи насмешливо ироничен, пълен с доброта и любов поглед на извънземен разум, с широко отворени любопитни по детски очи, които обемат света и нашепват: „Литературознанието тясно за мойта душа е…“. Ами, прав е. В тази книга ще става дума и за история, и за битки, и за анекдоти, и за парадоксалната съдба на творби, личности, творчески формации, школи и направления… Ще става дума за опера, музика, фотография, театър, изобразително изкуство, за политика и образование. Но на първо място – за езика. Той е тематичната и проблематична парабола, която описва тази книга. Той е и неговата поанта. В ръката си професорът държи неизменната писалка, но някак си отвисоко я е хванал, като показалка, не се пише така… Позира, играейки, цитира сам себе си, превъплътен в ролята на пишещия човек. Най-странното е, че на една ръка разстояние, на бюрото до него са поставени нож и ножица. Вероятно за разрязване на книги и кроене на литературни шинели?
Титаничното дело по разчитането на ръкописните му тетрадки е дело на Надежда Стоянова и Владимир Игнатов. Професорът отказваше да пише с машина, а компютъра наричаше „дяволска машина“. Текстовете му, разказваше той, навремето набирала една приятелка на Весела: „клавиатуристка с дяволска машина, която ще дойде вкъщи от другия край на София“. Редакцията и сглобката (не е политически шаблон) на отделните опуси в глави, подглави и части, а и цялостната композиция на книгата, също не по-малко страховито дело, са извършили Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов. Прекъсванията в текста са отбелязани с квадратни скоби, абсолютно коректното четене и набиране на дяволската машина не пренебрегва, не дописва и не преиначава нищо от написаното от Учителя.
Не са спестени и (а вероятно това са и най-ценните) автотекстуални забележки, които ни карат ту да се озадачаваме, ту да се ядосваме, че (а ла Шехерезада) разказът спира на най-интересното място. Усмихваме се и се възторгваме на иронията му или се хвърляме в мрачни съмнения и бурни възражения заради реплики от интервютата му, в които той разговаря ту с наивна журналистка, ту с философ, ту с духа на Макс Фриш, ту с призрака на комунизма и капитализма, на русофилството и русофобството, на Балканите и Европа. Например:
„Много обичам нож с две остриета“, „Идват трудни дни за капитализма“ (Втора част, „Интервюта“), „Съдбата на авторитетите е печална“, „България избърза, че се върза така здраво за запада“, „Русия ще посегне на старите колонии – България и Румъния, когато ЕС се разпадне“.
И сме буквално скандализирани от твърдения като:
Кой ви каза, че обичам литературата?… Не, аз не я обичам. И съветвам студентите си да са любопитни, да им е интересна, но да не се влюбват и да не се пристрастяват към автори.
А какво е литературата?
Ако вярваме на Верлен – то всичко безплътно на този свят е музика, но ако я няма музиката, то остава точно тя – литературата.
За него литературата беше всеобхватност и смисъл. А смисълът няма как да бъде обичан, нали? За разлика от хората. Той, анархистът, богоборецът, авантюристът (два пъти политически емигрант, първия път през 1958, когато на границата се стреля на място), който протестираше срещу всякакви догми, та били те и сакрални („как може така: Да нямаш друг бог освен мен?“), който обичаше повече апостол Тома Неверни с неговото съмнение и бунтовничество, беше повече християнин от християните. Защото приемаше всички хора – и тези, които обича, и тези, които (думата „мразя“ не съществуваше в речника му) „обича по-трудно“. Сложна личност, живееща в противоречия и едновременности, дуелирайки се с двуостри мечове, и същевременно изпълнен с кристална яснота.
Разтваряме тази книга и безпомощно свиваме рамене пред заглавия като „Великани, лилипути и литератури“ (първа и втора част представя един прочит на съдбата на световната литература в безпощаден теоретичен ракурс съвсем по Суифт) или „На подлизурковци като нас не се полага Нобел“. Озадачаващо повдигаме вежди на формулировки като „Доплънки“ към първа, към втора глава – това са онези допълнителни мисли, които не са подплънки, не са скрити под повърхността на текста, а равностойно поясняват, допълват. Храбрият шивач ги е пришил направо върху шинела на литературната теория. И ги е издигнал в чин „термини“.
