Мартин Ръждашки
Emergency Theater, колективът зад „Празна е стаята на удоволствието“, тръгва по коридорите на едно парадоксално и опасно проговаряне, хвърляйки телата си върху сивия танцов под на сцената. Техният говор мутира между монолога, изсвиреното и изпятото, хореографията, афазията на тялото и логореята на движенията му, почерка върху стената и погледа на фотографията. Интимно, гъсто, без изход. „Празна е стаята на удоволствието“ е представление за интериора, в който се изправят един срещу друг желанието и неговият вечен събеседник удоволствието. Човек присъства на тази среща, от раждането до смъртта си, балансирайки, в състояние на екзистенциална неизбежност, нормалността и болестта върху оста на всевъзможните й „диалози“. Желанието, обусловено от отсъствието и отместването, е пробойна в бинарната подреденост на езика – ауфтакт на неизречимото, понеже е несводимо до нито едно означаемо. Удоволствието също обитава безмълвието, което е условие и същност на всеки екстаз и на всяко откровение.
Регистрираната в заглавието клаустрофобия и фатализъм – сляпо, безпризорно пространство-вакуум, оживено от отказ и пустош – се разпада по протежението на целия спектакъл на всевъзможни архитектурни зони: подземия и тавани без кислород, спални, наблъскани с неупотребени легла, мансарди с гледка навътре към самотата, покриви с вещаеща бедствие височина. Територии, в които се разполагат историите, са рисковано автобиографични, „личностни сценарии“ на всеки един от актьорите. Това са истории и взаимодействия, които мъчително се приближават, разминават и отдалечават циклично в тази метапиеса (театралният термин идва от френската дума pièce, която също означава „стая“). Пиеса-стая – а стаите са всъщност четири – освен тази на Удоволствието, нахлуваме в стаите на Майката, Бащата и Детето, в които се изследват семейни констелации и психологическото наследство на нашите предци
Привидната алеаторика на изиграния текст в „Празна е стаята на удоволствието“ кореспондира както със своя генезис, така и с умишления и успешен експеримент на Юлиaна Сайска и нейния екип да превъзмогнат безпомощната предвидимост и конформистката сигурност на каквато и да било шаблонна наративна структура. Той е резултат от двугодишни срещи между актьорите. Лабораторният процес, в който участвах и аз като член на творческата група МЮТЕСЕ, се състоя в неуморно търсене, на търпеливо и целенасочено съмишленичество в убедеността, че формите на изречима истина, в контекста на човешка и художествена близост, намират път към повърхността на езика. От хаоса на тези споделяния се явява „повествование“, което няма нито линейно развитие, нито посока. То може да разчита единствено на своята органичност – необяснимата хармония и спойка на всички налични театрални елементи (pièces, също части). Тя не само е постигната, но успява да задържи зрителското внимание с хипнотична сила.
Юлиана поканва публиката, в нейната целокупност и сингулярност, да проникне в нея – приласкаване към зачеването на дете. Проговаря утробата с утопията на плода. Яна Мороз призовава „пениса“ на мъжа отсреща, на чужденеца в живота ѝ, попаднал случайно насреща, срещу криза на внезапна и безсрамна възбуда – онази възбуда, която похищава живота лишен от докосване. Или онази възбуда, която размазва духа под теглото на тялото, след като сексуалността е напуснала комфорта и прагматизма. Сватбената реч на Елена Димитрова смразява с институционалната дистанция, нужна на ритуалната тържественост на гражданския брак за формулата на задълженията на този съюз: семейството, най-малката структурна и функционална клетка на обществото. Обяздването на любовта е от договореното съжителство, от обществения дълг, от официалността на легалния статут – ужасът на реда срещу анархията на чувствата. Елица Алексиева рецитира писмото на детето към отсъстващия баща. Всяко разстояние от ласката на тати, всяко емоционално „далече“ в детството вещае трагедиите на зрелостта. Велислав Павлов прескача себе си, проговаряйки с гласа на бащата, който подготвя сина си за война. Страхът се подменя от срама. Мъжествеността се тренира да изостави ранимостта, за да се идентифицира под натиск с въобразената еднозначност на милитаризма като сбъдване и цел на мъжа.
В „Грижата за себе си“, том трети на „История на сексуалността“, Фуко очертава политическия хоризонт пред възпитанието на тялото. Тази визия внимателно и методично подготвя мисълта за една от най-трагичните хипотези на ХХ век – допустимо ли е сексуалността да е възможна единствено и само като самотно удоволствие, финалното заключване на индивида в самия себе си? В кой момент на социализацията индивидът се отделя от възможността да постигне удоволствие във взаимността? В кой момент на зрелостта човек изоставя дори въображението за тази възможност? Бременността, бракът, липсата на бащата, хипертрофията на плътското, симптомите на озверяване на душата, които пробиват през тялото, безчетните изоставяния и забрани, поведенческите и езикови колапси след натрупаните провали на чувството, причините и следствията около изчезването на удоволствието се размножават, преплитат, затягат, става страшно.
