Мина Панайотова
„Книга на градовете“, най-новият сборник със стихотворения на Цочо Бояджиев, изкусно обрисува дълбоко човешката и трудно обяснима меланхолия, която спохожда пътуващия през неговите странства, независимо дали същите са в реалния свят или в този на спомените. Макар и пречупено през физическото място, в което се намира или се е намирал разказвачът, това усещане е обвързано изцяло с вътрешните му преживявания и измерението на миналото. Ефектът е парадоксален – четем стихотворение за далечен град, основан върху различни от нашите архитектури, улици и езици, ала разказвачът е един, носталгията е същата и никоя нова обстановка не е способна да разсее всеобхватната тъга и тегнещото отсъствие на лирическата любима.
Градът за Бояджиев е, както и за Смирненски, олицетворение на самотата и отчуждението. Ала тук тези състояния са представени в строго индивидуален план като следствие от личните преживявания на човека, вместо като породени от външни обстоятелства. Дори когато градът „изоставя“ разказвача във „Fado menor“, четем, че за последния „единствен смъртен враг е времето“, или иначе казано, несъответствието между тленната му преходност и заобикалящия го свят. Именно това е и централният конфликт в стихосбирката на Бояджиев, от който произлиза и дълбоката апатия на говорителя към неговото обкръжение. Интересно е, че въпреки това градовете са назовани поименно, като дори озаглавяват стихотворенията, вместо да бъдат сложени под общ знаменател. Можем обаче да твърдим, че под такъв са поставени именно множеството образи на любимата, които като че ли присъстват в почти всяка една от назованите дестинации. Без да е физически там, любимата често изглежда по-реална от заобикалящата разказвача действителност, тъй като и неговият поглед е насочен по-скоро навътре и назад в богатото на преживявания минало, отколкото в монотонното настояще или напред в краткия му останал житейски път.
Стихосбирката, посветена на вътрешните и външни пътешествия, иронично започва със стихотворенията „Завръщане“ и „У дома“. Усещането в тях е напоено със самота, подсилена чрез повторението „мълчание отвсякъде / отвсякъде“; ала тази самота не е абсолютна, тъй като лирическият говорител се намира вече сред близката за него среда на родното. Аналогично е и финалното за сборника стихотворение, „Хвърчило“ – своеобразен поглед към детството насред идващия край на неговите дни. То разкрива, че „мечтаното отвъд“ е всъщност „тясно градско дворче“, че бленуваният от малкото момче широк свят се съдържа сам по себе си във вече познатото му. Противопоставено на това чувство за принадлежност е дълбокото равнодушие, което разказвачът изразява към много от красивите и екзотични градове, които на теория следва да будят захлас у пътешественика. Така например той пише „аз самият / нямам обяснение за присъствието си / в този измислен град“ за малкия Лувен ла Ньов, но и Копенхаген е описан като „призрачен“, Рим става елегия, а завръщането в него е „обезсмислено“ поради отсъствието на онази, която е всъщност най-важната. Въпреки постоянното сменяне на външния пейзаж, вътрешният тегне в застоя си – разказвачът не може да избяга от меланхолията, самотата и тъгата, независимо къде се намира по света, тъй като за целта би било необходимо да избяга от самия себе си. Показателно за тази лична трагедия е изказаното в „Сънувам все стари сънища“ твърдение, че „прелита“ над градовете, без да се вгледа дълбоко в тях, от страх да не вникне в същината на тъгата и апатията си.
Чрез позиционирането на завръщането преди самото пътуване и завършването на живота с ретроспекция към детството, книгата изглежда сякаш „тече“ на обратно, или се прелива отвън навътре в себе си, непрестанно противопоставяйки сегашния момент с миналото на говорителя. Ала за контраст, и като своеобразно заключение на стихосбирката, Бояджиев допълва колекцията от стихотворения с пет еклоги, кръстени на месеците от „Август“ до „Декември“ и последвани от стихотворението „Романс“. Трансформацията от лято към зима сякаш отразява изконния в природата преход от живота към смъртта, от деня към нощта, но и от бленуваните от лирическия говорител отминали светли дни на любовта към мрачната действителност на самотното му битие. В „Романс“ той утвърждава идеята за любимата като единствената важна чрез думите „и мисълта / разбира се за теб / единствено за теб (разбира се)“. И действително, какъв по-подходящ завършек от това завещание към любовта, към най-ценното в наситения със спомени живот на разказвача?
„Книга на градовете“ е красиво, но и болезнено искрено в тъгата си послание за истински траещите неща, надживяващи камъка на стените и калдъръма по улиците, но същевременно много по-ефимерни и променливи от тях – досущ водата, която, както четем, е „знак за неуловимото, но и обещание за повторимост“. А не е ли именно тази повторимост най-доброто, на което можем да се надяваме насред наивните мечти, че бихме могли да спрем хода на времето и да съхраним ценните мигове отвъд краткия им отреден живот? Че повторно посещавайки един град, ще преживеем същите емоции, ярко обрисували най-първата ни среща с него? „Безсмислено е да се доверяваме / на паметта на градовете“, пише Бояджиев, „Защото дъното на спомена е не в града / а в портокала върху нощното ти шкафче“.
Цочо Бояджиев, „Книга на градовете“, УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 2025