А какво можем да очакваме от заглавие на литературнотеоретически сюжет, озаглавен така: „Между звездните небеса и печените патици на трапезата“, присещайки се за онзи обещаващ нож от снимката на първа страница – вероятно наточен и за разрязване на патици? Тук професорът контаминира няколко истории за звезди и групата Плеяда (римува се с Елада), за „старата Александрия и в новия Париж“, но и за измислените звездни небеса на символизма, а наоколо ухае апетитно на печена патица. Става дума за руската група „Арзамас“, в която участва и младият Пушкин „съвсем не като украсително име“, а също и художникът Шишков, но „средищна фигура е Николай Карамзин“. И тук професорът се впуска в колоратурна вариация върху римите „Пегас-Парнас-Арзамас“, спекулирайки с ефекта на излъганото римно очакване (родил впрочем в чудатото въображение на стиховедите толкова вицове и анекдоти, някои от тях нецензурни). Какво очакваш, ти, любомъдри ми читателю от този бомбастичен Арзамас? Че се е родил от искрата на Пегасовото копито ли? Нищо подобно. Ето го и разказа:
Крилатият кон Пегас кацнал на планината Хеликон, ритнал земята и от нея протекъл извор, който станал свещено място за музите и вдъхновението.
Край него мигом защъкали музите асистентки и така… Чак пък асистентки! После продължава вариацията в три действия:
Парнас пък, висок планински връх в Елада, е друго сборно място на музите и Аполон. И двете думи живеят през вековете, а през 19. век „Парнас“ става прозвище на силна френска литературна група.
Но не очаквай, мили ми, вече изгладнял читателю, да стигнем до допускането, че и с Арзамас нещата стоят толкова митологично и поетично, напротив – това бил малък градец, отчайваща провинция Нижни Новгородска, прочут с вкусните си угоени патици. И компанията на Каразмин честичко си устройвала с тях пищни угощения. Така покрай литературните беседи и прения се изпива доста водка и бая патици отлитат към небитието, увенчани със съответните подправки. На предвзетите си колеги от кръга на руската „Беседа“, карамзинци отвръщали – ние пък сме от групата „Арзамас“. „Литературознанието, дал господ, има за какво да се надсмее над себе си“ – завършва тази поучителна история Никола Георгиев. То живее, осъдено на двупластовост, и една от задачите на т.нар. „насмешливо литературознание“ е да се надсмива, но и самото то да породи насмешка. Това означава да се отвори към останалия свят. Защото смехът поправя и лекува. Обратното е масонщина, елитарщина, пролетаризъм, догматизъм. Да нямаш друг Бог освен мене – е, много забрани, много нещо – негодува професорът.
За срещата на литературата със света, за границите на литературността и много още Никола-Георгиевски теми ще стане дума в тази книга. В нея има немалко повторения, уточнения, съмнения, перифрази на вече казани неща и отново повторения. Нейната несъвършеност и повторяемост обаче не е дразнеща, напротив – тя звучи като симфония. Незавършената симфония на Берлиоз. Или може би фуга?
И така: „Прозвища и термини“ или…? Това е „недовършеното наследство“ на Никола Георгиев, което прави заявка да ни поведе из дебрите на литературните таксономии, из терминологичните и речникови лабиринти на теоретичната мисъл, която трескаво се лута в търсенето и обяснението на смисъла с ясното съзнание, че носи стихията на отрицанието. Всяко определение е отрицание. Никола Георгиев с неприкрито удоволствие цитира Спиноза и вярва, че отрицанието е градивният модус в поведението на теоретика. Отрицавай, съмнявай се във всичко, доказвай, аргументирай се, бъди кристално ясен. Бъди като учителите в училище. Иначе? Просто няма смисъл от твоите теоретически научни напъни, нищичко няма да се роди. И без това, отбелязва с дяволита усмивка авторът, „животът на една литературна школа или течение е петнайсетина години – точно колкото средната възраст на живота на едно… магаре“. Усмихвайки се на тази литературоведска алегория, ще заключим ние, щом теорията е магаре, то историята сигурно е кон? Колко ли конски сили притежава българската литературна история? Но магарето е по-жилаво животно, по-непретенциозно, то