Николай Колев завършва философия и културология в Софийския университет. Преподава предметите от философския цикъл в 9. Френска езикова гимназия, София. Работи на различни позиции в предаването за литература на БНТ „Библиотеката“ – като сценарист, репортер, редактор, водещ, продуцент. На същите позиции е и в предаването „Денят започва с култура“/“Култура.бг“ от самото му създаване. Към момента е негов изпълнителен продуцент. Като хоноруван преподавател в НБУ преподава различни предмети в сферата на културата и науките за пола, през последните 5 години и в момента преподава кино. За четвърта година е водещ на подкаста на ИК „Критика и хуманизъм“ „КХ говори“. Заедно с Марион Дърова и Мартина Апостолова основава Сдружение „Уомо“ и като съавтор и пърформър участва в три театрални пърформанса, последният от които – „Клетви“, все още се играе в РЦСИ „Топлоцентрала“. В края на февруари заедно с поета Стефан Иванов ще започне проекта „Изкуство на глас в Националната галерия“ – свободни разговори и асоциации по повод и върху актуални изложби в Галерията пред публика. Има три котки и куче, колекции от стендови модели, свещници, порцеланови съдове и котешки мустаци. Обича да обикаля битпазари и острови.
Работите на границата между философията, книгите и публичния разговор – като телевизионен продуцент, журналист, преподавател и водещ на подкасти. Ако трябва да се представите не с професии, а с вътрешна мотивация: кое е онова, което ви държи около книгите толкова години?
Използвахте думата граница. Като че ли това е, което ме разхожда между всичко изредено и ме удържа в книгите – границите, доколкото ги има, границите и преодоляването им, където ги има, границите като феномен на разделяне, съседство, залепване, двойственост, винаги отиване-връщане, влизане-излизане, опазвани и пропускащи, забраняващи и прекрачвани, абстрактни и напълно реални, до степен да променят живота ти, да го унищожат. Книгите като граници, през които излизаш от себе си и които удържат същността ти да не се разпадне на ероси и желания. Книгите като дом на философията, като нейна плът. Книгите като условие за публичен разговор и за публичност изобщо – ако се доверим на Хабермас, че публичността е общност от свободно споделящи разумността и волята си образовани граждани.
Културните предавания в национален ефир често изглеждат уязвими – между ниски бюджети, ограничено време и усещането, че „не са масови“. Каква е истинската им функция днес: да информират, да образоват или да създават общност от мислещи зрители?
Иска ми се да кажа, че истинската им функция би била да създават общност от мислещи зрители, но това би означавало да допусна, че нещо гарантира такива предавания да се правят от мислещи екипи. И да имам очаквания, че тъкмо гледането на телевизия ще отключи волята за мислене и общност у някого. Трудна работа! Ако говорим за обществената телевизия, нещата донякъде са регламентирани от Закона за радио и телевизия, който изисква определен брой часове съдържание за култура седмично. Бюджетът няма как да е висок, времето е процент от цялата седмична програма, а „масовостта“ не е задължителна – въпрос на разбиране и отношение на ръководството на такава медия е да допусне предавания за по-висока култура, които няма как да имат висока гледаемост, както и нишови предавания – отново общественият характер на медията предполага „покриването“ на повече социални ниши, вкусове за изкуство, защо не и субкултурни групи. Това, съчетано с факта, че днес всеки е медия с телефона си и с присъствието си в различни социални медии, както и че информацията, актуална за случващото се или като по-универсално знание, е на 2-3 клика от интересуващите се, предопределя, че едно предаване за култура не може да има претенцията да образова или информира. То се гарантира от закона, но начинът, по който се държи, е функция на екипа, който го реализира – т.е. може да се държи като официоз, да следва мейнстрийм вкусове, да се чалгизира, да намирисва на вехто, да даде трибуна на организации като Съюза на писателите, да сложи пафти и цървули и да се увие в трибагреник, да се самозабрави в елитаризъм или – не дай Боже! – да си позволи дързостта да е arbiter elegantiarum.
В „Библиотеката“ книгата беше център, докато в „Култура.бг“ разговорът се разшири към по-широки културни процеси. Това естествена еволюция ли беше, или необходим компромис с телевизионната среда?
„Денят започва с култура“/“Култура.бг“ не е дъщерен на „Библиотеката“ проект. Създаден е от Севда Шишманова, която години по-рано, заедно с Георги Тенев създаде „Библиотеката“. Дори имаше период, в който поради липсата на друго предаване за култура, в „Библиотеката“ отразявахме всякакви културни събития, разбира се с превес на литературата. Докато през декември 2010 г. не стартира и „Денят започва с култура“, в чийто ефир за около година беше приютена „Библиотеката“ под името „Денят започва в библиотеката“. След 2010-а двата формата имат самостоятелно съществуване, като предаването за култура по дефиниция се стреми към по-голяма универсалност, а „Библиотеката“ работи с частния случай на литературата или поне се опитваше, преди да стане предаване за разни неща. Не говорим за компромиси, а за стремеж изкуствата и темите, свързани с култура да имат максимално присъствие е национален ефир – в БНТ има предавания за класическа музика и джаз, за попмузика, иска ми се да има за кино и театър.
Вярвате ли, че културното предаване може да бъде форма на гражданска позиция, дори когато не е пряко политическо?
Категорично. Отвъд това, че понятието „култура“ е напълно отворен концепт и не в съпоставка с това, че политическите предавания не рядко са кастрирани от политичност и работят като пропаганда. Не можеш да си адекватен гражданин, без да си политичен, разбира се не в смисъла на партийно ангажиран.
Има ли книга, която Ви е накарала да промените гледната си точка не интелектуално, а екзистенциално?
