Йордан Василев
Предпоставка: Този текст не претендира за изчерпателност на проблематиката, която е залегнала в книгата, а по-скоро цели да маркира някои същностни аспекти, които стоят в основанията на направения превод. Убеждението ми, че българската демокрация битува в огледална реалност, съставена от квазизаконност, полусвободи и отговорности, се основава по-скоро на емпирични наблюдения и доказателства, които намериха своето логично обяснение в различния подход, който „Криминогенната държава“ предоставя на читателя при оценката на събитията и фактите от последните повече от 30 години.
„Криминогенната държава“ представлява мултидисциплинарен критичен анализ на юридическата, икономическата и политическата история на Италия от края на 40-те години до средата на последното десетилетие на двадесети век, разгледан и анализиран през призмата на просвещенската и класическа западна философия на правото и държавата. Същностно важен е подходът на автора да разглежда събитията, реалностите и кризите в контекста на една логика, която предполага диалектическа адхезия на социалните системи на съвременните демократични държави. Обект на изследването му са развитието и кризата на правото, тясно преплетени с икономически, политически и социални явления, съпоставяйки и проследявайки аналогии и повторяемост на социално-икономическите процеси, започнали още в зората на модерната епоха.
Без да се навлиза в детайлите и казуистиката на книгата, които дефинират аналитично един цялостен подход в анализа на исторически, икономически и социално-правни проблеми, може да се направи следният синтезиран анализ.
В комплексната механика на съвременната демокрация политиката, правото и икономиката битуват съвместно в един социум, който стъпва на тези три основни капитела, за да може арката на демократичното устройство да стои в състояние на баланс. Балансът може да бъде идентифициран с устойчивост на демократичното устройство, което цели личностното и общностното добруване и усъвършенстване в рамките на държавата, основано върху етични и морални правила и норми, залегнали в юрисдикцията му. Логиката на тази конструкция се основава на общностното съгласие върху основанията на държавата. Съвременните демокрации от следвоенния период се характеризират с правни доктрини (конституции), основани на правата на гражданите, които пролиферират и кореспондират с всички клонове на юридическата уредба, създавайки по този начин конструкция, която възлага на държавата (независимо от нейната юридическа форма) охраната и запазването на индивидуалните и общностни права, като от друга страна, предоставя на индивидите свободата да развиват своите способности, за да допринасят за цялостното развитие на общността. В следвоенна Европа този подход надхвърля индивидуалните национални различия, произтичащи от културни, етнически или конфесионални ограничения, за да създаде унифицирания статут на гражданина. Икономиката и в този смисъл трудът на гражданите се вписва в тази концепция, като я допълва и захранва – създава блага, контрибутира и участва в политическия процес. Всичко това следва да е пряко изразено от фискалния вот на гражданите – най-демократичния вот според автора. Тук изключваме елементаризираното интерпретиране на данъчните ставки като процентни стойности, защото фискът в своята цялост надхвърля късия хоризонт на преките данъци, които в постмодерната икономическа динамика са само част от цялостната социално-икономическа картина.
ПРАВНА ПРОБЛЕМАТИКА
През 1947 г. Република Италия приема своята следвоенна републиканска Конституция, която предшества с една година Всеобщата декларация за правата на човека на ООН. Основните принципи, които тя въвежда, впоследствие се припокриват почти изцяло във Всеобщата декларация на ООН и това не е случайно.