е благословеното. И яде по-малко, чувствително по-малко. Не мисли конкурентно като коня. Не се състезава с никого. Употребяват го за работа, не се бърка в идеологически употреби. Дори и да е сиво като теорията (ако вярваме на Гьоте). Впрочем Иисус влиза в Йерусалим на бяла ослица. Благословени са заниманията с тази наука, чиято стихия (красивият лебед или грозното патенце, тя твърдо стои в животинското царство) понякога е неясна и смътна. Високомерна и надута, гордо се пъчи, че е открила някакви истини. Понякога тя каканиже или шикалкави. Гради най-странни синонимни гнезда от понятия, попаднала в собствените си омагьосани мрежи. Ах, теорията…
Думи, думи, думи… но нали трябва да има и някаква система в тях? Смелостта на анархиста законодател Никола Георгиев е именно в умението му да задава въпроси и да дава отворени отговори, да внушава, че съмнението и евристичното мислене водят до постигането на истината. На някаква истина. И настоява, че символ-веруюто на теорията е самата творба, свещен Аристотелев принцип. Книгата на Никола Георгиев носи предизвикателното мото от Радичков:
Всяка една завършена работа, както и всяка една завършена постройка ми изглеждат глупави и надменни. Предпочитам развалините…
Тази идея за руините на душата, които всеки творец трябва да си осигури и ревниво да пази, за да твори, беше, ако се не лъжа, на Джейн Остин. А и Пушкин я препотвърждава, самомнително, по мъжки. Тази книга не дава завършени и готови истини. А да не би животът в своята цялост и пълнота да е завършен и смислен? Всеки човешки живот е провал, твърди Далчев. Никола Георгиев го казва обнадеждаващо, следователно по-мъдро:
Човекът е възел от постигнатото и непостигнатото. И този възел всъщност е животът.
Нима има нещо по-тъжно и по-безвкусно от завършената самодоволност? В метафората на Монтескьо за le jardin imparfait Никола Георгиев и неговият някогашен състудент, приятел и съмишленик Цветан Тодоров се срещат, за да продължат своя недовършен несъвършен разговор.
Настоящата книга рисува ескизи, пръска щедро идеи, очарова читателя и очаква някой да ги претвори. Ясно е, че операционалният апарат на литературната наука е нейният език. Затова към думата „термини“ Никола Георгиев добавя „прозвища“, за да обясни колко случайно понякога, но пък няма нищо случайно в този свят, се раждат литературните таксономии, категории и определения, имена и значения на школи и течения, на фигури и тропи, на аксиоматични понятия. Етимологията и генеалогията на понятията е всичко и… нищо. Понятията могат да имат метонимичен, а могат да имат и метафоричен, понякога анекдотичен произход. Но най-важен е разказът, само той и нищо друго не е толкова значимо и съществено в науката, а и в изкуствата. Негово величество разказът е животът на литературата, той е живот въобще. Защото около размишленията върху всички тези неща и представи като: Плеяда, Буря и натиск, Прокълнати поети, петраркизъм, парнасизъм, структурализъм, Изгубено поколение, шекспиризация, лирика, раблезианство, апозиопеза, анжамбман, Арзамас, дактил, Ареопаг, ОБЕРИУ, дадаизъм, мимезис, Центрофуга – метафорични и метонимични конструкти, които се спояват в една доста стройна композиция като за недовършена книга, Никола Георгиев нароява безкрайно много разкази, истории и интерпретации. Границите между фикционална и факционална визия се размиват. Смислово определителни метафори като Sturm und Drang – „буря и натиск е възможно най-подходящото романтическо име на движение“, твърди той (това е прозвище, преструващо се на термин, при това родено в сърцето на Просвещението, ще добавим ние) например, нямат нищо общо с назоваването. Така, едно уж многозначително, модерно зодиакално название се оказва семиотично (езотерично-символистично) натоварено. Такива са имената на списания и кръгове като „Везни“, „Хиперион“, „Хиперборей“. Но какво да мислим за кръга „Стрелец“, който загърбва зодиакалната езотерика, защото просто взема името на една стихосбирка. Понятия не са, а дали са прозвища? Кои и чии явления именуват те? Аршинът, приложен към тях, действа различно.
