Даниел Асенов
„В най-добрия от възможните светове всички събития са свързани, защото, ако вие не бяхте изгонен от един прекрасен замък с ритници по задника заради любовта ви към госпожица Кюнегонд, ако не бяхте изтезаван от Инквизицията, ако не бяхте обиколил Америка пеша, ако не бяхте пронизал със сабята си барона, ако не бяхте загубил всичките си овце, които получихте от чудесната страна Елдорадо, не щяхте да ядете тук захаросани китри и фъстъци. – Добре казано (…), но трябва да работим градината си“. Така завършва философската новела „Кандид“ на Волтер, появила се преди около 270 години. Чудя се за тези почти три века толкова ли са я работили тая градина, че днес поетът Димитър Кенаров ни я поднася така разорана? Ще започна с едно твърде дръзко твърдение: третата му стихосбирка „Разораните градини на любовта“ (2025) е нищо по-малко от една словесна илюстрация на любовта, разказана от един крайно (само)ироничен и дистанциран лирически Аз и разказваща по един комически начин нейното (изживяване като) трагическо (не)случване при хората от Gen Z. Това ще бъде Аnsatzpunkt-ът към настоящия текст върху нея.
Защо точно Gen Z? Някак много удобно се напасват хората от тази демографска група в сюжета на „Разораните градини на любовта“ с оглед на културноисторическото и културно-технологичното време, в което се появява тази книга. Текстовете в нея влизат в концептуална рамка, която изгражда един сюжет с основен въпрос какво се случва след любовта и какво идва след нея (какво се случва в постромантиката). Може ли да има нещо след нея? Това се пита от лирическия говорител, а може би и той самият пита героите си в отделните стихотворения, които остават безмълвни, заети с това да чакат да дойде следващата любов. Откриващото стихотворение на стихосбирката се нарича „Завръщането на любовта“, но всъщност говори за невъзможно завръщане, защото любовта е една ирония. На няколко места в стихотворението се повтаря изразът „казваш си“ и след него някаква мисъл или твърдение, свързано с неизбежното завръщане на любовта, по-скоро с явяването на нова такава след захвърлянето на старата, защото може ли да има край някога любовта и да се разминеш с нея, както би попитал някой младеж от Gen Z? И това е една мантра, която смислово с нищо не е по-различна от други мантри на популярната ни култура, рецитирани и афиширани от това поколение като „да вярваш в това, което си“ или „да излъчваш увереност и позитивизъм в себе си“, защото това е лицето на любовта, което всеки иска да види, и най-вече това, което паякът Facebook-Instagram-TikTok иска да оплете като образна мрежа пред тебе. Този паяк разорава смисловите хоризонти на любовта и я реифицира, за да може после да я търсим през платените ѝ форми на сергията („Сергията“).
Тук не е мястото да се коментира как Gen Z може да се измъкне от тази трансцендентална илюзия, а да се покаже по какъв начин лирическият герой на Димитър Кенаров изиграва този (уж) болезнен съвременен сюжет. Кенаров представя всъщност един банален любовен сюжет в цялата стихосбирка по оригинален начин и с интензивен поетически език (но нали такъв е той за романтиката и може ли за любовта да се говори иначе?). Един от квинтесенциалните текстове на книгата е „Мраморно море“. В него водещ похват отново е (само)иронията, която в думите на лирическия герой оголва споменатата баналност на любовния дискурс: „Знам, че дори това стихотворение / е може би ненужно повторение“ или „Нищо толкова / трагично не е станало, нали, поредната любовна / и клиширана история между двама души, / единият от които е решил, че нещо важно му е липсвало и внезапно си е тръгнал“. Тези две извадки блестящо демонстрират абсолютното десакрализиране на любовното чувство. Опразнена от своя метафизически потенциал, любовта е сведена до един договор с безкраен изпитателен срок, който може да се прекрати едностранно от всеки един от участниците и в това няма никаква „трагедия“, докато на сцената не излезе отново иронията: „а по-късно е разбрал, че навярно е загубил / всичко“. Тогава на твореца не му остава нищо друго, освен да седне като един романтик край възвишеното море и да „майстори пейзажи“.
