Мария Гетова
„Трябва да стоим извън политиката, защото ако правим филми, които са пряко политически, ние влизаме в полето на политиката, но ние сме неин противовес“ – тези думи на режисьора Вим Вендерс, президент на тазгодишното жури на филмовия фестивал „Берлинале“ поставиха началото на големия политически скандал, обзел фестивала. В резултат на изказването на Вендерс, настоящи и бивши участници в Берлинале подписаха отворено писмо, заклеймяващо липсата на позиция на фестивала спрямо политическите събития в Газа.
Дали Вим Вендерс наистина вижда изкуството като аполитично, в което мнозина се съмняват, или неговото изказване, че „филмите могат да променят света“, но „не по политически начин“ е останало недоразбрано в медийния и политически шум. Дори ако Вендерс е имал предвид различните методи, които киното използва, неговото тихо изказване бе заглушено от силния политически контекст на света, в който фестивалът се провежда.
Именно тази дихотомия между изкуството и общественото, между политиката и човешката реалност разглежда германския филм „Жълти писма“ (“Gelbe Briefe”) на немския режисьор от турски произход Илкер Чатак.
Премиерата на „Жълти писма“ се състоя на 13 февруари 2026 г., два дни преди началото на скандала, предизвикан от изказванията на откриващата пресконференция на международното жури. След прожекция на Gelbe Briefe, която гледах на следващия ден, празничният, фестивален дух бе заменен от политически разделения и лагери, от обвинения на етически, а не естетически основи.
Тази ситуация продължи да ме връща към филма на Чатак, представящ една силно авторитарна Германия, или съвременна Турция, пренесена в германски контекст. Изборът, филмът да бъде заснет в Германия вместо в Турция, би могъл да е прагматично мотивиран. Въпреки това, заснемането на знакови за Берлин локации и надписите „Берлин като Анкара“ и „Хамбург като Истанбул“, разделящи филма на две части спрямо града, в който се развива действието, създават двойственост, която не изглежда случайна. Тя дистанцира филма от конкретна политическа реалност, създавайки усещането за притчов характер на историята. Същевременно спомага на зрителите да съпреживеят откъсването от обичайната реалност, което героите изживяват, поставяйки случващото се в сякаш полусънно състояние.
Сюжетът проследява житейския прелом в живота на артистичното семейство на актрисата Дерия, изиграна от Йозгю Намал, и драматурга и университетски преподавател Азиз, чиято роля изпълнява Тансу Бичер, след няколко събития, които оставят и двамата без работа и ги лишават от перспективи. В отварящата сцена Дерия изрича думите „Това е то. Нашата страна. Нашата славна земя“ на сцената на националния театър (на Берлин/Анкара), на фона на ръкоплясканията на публиката. Това е премиерата на най-новата пиеса на съпруга ѝ Азиз, в която тя като звезда на националния театър, играе главната роля. Хармонията в съжителството им в този момент създава усещането за синхрон в личния им и професионален свят.
Всичко това бива разрушено, когато Азиз, наред с редица други негови колеги, получава „жълто писмо“, уведомяващо го, че ще бъде отстранен от университета, поради „пропаганда“. Поводът – окуражаването на студентите си по драматургия „да видят истинската драматургия“, отивайки на антиправителствен протест. Срещу Азиз биват повдигнати и по-сериозни обвинения, заведено е дело поради противоречивите му фейсбук публикации, обиждащи президента. Междувременно Дерия е уведомена от ръководството на театъра, че пиесата на съпруга ѝ ще бъде премахната от репертоара, а тя бива уволнена, с намек, че причината е отказът ѝ да се снима с президента след спектакъла.
Така от пика на артистичните среди, двамата остават без работа и с дъщеря тийнейджърка, чиито нужди трябва да покриват. Оттук нататък филмът проследява преместването им в Истанбул и справянето с новата икономическа реалност за семейството и с политическата ситуация, която става все по-авторитарна.
Когато Азиз открива свой приятел, директор на малък независим театър в Истанбул, преживява момент на творческа свобода и желание да отстои себе си през изкуството, написвайки пиеса за тоталитарните механизми, които е изпитал върху себе си. По време на репетиционния процес, Дерия се отказва от главната роля в представлението, поради спечелена роля за сериал в държавно-контролирана телевизия.
Тогава идва истинският прелом за двойката в артистичен и личен план – сблъсъкът на две различни отношения към изкуството и света. Идеализмът на Азиз, казващ му, че отстояването на позиция е най-важното, и прагматизма на Дерия, поставена в ситуация, в която трябва да избира между представите си за изкуство и бъдещето на дъщеря си.
„Жълти писма“ не дава еднозначен отговор за отговорността на артиста в трудни политически времена, а напротив сблъсква различните перспективи в морален казус. Именно в това, освен в изпълненията на Йозгю Намал и Тансу Бичер, е силата му.
Филмът на Илкер Чатак излиза в контекста на редица уволнения на университетски преподаватели в Германия поради изказванията им за Газа. Представлява ли това заявяване на политическа позиция и заклеймяване на тоталитаризма като такъв? И как ли ще гласува Вим Вендерс за този филм – дали „Жълти писма“ се справя с това „да промени представите на хората за това как трябва да живеят“, да навлезе в разминаването между „хората, които искат да живеят живота си, и правителствата, които имат други идеи.“
Подобно на света в „Жълти писма“, около килима на фестивала започнаха да се подхвърлят обвинения и да се търсят виновните, а подобно на героите на филма, всички участници в Берлинале преминаха от артистичното към политическото поле, независимо дали го искаха. И може би, ако има някаква поука от ситуацията, тя би била, че контекстът нахлува, дори когато се опитваме да го избегнем.