Италия, както твърди авторът, е една постоянна „лаборатория за иновативни политически модели“ и в тази връзка преходът от фашизъм към демокрация е от съществено значение за анализа и на нашата действителност, както и за неуспеха на българския „изход“. Професор Тремонти прави постоянни паралели с Френската революция и „Якобинската държава“, основаваща своята идеология върху властовото налагане посредством средствата на закона – една идеология, базирана на закона, който моделира и създава своя собствена реалност. В тази реалност задълженията доминират правата, които в един негативен контекст не съществуват като архетип на демократичния обществен договор, а могат да бъдат единствено позволени от закона, който е политическа функция на управляващите. Авторът детерминира този процес посредством термина „юридически интегрализъм“. Точно обратната е логиката на юридическите доктрини на модерните демократични държави, където правото не създава, а само стилизира реалността, правата на гражданите се основават на цялостния корпус на държавното съжителство и се превръщат в двигател на социалното и икономическото развитие на държавата. В контекста на правната доктрина на съвременната демократична държава изпъква контрастът на държавното устройство между западната логика на договореност между индивидите относно основанията на държавата и византийско-ориенталската битност на българската реалност, основана на една „деонтична“ концепция за властово налагане, закодирано в теорията и практиката на създателите на новата българска Конституция, която, както твърди проф. Ст. Стойчев, е „в съответствие с интересите на господстващата политическа сила, зад която стоят определени социални слоеве и класи“ (курс лекции по конституционно право 1993 г., с. 4). Два са основните контрасти, които изпъкват в криминогенната юридическа логика. От една страна, това е „якобинското“ законодателство, което поставя държавата над индивида и общността, като по този начин отключва възможността за тиранично използване на законодателството за пасивно кондициониране и контрол върху гражданите. В българския случай „якобинско законодателство“ може да бъде спокойно заменено със „социалистическо“. Това е една сюрреалистична картина, която предполага наличието на „държава без общност или общност без държава“. Както е видно от тази авторитарна матрица, „държавата претендира да управлява една общност, която съществува формално според закона, но не и реално“. Българската правна система кореспондира почти напълно с тази концепция и се вписва идеално в характеристиките на една криминогенна държава. Не е достатъчно и възможно първият член на основния закон да се изчерпва с прецизирне на формата на държавата, а не с основанията за създаването й – неотменното достойнство на индивида и правата на гражданите. Основните начала на обществения договор в логиката на демократичното управление следва да „разрешават“, а не да бъдат „разрешени“ и тази позитивна конотация следва да захранва цялостния дух на Конституцията. Механиката на институциите: начинът и редът на вземане на решенията, трябва да следват тези ценностни принципи, които циркулират и кореспондират постоянно в юридическата кръвоносна система на държавата. В противен случай, както е в българския казус, те се превръщат във формално правни формули без съществена стойност и тежест при създаването и развитието на правната уредба. Конституцията се трансформира в механичен сбор от правила без дух и без връзка с реалността. Въпреки че българската правна система би следвало да черпи от изворите на романо-германските правни традиции, нашият основен закон е коренно различен от конституциите на Италия и Германия. От друга страна, отсъствието на правните принципи, основани на гражданските права, предпоставят една авторитарна менталност, фокусирана върху едно постоянно мониториране на цялостния социален и икономически живот в страната. Не е случайно, че фискът в България е централизиран до степен на подробно копие на бюджета на социалистическа България.
ДАНЪЦИТЕ И ФИСКАЛНИЯТ ВОТ
Колкото повече управлението на данъците е прехвърлено към централната власт, толкова местните общности са обезкървени и подчинени на благоволението на политическите „барони“, ако трябва да използваме сравненинето на автора. Колкото по-вертикално е конструирана данъчната машина, толкова по-непрозрачно и антидемократично е разходването на средствата, събрани от труда на гражданите. От друга страна, точно данъците би следвало да са в основата на политическото участие на самите тях, защото представляват тяхното демократично изявление на съгласие и участие. Фискалният вот същносно кореспондира с естествените права на индивида и така е от времето на Magna Carta Libertatum. Съставен в логиката на масивна намеса в политиката, фискалният договор работи в ориенталската логика, че „данъците не се плащат, защото държавата работи в полза на гражданите, а само защото тя съществува“. Този според автора „интегралистичен лост“ отмества мястото на фискалните системи от Запада