Виолета Русева
„Тъгувам за Киото”, заглавието на книгата на Деян Енев, е елегия за илюзии, с които човечеството се разделя. Кратки въвеждащи редове „Няма да отида в Киото” отварят книгата с непоносима носталгия по непреживяното. В лаконични синтези словесните изваяния на източен пейзаж потъват в пределността на неназовимото. Киото е името на защитената красота, на победата над настръхналата враждебност и унищожението. Знак на възможно спасение, може би реален сюжет от отминала световна война. Киото е стих на източен поет, цитиран от западен автор.
Книгата е изградена в две части. В 13-те разказа от първата част авторът ни говори за живота, който е по-силен от войната („Любовна история”), за спомена, който спасява, когато реалността е разрушена („Балконът”), за пределността на изпитанията („Човекът от Изтока”), за деградацията на човешкото („Наемниците”), за безсмислието на жестокостта („Тополов пух”), за саморазрушението на страха и яростта („Огнехвъргачката”), за очакването на майките („Майката”), за пропадането във време, в което няма интимност („Назавършен коледен разказ”), за смъртта на пазача между световете („Пазачът”), за детските приказки, превърнали се в свои страшни подобия („Пинокио”), за занемелия звън към небето („Звънаря”); за играта на надмощие („Нирамекко”), за детските игри на световните водачи („Разходка в гората”). Войната в тези разкази на Деян Енев е гърч върху тялото на земята. Селско погребение на млад войник и люляк край оградата, който цъфти „като полудял” („Любовна история”); изтичаща от „вената на земята огнена лава” („Пазачът”); разрушения и „дълги черни езици на пожарите” („Балконът”); „овъглен скелет на танк, почти целият скрит под саван от жълти листа” („Разходка в гората”). Можем да четем разказите в контекста на близка до нас война. В условността на разказването авторът ни дава ясен поглед към реални събития. Доверява се на способността на читателя предтекстово да разграничава агресията и защитата. Но повече от всичко това – разказите са поглед върху крехкостта на живота, страх за загуба на човешкото в екстремността на войната, трясък от крушението на илюзиите.
Знаем повечето от разказите във втората част на книгата от публикациите им в „Портал Култура”. Мигновения, кратки като удар на сърцето – разказът свършва в момента, в който ни е развълнувал. Деликатни прибягвания на поглед, който не остава до видимото. Герои – портиер, охранител, пазач, хора извън социалния си статус, пенсионирани библиотекар, поетеса, пенсионер без пенсия, родители на деца, заминали далеч, някогашни приятели, сега вече други, самотници, пътни работници, строители в предколедната нощ – всички те хора на пета скорост на живота. Сюжети – това, което ни се случва, докато живеем. Реалност, връхлитаща в съня като вина от детството („Вихрогон”). Кратка илюзия, че животът би могъл да е друг („Пощальон”). Отложена близост („Сребърна сватба”). Отложено разбиране, че си бил разбран („Последният влак”). Непоправимо минало на детските приятелства („Коко”). Непоправимият спомен на невинността („Там, където потъват корабите”). Разказите на Деян Енев са мигове на непоносима краткост на битийната тежест. Разказвачът в тях, условен наблюдател на обозримата пъстрота на живота, като че няма илюзии, но има удивителна способност да вярва в човека. Техника на заместено разказване за кукли, които „живеят своя живот”, изгражда разказа „Шкембо и Шкемба”. Заместено назоваване крие, но и извежда смисъла на благородството в „Шлемът”. Вярността е възможна с човешките сълзи на кучето Сара („Портиерът”). Героите на Деян Енев по-често разказват и не винаги разбират събитийността на живота. Но читателят винаги е доведен до прозирна яснота, до пронизващо разбиране за хода му. Прорез към битийна яснота са врязаните в разказите стихове. Цивилизационни и културни пресичания, старокитайска поезия, японско хайку, стихове на български лирици, европейски и световни поети в превод на български поети – всички те – част от условната реалност на разказите и извън нея, изненадващ поетичен акорд в баналността на повторимото. Деян Енев сплита лирически диалози между Карл Денис и Башо, между Башо и Ли Бо, между Езра Паунд и Ли Бо – коментар на разказваното и повторимост в друга реалност, писане върху писането. И едновременно – настояване за ярък индивидуален глас и винаги уникален поглед, усилено от пресичащите се през различни разкази стихове на Ласло Наги и Румен Денев. В разказите „Мравките”, „Сребърна сватба”, „Продавачът на семки”, „Паякът”, „Котката” – поезията е възможното другаде, спасяващ отскок от неуникалността на привидното, болката, разочарованията, илюзиите, жестокостта – отскок, към който героите нямат, но читателите получават поглед. И когато разказвачът, привидно неотделим от героите посетител на кварталното кафене, разговарящ с тях, излезе извън позицията на съзерцател на тихите пространства на човешката изповедност и реши да говори, го прави отново чрез героите си. „Живееш, а не виждаш, живееш, а не чуваш”, казва клоунът проповедник. И в отразените мигове красота, през смеха и тъгата, в самотата на прозрението, през неговата маска писателят може да каже: „достойнството, великодушието, благородството … не са празни черупки на думи” („Клоунът”). Деян Енев е писател, след четенето на който трябва да си припомним в речника думата „хуманизъм”.
Деян Енев, „Тъгувам за Киото. Разкази“. Ред. Е. Тонев, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