Първа част на книгата, озаглавена „Архив“, подхваща именно темата за прозвищата, понятията и линиите, които минават между тях. Един от интересните моменти е забележката, подхвърлена по повод езика на литературните манифести и синонимиите на защита, възхвала, плесница, апология, борба, разбирани като някаква литературна кауза, територия, понятие или културна ситуация. Един от следовниците на Никола Георгиев в теорията преди години се пробва в този много опасен и неблагодарен жанр без бъдеще – литературния манифест. Много му се радвахме тогава, когато излезе и удари с големия гилдиен чук литературоведската самомнителност по главата, обявявайки ако не смъртта, то поне печалното бъдеще на българската литература. Оказа се неправ. Но добави метафората удар с чук към таксономичното съдържание на понятието, разбирай жанра манифест. Оказа се духовит и оригинален, разигра този удар с чук като баталия, една нова Илиада в българското литературознание. Решихме, че това е достатъчно. Но не за дълго. Последваха го други дръзновени мъже, вече от моето поколение, в опита си да формулират понятия като нова социална поезия, нова политическа поезия, двойно дъно на класиката. Доколко успяха да прозвучат убедително и спечелиха ли следовници? Не е важно. Важен е жестът, търсенето, будният ум, просветеният разум. Вдъхновението. А то, съчетано с талант, дава добри плодове.
Има ли истина и можем ли да търсим позитивното познание в наука като литературата? И можем ли непременно да обвържем метафоризма с понятието? Терминът е метафоричен, прозвището – метонимично? Де да беше толкова лесно. Но именно по линия на прозвищните синхронни и диахронни връзки с автори, творби, епохи и явления се дефинира и избистря традицията. Логично звучи, но… едва ли. Именно това колебание и поредицата от отрицания ни изпълват със смисъл. Смисъл в заниманията ни с литература и литературознание, при всички рискове и изкушения, идещи от злобата на деня, в откази, бягства, дезертиране от полето на високото хуманитарно поприще. Въпреки това смисълът остава. Най-важният урок на Никола Георгиев в книгата се прокрадва между редовете.
Вглеждам се в онези носталгични пасажи, където той реди екземплуми без имена. За имената се досещаме – болезнено непрежалими са. Тук са и Яни Милчаков с неговите литературни бягства, дипломатически новоамплоа и бляскави завръщания… Тук, лаская се от мисълта, че съм и аз с моите налудни обсесии по балканските и турските литературни сюжети и автори. „Какъв автор може да е Орхан Памук?“ – дразни ме от отвъдното професорът. „Що за писателка е тази Пърл Бък, че и нобелистка?“ Ами – иронична писателка е, професоре, даже мелодраматично-драматична, толкова остроумно е преразказала Библията, че би Ви харесала, обзалагам се. Тук е Шуменската школа, приютила в мракобесните времена, обитавайки щастливо североизточните далнини, далече от центъра, светли и неудобни умове, които сравнително необезпокоявано четяха лекции в тогавашния педагогически институт. Тогава шуменските студенти имаха щастието да слушат освен Никола Георгиев и Светлозар Игов, Тончо Жечев, Моско Москов, Розалия Ликова, Ванда Смоховска. „Шуменският Тарту(О)риент“ – произнасяше го бавно и провлечено, натъртвайки с удоволствие на „риент“. Какво ли е останало от него… rien…
Обрасла с неразрешими въпроси, тогава литературата се оказа свободна, а литературознанието неочаквано се превърна в занимание с бъдеще. Тогава, в 90-те, макар и трудно, това се случи, днес това ни звучи все по-немислимо. Но има хляб в него все пак, обратно на апокалиптичните настроения, че ерата на изкуствения интелект ще ни превърне в непотребни. Понякога завиждам на Никола Георгиев, на Яни Милчаков, на Светлозар Игов, че не доживяха сбъдването на тази каша на подмяната и обезсмислянето на оригиналността, на човешката мисъл. Но пък си представям ироничните им усмивки, ако можеха да чуят колко зловещо звучи името на този конструиран оксиморон на сръбски: вещачка интелигенция. Вещерска направа, дяволски машини, абсурдна работа. Впрочем Никола Георгиев със сигурност щеше да запази самообладание и сигурно би повторил, това което е написал тук:
Струва ми се, че ролята на компютрите се преувеличава. Те не изтласкват толкова решително книгата като книга.
