Селин Ариф
Селин Ариф е автор на поезия и студентка в програма „Българистика“ на Нов български университет. В ученическите си години е носител на награди от национални литературни конкурси, сред които „Млад писател“ (2017) и „Петя Дубарова“ (Бургас, 2018), а като студентка в Националния конкурс „С дела… По пътя на Кирил и Методий“ (София, 2025). Част е от организаторите на събитието „Новото поколение“, в което млади автори представят творбите си пред публика. Публикува журналистически и публицистични текстове. Пише за студентската медия „NewBlog4U”. В поезията си изследва теми, свързани с тялото, паметта, границите на близостта и езика.
Банален парадокс
Като всяка пишеща жена
аз съм много често раздвоена –
да се покажа или да се прикрия?
Какво да бъде този лист –
добро убежище
или
коварна сцена?
Cordolium
Пътувам обратно
по Аортата до сърцето си,
за да видя какво е останало
след съпротивата –
дясната камера се е отворила
и става течение
затварям я
от лявата камера се носи шум,
но нямам време за смяна на посоката
веднъж тръгнах по малкия кръг
и се изгубих в белодробните артерии –
разклонения на спомени,
където бодежът е нетърпим
и на сърцето му се налага
да прескача удари
посред нощ налягането в очите ми
става опасно високо,
а ми казваха, че не мога да поставям граници
ето че горната и долната се приближават
завива ми се свят –
имена, места, години, спомени
всичко се притиска едно в друго
и не остава място за мен
в мен
светът ме наболява отляво –
може би трябва да се завъртя на другата страна?
Centrum permanebit
Фалангите на пръстите
ти ме намират, за да помилват ключиците ми
и понеже е тъмно не разбирам
дали моите или твоите костици
придържат смелостта ми да не рухне.
Усмивката ми е тежка и инертна,
но се завърта около мекото Л на върха на езика ти,
когато ме викаш в пространството.
Думите ми са върху езика ти,
а езикът ти е върху думите ми
и поезията се случва между устните.
Ти си нещо, което не се изрича,
но е едновременно тук и там
във всяко разпиляно време,
във всяка фонема, която не разпознавам,
а усещам като своя.
И понеже светът се разпада
по-тихо отколкото се е случвало преди,
само аз мога да чуя как
твоята тишина е единственото,
което не се изгубва.
Човекът в скоби
Нищо не издава, че в стаята ми живее човек,
който постоянно изхвърля неща,
за да не си идва в повече.
Дали някой страда от същото?
Периодично да заличавам всяка следа,
че ме има.
Усещане за собственост
Дъждът е виновникът за моето оставане вкъщи
покорно…
Различаваш ли ръмежа от плач на дете?
Ако излъжеш, си намерил език и за двете.
Плач и ръмеж
Плач и ръмеж
Меланхолия, която не успяха да измият от мен
плажовете на Бургас.
Кой отчупва парчета от мен?
Тичам към майка ми,
а в утробата ѝ – домът, който отдавна не помня –
назрява сестра ми.
Всяко мое обиталище е временно –
вече принадлежащо на Другия
след мен.
Таванът над мен
1.
Таванът вкъщи е чувствителен
и легените на майка ми взимат
среднощни дежурства –
баща ми подвиква, че вкъщи си имаме
нов квартирант и аз подскачам от вълнение,
защото ми се причува бухал, а то било с М
живеем на последния етаж,
още не съм запомнила номера,
спя най-горе на двуетажното легло,
под мен е сестра ми
денем съм смела – така казва майка ми,
и аз не се страхувам, защото всички са будни,
наричат ме най-веселото дете на света,
но вечер се чудя дали аз не разплаквам таваните?
2.
Срамът ми е с формата на правоъгълник,
през който надничам, за да видя как
по-малката ми сестра е заспала,
докато аз умирам от ужас зад решетките.
Срамът ми няма правото да се срамува,
защото аз съм по-голямата сестра.
Леглото е моят детски затвор,
а страхът е първото ми престъпление –
пазачите ми спят спокойно долу
и само таванът е свидетел.
Той е някак по-смел от мен,
защото успява да се разплаче.
Равносметка
Моят вътрешен съд заседава
от ноември насам –
аз съм малко по-сам,
но приятел един ми остава
аз съм малко по-друг,
а годината стъпва безснежна
виждам – утре вече е тук…
Пропорционалност
Спирачките на автобуса
ме теглят в обратна посока,
заковавам се
на седалката –
исках да стигна до теб,
а отново опрях до себе си.
Поход
Катеря с усилие гръбнака на нощта,
а скалите под мен се задъхват –
пръстите пропадат между ребрата
на хълма и в извивките им е тъмно,
но опипом разбирам –
нетърпението е с хлътнали ключици
с върха, който се опитвам да превзема,
се озоваваме очи в очи,
но погледът му е усоен,
затова се скривам между устните –
плочите под мен се разместват
и мъжът се предава,
а аз ще го помня, дори и да има жена след мен,
дори когато й предложи същите укрития,
тя няма да е стъпвала в моите процепи
и в пътищата, които пулсът ми
дълбаеше в скалите му.
Краят на лятото
Раздялата мъркаше под усмивката ми
и аз стъпвах на пръсти,
за да не я събудя
отново.
Вървяхме по ръбчето на бордюра,
а тревата беше нереално зелена.
Раздялата правеше кръгчета
около камъчето, което ти хвърли във водата.
Картофите, които опекох, имаха вкус
на препържени.
За първи път преплитахме ръцете си
и се разделяхме.
Подарих ти часовник, когато се върнах от Швейцария,
докато всъщност си тръгвах…
Ако протегна ръка към теб,
ще докосна другия край на света.
Ос на въртене
Любовта е да можем да се разказваме,
докато земята се върти,
а краят на света се случва,
когато единият поиска да слезе.