Всички на сцената на „Празна е стаята…“ са автори – авторството им е фрагментирано и епизодично. Единството е постигнато чрез завършената, стегната и стилистично овладяна от начало до край режисура на Юлиана Сайска, чийто централен обект на изследване е тялото. Шест тела, които, макар да са разпознаваеми в своята перформативно и психологически обусловена употреба, не се превръщат в архетипи, не търсят обобщението за себе си, а остават капсулирани и недоизказани в своята конкретност. Невротичното тяло, което посяга на себе си. Но не успява да се самонарани. Пищността и шумът на провокацията на тялото, което се разголва. И неудобството на наблюдаващия да усети или отблъсне привличането. Зрялата жена с детско тяло – крехко, беззащитно, загубило своя контекст насред порастването. Обезобразеното тяло – терен на самонаранявания и шевове, и на „изкривени манипулативни фетишизирани акции“. Мъжкото тяло остава затворено, антиеротично, тяло в отстъпление. Бащата, който първо изоставя, а после умира. А между тези две действия има безпризорност, трупове и измама. Без значение обаче в каква патология функционира или в каква степен е експлоатирано, тялото при Юлиана Сайска е винаги инсценирано с неотменна елегантност. Уважението и възхитата към инструмента на всеки театър и на всяко удоволствие засилват драмата му. Как е възможно нещо така божествено да бъде обречено на ужас? Как е възможно? Деликатно, без нито един директен цитат, се долавя особеното ехо на Вупертал – на Пина Бауш, която допуска шанса мимолетното да се разрасне до грандиозното и ежедневното да се превърне във феномен. И тук ексхибиционизмът е рафиниран и притеснителен, а изкушението е на еднакво отстояние от символа и от биологията.
Драматургията издава тотален контрол над случващото се – прецизен ритъм, с потъвания и апогеи, с внушително като въздействие наслагване на лирика и хорър. Музикалната среда на Нино Гомес и Елица Алексиева отвлича „Празна е стаята…“ от текста с отваряне към мистериозното, сензорното, онова измерение на образа, което го повдига над смисъла. Съзнателно и защитено е и решението на Emergency Theater да избегне формална стабилност. Театър, физически театър, пърформанс – жанровете се срещат на тази сцена, присъстват с елементите си, но мизансценът отказва да се подчини на границите на формата, с което не само интелигентно нехае да оправдава очаквания, но и поставя вниманието на публиката в състояние на особена аларма. Етюдите и монолозите на всеки един от персонажите са завършени, на ръба на самодостатъчността, разпръснати сред пасажи на интеракция, коментар и общуване. Зрителят е въвлечен, лично замесен във всяка сцена. Първо, защото всичко от това пред очите му го касае, и после, защото този спектакъл е отворен въпрос за състоянието и здравето на способността ни да чувстваме.
Сценографията на Росица Тонева – физическият интериор, който снема във видимото психологическия – минималистична и визуално напрегната. На черната дъска в дъното на сцената се изписва „Mother Father Child“. Това са трите фигури, между които се ражда всяка идея за любов, но и където се подготвя и оформя злото. Имената им – единствена писменост в спектакъла – са заплаха за всички присъстващи, знак на началото, което притежава властта да огъне реалността и засиления към нея човешки живот. Водната завеса, която съвпада с четвъртата стена, еволюира в галерия, в изложба на детството. Покъртителен образ, който резонира с фотографиите на Кристиан Болтански и неговата работа с паметта и траура. Препращане към архивите на сърцето, към древността му и към настоящето му, което, щем не щем, трябва да конфронтираме безмилостно според Юлиана, Елена, Яна, Елица, Велислав и Нино.
Тялото и говоренето в „Празна е стаята на удоволствието“ са две територии, по чиято граница се извисяват фигурите на страха, сексуалността, лудостта и отчаяната, единствена възможна любов. Изящно и преднамерено брутално, елитно шоу без колебание и компромис в сериозността си и неотложната си спешност. По същество аполитично, неговата съвременност не може да се спаси от историческия момент. В свят, чиято плоскост се накланя фатално към абсолютната трагедия: свят на радикализъм и крайнодясно, пролиферация на национализми и диктатури, реставрация на империализми, братоубийства и геноциди, ревитализиран антисемитизъм, пропагандна хомофобия, технокрация с черти на антихуманизъм, фанатизъм и политическа узурпация на религията – в точно този свят „Празна е стаята на удоволствието…“ накланя плоскостта на сцената си в друга посока. Удоволствието е съпротива. Бунт? Пълнота? Пълнота и изобилие сред пустошта на всевъзможния терор.
Елфриде Йелинек споделя, че пише, защото не знае как да живее. Луиз Буржоа твърди: „Изкуството се ражда от неспособността да съблазняваш“. Ами ако стаята на удоволствието е празна само в дома на артиста, тогава не сме ли всички артисти, писатели, скулптори и режисьори? Наивно и абсурдно допускане. Но кой знае да живее? И кой от нас успя да съблазни любовта на живота си? Ако ви се наложи да останете в празната стая, какво ще направите? С кого и за какво ще говорите в тишината?
Грижата за себе си – трета и последна част от историята на сексуалността. Разберете го както пожелаете.
„Празна е стаята на удоволствието“, Emergency Theater, „Топлоцентрала“
Режисьор: Юлиана Сайска; С участието на Юлиана Сайска, Яна Мороз, Елица Алексиева, Елена Димитрова, Велислав Павлов, Нино Гомес; Сценография и осветление: Ралица Тонева; Композитор: Елица Алексиева; Музика и звукова среда: Nino Gomes
