Дария Карапеткова
Годината е 2004-та. Трудно мога да си представя по-слабосилно начало на текст – независимо в кой жанр. Но то ми е нужно, защото тук на много места ще говорим чрез дати. И разхождането напред-назад из годините ще започне тъкмо от 2004-та, когато Умберто Еко е в София по покана на Ивайло Знеполски за участие в конференцията „Знаци, репрезентации, интерпретации – европейската културна идентичност”. Еко дава обширно интервю на журналиста Бойко Василев за предаването „Панорама”, в което между другото споменава това: „Знаете ли, в семиотиката съществува понятието „парижки българин”. За мен България означава много приятели. Юлия Кръстева и Цветан Тодоров например. Ето, казвам Ви, че първия си превод на френски дължа на един друг българин, вече покойник – музиканта и критик Андрей Букурещлиев.” И това ако не е новина – поне за тези, които познават Букурещлиев главно като музиковед и композитор, а и за тези, които все пак са чували за приятелството му с Еко. Дори и за тези, които са забелязали името му на титула на френското издание на „Отворената творба” редом с това на преводачката Шантал Ру дьо Безио. „Много добър мой приятел – продължава в интервюто си Еко. – Той помогна за превода и издаването на първото ми есе в „Нувел Ревю Франсез”… еех, това беше голяма работа; за млад човек като мен „Нувел Ревю Франсез” беше огромна чест. Работех с Андре (Андрей) Букурещлиев, когато се запознах с Кръстева и Тодоров. По онова време те бяха млади хора, току-що пристигнали в Париж, и Букурещлиев каза: „В Париж няма място за трима българи”. Много добре си спомням тази приказка. Но всъщност се оказа, че там имаше място и за повече. Българската общност в Париж беше доста многобройна в началото на 60-те години…” Сега вече сме в 1960 година, а френскоезичният дебют на Еко е повече от задоволителен, след като го подрежда до автори като Филип Солерс, Мирча Елиаде, Ана-Мария Матуте, Борхес, Морис Бланшо. Букурещлиев представя подробно асистента по естетика в Торинския университет и мотивира включването на текста му в списанието така: „Тук често е ставало дума за „отворени форми“ в съвременната музика, затова ни се стори интересно да предложим на читателите по-обстойните разсъждения по темата на един млад италиански философ, специалист в областта на естетиката, който познава еднакво добре както Средновековието, така и творчеството на Джойс, като същевременно е много наясно със съвременните музикални форми.” (Пр. Цвета Билярска)
Но настъпва 1968 година. И по-точно август, в който Умберто Еко е със съпругата си не къде да е, а в Прага, вероятно на конференция. Синът му Стефано не е сигурен за причината, но пази снимка на стария ситроен DS на баща си с голям надпис ИТАЛИЯ на задното стъкло. Надписът е трябвало да предупреждава съветските войници, че в колата се возят просто туристи, и да осигури безпроблемното им напускане в този мрачен момент, включително заради горещия материал от мястото на събитието, който Еко написва тогава за сп. „Еспресо”. Прага присъства и в самото начало на „Името на розата”. Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град – директна и красноречива фраза, която обаче мистериозно липсва в първото българско издание на романа. Годината вече е 1985-а. Но материалът е все още горещ.
Миналата седмица Стефано Еко, който никога не е бил почитател на медийните изяви, пестеливо разказа за в. „Република” някои лични моменти от миналото с прочутия си баща. За запознанството на родителите си в издателство „Бомпиани”, където Ренате кандидатства за графичен дизайнер. За симпатичния навик на баща си да му звъни по всяко време на денонощието просто за да му разкаже виц, ей така, без обяснения, и да затвори телефона. За личното си предложение да се смени проектозаглавието „Гълъбът с цвят на портокал” с „Островът от предишния ден”. За двете верни оръжия, на които се уповава Еко в борбата си с непреодолимото в живота: смеха и познанието.
Защо е важна 2026 година? Настоящият брой на ЛВ тъкмо ще е излязъл, когато ще изтече 10-годишният период на забрана за всякакви прояви в памет на Умберто Еко, наложена от самия него. Вече наблюдавахме взрив от интервюта, публикации, нови книги и анонси за предстоящи събития, които отпадането на това вето се кани да отприщи. Сред тях е особено важна тридневната научна конференция в края на м. май в Болонския университет, за която очаквайте репортаж на страниците на вестника. Междувременно в тези часове, от 18 февруари в 12 ч. на обяд (италианско време) по Ютюб канала на Фондация „Умберто Еко” започва 24-часовият маратон от спомени и свидетелства Eco Eco Eco – A World-Wide Talk for Umberto. Началният час е символно натоварен – тогава всъщност настъпва 19 февруари на островната държава Фиджи, откъдето минава 180-ият меридиан, бележещ смяната на дните. Именно там, на остров Тавеуни, Умберто Еко пребивава със семейството си, за да събере впечатления и материал за работата по „Островът от предишния ден”. Във видеомаратона ще се включат приятели, колеги, преводачи на именития учен и писател, сред които Ешкол Нево, Роберто Савиано, Стефано Бартедзаги, иранският журналист Мазиар Бахари, освободен от затвора през 2009 г. включително заради застъпничеството на Еко. От българска страна се очаква да вземат участие Ирина Бокова като генерален директор на ЮНЕСКО (2009-17); Даниел Вълчев със забележителното културно пространство на книжарница „Умберто и Ко.”; Жана Дамянова като основен координатор на международната конференция в София с участието на Еко; Дария Карапеткова. Десет години са минали от една загуба, която международната Еко-общност сякаш отказва да преработи. Вместо това тя трогателно упорства в търсенето на отговори за новите си и нови въпроси в наследството, оставено от знаменития италианец. Дълбае текстовете му съзнаваща, че оттук насетне няма повече да чуе оценка за своята интерпретация от източника. Понякога опитва да се вслушва в съвета му за отказ от информационното пресищане. И отчаяно се бори да запази крехката си и човешка способност да филтрира, както той обичаше да призовава – истинното сред морето от лъжливо, важното в морето на несъщественото, искрата на фона на посредствеността. За да прочете такова завещание, човек се готви цял живот.