Като че ли не. С което не казвам, че екзистенциалното ми развитие е в застой въпреки прочетените книги. Може би още не съм попаднал на подходящите. Със сигурност има книги, на които много дължа – сонетите на Шекспир, които ме научиха да изговарям влюбеността си, „Горски цар“ и „Метеорите“ на Мишел Турние, първият том на „История на сексуалността“ на Мишел Фуко, „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова. Книги, които вероятно съм прочел в подходящия за мен момент. Така например никога не оцених „Майстора и Маргарита“, въпреки че съм го чел поне два пъти и половина през около 10 години.
Подкастът „КХ говори“ създава съвсем различна среда – по-дълга, по-тиха, по-фокусирана. Какво ви дава този формат, което телевизията не може?
Като човек, завършил философия и културология (не съм журналист), одързостил се да иска академична кариера (неуспешно, след фиаско в катедрата по „Логика, етика и естетика“ в СУ), опитът в телевизията ме постави пред сериозно преформатиране на способността ми за публично говорене. В медията не може като от катедрата. Балансът между тези регистри на говоренето е не просто труден, невъзможен е. Подкастът на издателска къща „Критика и хуманизъм“ ми предложи нова роля и ново поле за обговаряне на важни за мен теми. И е част от процеса на самообразоване. Защото – да си го кажем – не четеш Хусерл или Адорно, за да се опияняваш от естетическа наслада.
Ако Фуко беше гост в студиото днес, какъв въпрос бихте му задали – и бихте ли се осмелили да му възразите?
Бих го попитал струват ли си всички усилия във и за едно общество, което трябва да защитаваме – по собствените му думи, но което упорито отказва да излезе от самопричиненото си непълнолетие, което патологично не иска да бъде свободно, което е примитивно в саморефлексията върху сексуалността си, което допусна базов термин в западната хуманитаристика от последния половин век да се превърне в долнопробно подмятане към хора, които не можеш и не искаш да разбереш и приемеш? За „gender“ говоря, както се досещате… Бих го помолил да доразвие една своя теза от лекция, изнесена на 14 януари 1976 година (когато съм навършил точно 5 години и съм се утвърждавал като полиморфен перверзник, посягайки към „Аз Клавдий“ в библиотеката на родителите си) – да я развие в контекста на либерализма на съвременните социални мрежи и постистината, а именно, че „всички ние съдържаме фашизъм в своето мислене“ и още по-основно: „всички ние съдържаме власт в тялото“. А властта – поне в известна степен – се провежда или се подхранва посредством нашето тяло“ (прев. Евгения Грекова) И да, бих му възразявал, дори и от учтивост.
В един от последните разговори на „КХ говори“ Хана Арент присъства не просто като мислител, а и като поетичен глас – в контекста на „Мистично трезва“ и на годишнината от смъртта ѝ. Как се променя самото разбиране за мисленето според Вас, когато го мислим като морален акт, а не само като интелектуално усилие?
А дали се променя? Дали мисленето не е било винаги фигура на етическото, като не говоря за мисленето-смятане или мисленето-хитруване как да съм над. Въпросът ви ме препраща към една реплика на Сократ към опечалените му ученици малко преди да изпие отварата от бучиниш: плачейки, те (според някои думите са на жена му Ксантипа) му казват: Сократе, умираш невинен. А той им отговаря: А по-доволни ли щяхте да бъдете, ако умирах виновен?! Два различни начина на мислене, два различни морала.
Може ли философията да бъде популярна, без да бъде опростена – или това е невъзможен компромис?
Вероятно трябва да отговоря нещо много умно, но се изкушавам да кажа просто, че невъзможният компромис между философстване и популярност би могъл да бъде снет, ако философстването стане норма на живеене, ако се превърне във философия-живот или живот-философия. Сложно, отговорно, най-вече пред себе си, но не невъзможно изкуство на себе си, което вероятно се отблагодарява в естетическо-еротичен план, както би казал Фуко.
А в един момент думите Ви напускат студиото и аудиторията и се озовават на сцената – като избрани текстове и като живо присъствие в пърформанс. Какво се случва с мисълта, когато тя трябва не само да бъде разбрана, но и преживяна и какво научихте за думите и мисълта, когато ги поставихте на сцена?
Думите винаги са на сцена. Сценичното преживяване е съпреживяване с хора, които по-скоро не познаваш. Играейки във вече трети театрален пърформанс на Сдружение „Уомо“, което създадохме с Марион Дърова и Мартина Апостолова, и в чиято работа съучаства Стефан Иванов, научих колко важни са тялото и гласът по отношение на думите и мисълта. Че и думите, и мисълта, и тялото са напълно равнопоставени агенти на нашата същност и на пътуването ни към другия. И че тялото е много по-честно от мислите.
Ако културата имаше глас на книга и трябваше да каже едно изречение от себе си за времето, в което живеем – какво би било то?
Ако ще е едно изречение, нека е изречението мото на „История на сексуалността“ на Фуко: „Човешката история е дълга последователност от синоними на една и съща дума. Да й се противоречи е дълг“ (Рьоне Шар, прев. Антоанета Колева). Е, станаха две изречения.
Впрочем как си представяте книгата след края на книгата?
Книгата след края на книгата ще бъде като книгата след изначалното безкнижие. Т. нар. човечество деградира към състоянието си от времето преди книгите, но някои представители на това човечество са обречени на книжност – маргинали, луди, неправилно желаещи, прекомерно желаещи, фантазьори. Дори и да деградираме до пълно безкнижие, ще има единици от нас, които толкова ще искат книгите, ще им се наложи да ги изобретят отново.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