Природата на езика и писмеността остават. А всъщност става дума за човека. Да не би да звучи по-малко абсурдно името на дадаизма (от дада, фр. – игра на дървено конче) или акмеизма (от акме – върхът на), иначе казано, ние сме най-добрите, или както казват шопите, „ние сме връо“ – отбелязва професорът? Разлиствайки страниците на „Термини и прозвища“, усещам мистиката на нейната диалогичност. Духът му витае над всяка фраза, израз, препинателен знак. Давам си сметка, че влизам в диалог с мъртвите, а и всъщност смърт няма.
Нека се вгледаме в друг екземплум на професора. По повод на акмеизма той разказва следната история: явявайки се като отрицатели на символизма в Русия, акмеистите започват да издават своето списание „Хиперборей“ като отговор на символистичното списание „Аполон“. Какво е Хиперборей ли? Това е онази далечна щастлива страна, където емигрирал Аполон. С други думи, Богът на вдъхновението вече броди по нашите страници, ние, акмеизмът, сме неговата родина, вие, символистите, сте мъртви. А „вие“ и „ние“ са обекти, също подлежащи на категоризиране: кръжок, кръг, работилница, цех поэтов, братство, школа, дружина… Да видим литературата в прозвищата, през понятията – това ни предлага професорът и като един нов Адам, иронизирайки сам себе си, запретва ръкави, за да обясни вече дадените имена на нещата и явленията, подреждайки света, който създателят му е отредил, сам не съзнавайки, че Бог е и самият той. Спомням си, че едно от прозвищата на Никола Георгиев е било Богът. И понеже omnis determinatio est negatio, той ще си позволява периодично да подлага на съмнение дори самата идея за Него и това няма да звучи богохулствено, ще се шегува и с кумирите ни, и с фанатичните ни пристрастия. Ще пародира дори собствените си опити за терминологични обяснения, твърдейки, че „в прозвищата като че ли има повече литературност“, тоест повече смътност, многозначност, словесно и мисловно творчество. Разграничаването между terminus (от „граница“, „граничен камък“) и прозвище (от „прозвать“ на рус., „да нарека“, „допълнително име или название“, от „позвати, надимак“ на ср.) „удря на камък накъдето и да тръгне“, твърди той. А и „в някои от прозвищата може да има и повече човечност“.
И понеже забелязваме, че нееднократно човечността и емоцията се задават в тази книга като правила, регулиращи теоретичните посоки, изкушаваме се да коментираме наблюденията на художника с фотографски усет Никола Георгиев върху образите. Той разсъждава върху етюда на Роденбах за „Мъртвия Брюге“, върху фотографиите в романите и илюстрациите в българските романи (случаят „Под игото“), отбелязвайки онзи чувствено греховен флирт между вербалния и визуалния текст в класическата литературна творба, в който са замесени не само Роденбах, Гюстав Доре, Екзюпери, Луис Карол, но и нашите Илия Бешков, Александър Жендов, Радичков. Везните май се накланят в полза на нашите насмешливи присмехулници: е, че посбъркай я нещо тази картина, не я рисувай съвършена, а истинска, с грешката й (възкликва Бешков).
В света на спектакъла и тоталния диктат на аудио-визуалното думите на анархиста законодател звучат резонно:
Двойното авторство, литературно и живописно между кориците на една книга, е рядко, но пък много показателно явление. Не се знае какво би казал за това Лесинг, ясно е какво казва литературата – а тя (както) приема, (така) и отхвърля илюстрирането си. Писателят илюстратор е многовековно явление и вътре в себе си разнородно…
И само формалната физическа раздяла ни пречи да узнаем какво би помислил и как би окачествил професорът днес новите технологии на четенето като: екранизации и инсценировки, комиксово четене, четене-слушане (в сторител с аудиокниги), либретизиране на белетристиката, „телевизионизиране на роман“… Този последният термин е негов, почти толкова претенциозен, колкото и „клавиатуристка с дяволска машина“ (отново възкликваме: „Бря!“). А какво остава за четенето-сърфиране в мрежовото пространство, за надграждане и произвеждане на съдържания (що за термин пък е това „съдържания“?). Как бихте отвърнали, професоре, на този език сега? Предполагам спокойно и мъдро, ето така:
„Вавилонската кула на литературните названия се е срутила преди още да започнат да я строят. Трудна работа очаква човека, който се заеме да изучава тия названия под развалините ѝ“.