към Ориента от Bonum commune към „По сметка на централния бюджет“. Несигурността в правото, продукт на едно „наносно законодателство“, обилно заливащо икономическия живот на страната, но за сметка на това неясно и в повечето случаи инфлационно, в България блокира колкото стопанската инициатива, толкова и фискалния вот. Достатъчно е да посочим емблематичния пример, в който капиталово дружество с 2 лева „капитал“ съществува според закона, но не и според реалността, защото изключва концепцията за капитал. Ето как предпоставено от едно „благопожелатено якобинско“ законодателство се създава прецедентът на отсъствието на граждански дълг и отговорност. Криминогенната менталност нахлува в полето на икономиката и правото, защото първоначално стимулира безотговорност, а впоследствие преследва и наказва избирателно (разбира се) нарушителите. Ако в германската Конституция присъства красноречивият пример за индивидуална и колективна отговорност, съставен от постулата „Собствеността задължава“, то в българския вариант на основния закон собствеността е сведена до нейната юридическа рамка – публична и частна. Оттук превръщането й в безотговорна е въпрос на много кратко време. Всеобхватната роля на държавата, издигната в ранг на молитвен тотем, е отчетливо подчертана от непрекъснатото всяване на страх сред гражданите от отсъствието на парламент, който да приема бюджета на страната. В същото време точно този „бюджет“ не се притеснява във всеки един момент да събира данъците, независимо дали има избрано правителство или парламент. В криминогенната логика на това действие държавата посредством своята администрация изцяло преповтаря института на абсолютистката „мъртвешка ръка“. Конструирана като безпогрешна машина за властово налагане, фискалната система в България разглежда данъкоплатците все още в логиката на „властта се лесно не лъже! Пипа тя – здраво пипа!“ (Андрешко). Абсолютизмът в българската му интерпретация е сведен до класовата марксистка дефиниция за феодализъм. Юридическите и икономическите аспекти на тази социална организация не се обръщат към първопричините, довели да неговия кървав край. Юридическите окови и данъците, които стояха в основанията на Великата Френска революция, останаха встрани и до ден днешен не са обект на стойностен анализ в България, независимо от факта, че вдъхновяват Българското възраждане.
ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ
Комунизмът в България имаше тежък ефект върху духовните и културни възприятия на нацията, като успяваше да превърне словото в думи невестулки – изпразнени от съдържание. Ето защо думите, които вдъхновяват политическия акт на Великата Френска революция – liberté, égalité, fraternité, след промените от 1989 г. останаха да висят в нищото. Със съжаление трябва да констатираме и че България нямаше своите Де Гаспери и Еинауди, нито Аденауер и Ерхард. Политическото, както постулира проф. Тремонти, е „интелектуално и това, което не е интелектуално, не е политическо“. Въпреки че книгата е писана преди повече от 30 години, много от тезите и аргументите й звучат пророчески. От промяната на структурата на богатството до упадъка на националната държава. От криминогенното и хищническо преразпределение на богатствата на бившите социалистически страни до международните престъпни организации и включването им в политическия живот на света посредством тероризъм и етнически и религиозни конфликти. От широкото разпространение на богатството до консумизма и в крайна сметка до пазарнизма – един термин, също въведен от автора. Под натиска на сили, които допреди 1989 г. бяха държани здраво затворени в междублоковите пространства, днес наблюдаваме прогресивно деградиране на демокрациите. От друга страна, нови наднационални политически структури, които да заменят националните държави не са се появили или нямат ясно очертани граници. В българския контекст обаче същностният въпрос е по-скоро вътрешен отколкото глобален. Причините за националния ни неуспех в трансформирането на тоталитарната ни държава в демократична може да бъде открит на страниците на „Криминогенната държава“. Интелектуалният и културен дефицит на политическата ни класа не успя да бъде преодолян от интелектуалните ни елити. При съпоставка на българската действителност с тази на Италия ярко се откроява разликата в подхода и в основанията на политиката. Не че в Италия не съществуват и не възникват проблеми и кризи, не че тяхното решение е безпогрешно или незабавно, но дебатът, който стои в основата на изхода от тях, е основан на коренно различни идеи и основания. На страниците на тази книга могат да бъдат открити както идеи, така и форми за завършване на „изхода“ на българската трансформация от тоталитаризъм към демокрация. Най-същностното и ценното, което се цели с тази книга, е, че разговорът за общностния ни успех трябва да бъде изтръгнат от профанското противопоставяне между комунизъм и антикомунизъм, защото изходът не се изчерпва с елементаризиран антагонизъм, а със същностни аргументи за успеха на Bonum commune.