Ироничният потенциал поддържа нивото си и в стихотворението „Орцево“, чийто текст представя поредна банална ситуация, сякаш нарочно лирическият герой иска да провокира романтизираните читатели. След една нощ, в която влюбените не са се пуснали, за да не им избяга топлината, на сутринта се събуждат и единият вари кафе на котлона, а другият гледа през прозореца заснежената планина. Накрая стихотворението ни казва: „Двамата / мечтаехме за различни / неща. Никога мечтите ни / не са били по-близки“. Тук иронията е дискурсивно удвоена, защото освен разминаването в различните мечти, които са близки, очевидно се загатва и за разминаване в еднаквите мечти, които най-вероятно са далечни. За Gen Z такава ситуация изглежда напълно осъществима в дигиталната хиперреалност, в която те (основно) пребивават и където образите и знаците изглеждат колкото близки до човека, толкова и далечни от него, поради което в стихотворението „Дъбове“ лирическият герой ще каже „Етикетите са / толкова объркани напоследък, / че вече не знам какво да мисля“.
Любовта далеч не е единствената тема в рамката на книгата обаче. Средната част е изпълнена повече с произведения, които акцентират на природата и особено на животните, което е запазена марка на Кенаров от стихосбирката му „Апокрифни животни“ (2010). Стихотворения като „Дъбове“ и „Всеки ден“ чрез своята екотематика изразяват и политически позиции. „Политическият“ подсюжет изглежда на моменти по-потискащият, отколкото любовния. Едно стихотворение като „Смъртта на демокрацията“ изразява именно един такъв разпад на либерални ценности, който води след себе си и разпада на природния свят, единствения сигурен „знак“ за реалност. Метафората от заглавието, която срещаме в стихотворението „Дървета“, внушава невъзможността за любов не само между човеците, а и между човек и природа. Лирическият герой в текстовете на Кенаров приоритизира именно тази „естествена“ любов, защото природните обекти на любовта „никога не ни / обвиняват в предателство“ и са „нехаещи да скастрят / или ограничат свободата и желанията, които / сме си въобразили като свобода“. Любовта през своите естествени знаци (животните) дори придобива космополитизъм и това е друга нишка, по която се развива тази тема, защото ще видим лирическият герой в един момент да е на Голдън Гейт или на Оушън Бийч в Сан Франциско, но също и да се движи с такси по Канала или да съзерцава плочките по „Витошка“.
За да завърша, понеже целта беше да видим по какъв начин сюжетът на „Разораните градини на любовта“ е най-пригоден за лирически герой от Gen Z, нека се обърнем към стихотворението „Тиндър“. Заглавието му е достатъчно красноречиво и съдържанието сякаш няма нужда от особен коментар, защото в него ироничният дискурс е достигнал върха си, а любовният е тотално демистифициран, затова по-долу то ще бъде цитирано, за да може да изведем онази илюстрация от началото в завършеното ѝ състояние:
Понякога разглеждам Тиндър, безбрежните
лица на самотата, усмихнати по плажове
и планини, на улици и в ресторанти, където
някога вероятно са били щастливи, снимани
от някогашната любов. Те търсят да повторят
позите на миналото с различен фотограф,
евентуално с по-добро око, който ще ги види
пак красиви, но който няма ненадейно
да си тръгне, оставяйки им само снимки
и ужаса, че любовта е всъщност заменима
и всички свършваме в масов гроб.
Понякога светът на любовта може и да не е възможно най-добрият. Затова трябва отново да работим градината си.
Димитър Кенаров, „Разораните градини на любовта“, ред. Мария П. Василева, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