В опуса в книгата „Кръщелници и кръстници в литературата“, някъде към стр. 43, читателят буквално се заплесва, загубва основния текст и потъва в бележките под черта. Много николагеоргиевско е това уж аналогово, а почти мрежово мозаечно дълбинно четене на бележки (Бродел ги нарича следите на цивилизацията и ерудицията). Читателят да се спасява както може, да го видим колко му е акълът. А „дали това ще бъде досадна тегоба, или, както казал Ницше, весела наука, зависи най-вече от него“ – това уточнение прави редакторът. Знаем неговото име и се оказва, че сам той, в забележката си за липсата на следовници на Никола-Георгиевото писане, не се оказва прав. Защото той например е такъв. И ето че и аз, барабар Петко с мъжете, се залавям на мъжкото хоро на ковачите на прозвища и термини и сега ще патентовам прозвището: николагеоргиевско. Звучи като аристотелианско, без да е такова. Звучи като шендизъм, да, като шилеризъм – толкова изискано, като кафкианско – едва ли, твърде светло е. Самотно е. Но то, литературното занимание, е самотно („Сам съм, други няма“, шегува се професорът със съвсем нешеговитите слова на Васил Петлешков), самотно като смъртта. Но затова пък блясъкът на присъствието… Към него ще добавим и блясъка на литературните категории, обвързан със сдвояването, успоредизацията на автори и явления. Нали тъкмо това е основата на еманципацията на културите. За това става дума в опусите от книгата, което извеждат „Голямата литература на малка сцена“. И обратно – малката литература не закъснява да излезе на сцената на историята. Това е добавка от мен, признавам, защото Никола Георгиев не обичаше да говори за българската литература като за „българска и малка“. Неслучайно в приписките в неговата тетрадка, в Ботевото стихотворение „Моята молитва“, той навсякъде подчертава думите: „роб“, „робини“, „робите“, „роби“, „робът“ – и отстрани е добавил – „човекът изобщо“, „пак човекът“, „пак“…
„Опростявай и сдвоявай!“ – И тук, твърди редакторът, Никола Георгиев поставя знака нота бене с удивителна: “NB!”. Впрочем върху негласната повеля „Опростявай!“ се гради цялото литературознание. А сред всичко, не бих казала над всичко, стои големият въпрос за смисъла на заниманията с литература. За приятелствата и предателствата тогава, когато става въпрос за професия в литературната наука. Става дума и за споделяне на идеи, за съвместно съавторско писане, на което той особено искрено се радваше. И отново става дума за любовта към литературата и клишетата, родени от същата тази любов. Имунизиран от нея, трезвият ум задълбава в термините и прозвищата.
Разгръщаме „Снимки от архива“ – финалната част от първа част на книгата „Термини и прозвища“, книга, действително без аналог в нашата литературна история. Какво е изумлението ни при вида на непретенциозна тетрадка със сладникава корица, озаглавена с печатни букви от самия професор: „КОТЕНЦЕТО“. Прозвища? Синеоко ококорено котенце с перлено герданче гиздаво позира върху светлосин фотьойл. Това вече трябва да е някаква шега? Но на втора страница е изписана съвсем сериозна заявка: „Никола Георгиев, ръкопис на книга“. Вярно – следват ръкописни страници с развити или нахвърляни идеи, бележки от семинарите по насмешливо литературознание, задраскани, изписани с различен цвят фрази. „ПОСЛАНИЯ“ ги е нарекъл професорът. Какво ли значи това котенце? Връщам се в началото и се взирам в портрета на автора. Сещам се за „Котката“ на Борхес от цикъла „Златото на тигрите“:
Ти държиш непоклатимата тишина на огледалата
и чувствителния сън на търсачите на съдба.
Ти, извисяваща се като пантера под луната,
завинаги запазваш своята недостъпност.
Онзи котешки поглед, понасящ с безстрастие моментите на плахи ласки, но и всичко останало, което предлага светът. Същество от друг свят и друго време, владетел на сфера, затворена в сън.
И по-недостъпна от Ганг и залеза
е мистерията на твоето отчуждение.
Задължителното отчуждение от предмета на заниманията, което съхранява човека жив. Което отрезвява и държи твореца буден. Което отговаря на главния въпрос – всъщност за какво служи литературата? И как да се излекуваме от нея? Настоящата книга предлага рецептата: лъжичка отчуждение, шепа насмешливост и повечко щипки хуманизъм.
