Пламен Дойнов
Мнозина казват, че пазарът за бъдещи диктатори в Европа е отворен. Оттук нататък и в България на всеки президентски или парламентарен вот трябва да гледаме като на кастинг за диктатор, да напрягаме слух и зрение: Иде ли? Кога ще се очертае осанката на новия вожд?
Отворил се е исторически прозорец, от който духа авторитарно течение. И точно оттам той трябва да се появи.
Не, той няма да прилича (поне в началото!) нито на вчерашните световни престъпници Хитлер или Сталин, нито пък на нашенските Димитров, Червенков или Живков. Вероятно ще да е някава съвременна българска версия, взела по нещичко от Путин и Лукашенко, от Тръмп и Орбан, източно-западен вариант на популист и сатрап, лаком за власт, лаком за власт, лаком за власт…
Какъв човек се търси за ролята? Харизматичен рецитатор на готови фрази, с всеядна ляво-дясна идеология, готов да осъди всяка „корупция“ и „мафия“, заканващ се да уволни всички „олигарси“, за да назначи свои; кълнящ се в свободата на словото демагог, който ще пусне гвардия от зависими журналисти да овладеят медиите; играч, който старателно повтаря стъпките на геополитическия танц между руския деспотизъм и европейската солидарност, докато не се умори и не заповяда да слушаме само маршове. От думите му ще струят послания за разбирателство и единство, за национална гордост, поръсена с щипка ксенофобия, в която тревогата от арабския бежански поток невинно ще се омесва с дъх на латентен антисемитизъм. Той ще е винаги готов (явно или мълчаливо) да съдейства да бъдат надути сирените на моралната паника срещу отродители, родоотстъпници, либерасти, гейове, педофили, бежанци, соросоиди, грантаджии и т.н., може сами да продължите веригата от стари и нови етикети на омразата.
Всичко, което е не-държава, ще го ужасява. Може да го понесе само ако е негово, т.е. ако това не-държавно гражданско пространство е маркирано от негови структури – фондации, дружества, инициативи, които лично той е насърчил или отгледал. Защото диктаторът е държавата, но той винаги остава малко встрани от нея и от партията си, ако има такава. Тази малка дистанция от тях му осигурява публична легитимност, когато започне да твърди, че за несполуките са виновни винаги други – враговете, политическите опоненти, предателите, съпартийците му, държавните чиновници, довчерашните му съратници… Но никога не е виновен той. Никога. Дори когато понякога театрално иска прошка от народа, той не е виновен. Просто такъв е ритуалът, който се харесва на публиката. Флиртуващият с прошката диктатор знае, че народът неизбежно ще му прости. Защото народът няма избор.
Кастингът за български диктатор е открит. Той ще дойде на власт след избори. Въпросът е: Дали ще бъде овластен достатъчно? Колко силно ще го пожелаят бъдещите роби? Ще му дадат ли доброволно цялата власт, залъгани от незащитените му с идеи и дела празни фрази? Ще разпознаят ли зад тях сянката на тиранина, малодушно забравили, че всички диктатори са започвали като демократи?
Не знаем.
