Анна Лазарова
Помня отлично 27 септември 2012. Имах една вилица, една лъжица и един нож, които донесох в несесер за моливи. Всичко ми се струваше огромно, далечно и невъзможно. Не знаех къде живея, никого не познавах, още на първата вечер се изгубих между блоковете и ревах на една пейка. И до днес не знам коя е била. Много ме беше страх, но повече ме беше срам, че ме е страх, защото не бях малка. Знаех идеално за какво съм дошла, но това изобщо не го правеше по-лесно. Това беше и първият ми урок в София. Всички, които казват, че щом имаш цел и посока, всичко се случва по-лесно, лъжат.
Беше трудно. Поне така изглеждаше за не чак толкова адаптивно дете като мен, живяло до този момент в малкия град. Родом аз съм от Велинград и за добро или за зло, излизанията ми извън рамките на малката ми детска вселена са били единствено за кратки екскурзии. До идването ми в София бях ходила на море два пъти, на пещера – веднъж, до някое съседно населено място – сигурно се брояха на пръсти посещенията ми. В родния ми град беше всичко, което познавах дотогава. Светът ми бе затворен между къщата, в която съм израснала, библиотеката, която посещавах, за да си взимам оттам приятели, училището, което обичах най-вече заради учителя си по литература, къщата на баба ми, където ходех често, и малката сергия с книги на леля Блага на центъра, която понякога носеше по-нови заглавия от София. Улиците на Велинград познавах до съвършенство, защото често с най-близката ми приятелка се разхождахме и си представяхме какъв би бил животът в големия град с кината, театрите, със светещите вечерни улици. Помня, че постоянно ѝ говорех за площад „Славейков“ и книгите там, за които ми бяха разказвали. А тя беше възхитена от някакъв великолепен сандвич от веригата „KFC“, който задължително трябвало да опитам. При нас имаше много неща, но не и такива, представата за тях беше огромна.
Месеци преди да замина за София бях влязла в много форуми на кандидат-студенти, които също искаха да учат в Софийския университет. Много от тях вече имаха впечатления и ме бяха подготвили за предстоящото – от хлебарките в общежитията до представянията на книги в книжарници и заведения. Никой обаче не ме подготви за осъзнаването, че вече не живея вкъщи. Да, това е толкова банално и всъщност звучеше дори елементарно от почти всеки, с когото разговарях тогава. За мен беше предизвикателство. Пристигането ми в София беше тихо, бях една от многото, съзнанието ми често съвсем не присъстваше. В първите месеци все бързах по автобуси, липсваше ми познатото, но и ме вълнуваше новото. Мога да кажа, че тогава не бях никъде. Не знаех накъде точно се прибирам – от София във Велинград или обратното. Отне ми време, за да разбера, че не съм тук за кратка визита. Предстоеше ми да ми се случат купища неща, повечето от тях първи.
За първи път пазарувах в супермаркет. И дори това ми се стори трудно, защото обикалях 45 минути в търсене на хляба. Изгубих се в супермаркета. Когато все пак излязох, пак ревах. В общи линии ревах след всяко първо нещо. Понякога обаче от щастие. Тук, в София, за първи път срещнах хора, които споделят моите интереси. Получих образованието, което исках. За първи път бях на протест, на прайд, на концерт, на караоке, на истински хубав театър… Окупирах, четох поезия на глас в метрото, общувах с живи автори, доброволствах, стажувах, работих безумни неща и прекрасни неща, играх много белот и да, харесах онзи въпросен сандвич. Тук пропуших, научих се да спя навсякъде и да нямам време. Тук за първи път прочетох Чапек, Замятин, Набоков, Селинджър, Ман, Батън, Кафка и прочее любими автори. За първи път се сблъсках с литературата и от съвременната ѝ страна и ми хареса. Много. Тук за първи път писах писма, които оставях в тайник в центъра и дори веднъж ми се наложи да дам всичките си пари на един уличен музикант, защото беше застанал пред тайника и не можех да оставя писмото си. Тук за първи път лежах в болница, купих си собствен фотоапарат и издадох книга. Тук сменях бушони и копчета на бойлер, сглобявах секция на рождения си ден, правих лампи от гипс. Тук рецитирах Загаевски в банята, основах издателство и фондация, организирах фестивали, благотворителни събития, случайни срещи. Тук летях със самолет, свирих на укулеле, редактирах, коригирах, учих деца, чертах пътища, странирах, правих корици, прощавах, греших… Тук са били най-лаишките ми, но и най-смислените моменти от превръщането ми в зрял човек. Доколкото и сега съм такъв.
Спомням си идеално, че когато се настаних в общежитието, матракът на леглото ми пропадаше, защото имаше счупена греда. На гредата с молив беше написано: „Никой няма да ти я оправи“. Аз, разбира се, бях уверена, че това е просто шега. Веднага попълних оплакване. После още едно и още едно. Говорих с домакинката, но моята греда не беше приоритетна, никой не стигаше до нея, бях я подпряла някак. Живях в тази стая, докато завърших и бакалавърската, и магистърската си степен. Постепенно бях превърнала 20-те ѝ квадрата в свой дом. На стената бях окачила дискове с лъскавата страна навън, изписани с цитати. Помня един от тях, който гледах всяка вечер: „Последният миг, преди да почернее светът, ще бъде бял миг“. Не знам дори чий е, но той ме съпровождаше към нощите. Между тях стояха билети, грамоти от литературните конкурси, които бях спечелила по това време, салфетки с някакви закачки по тях, както и разни изрезки, които нещо ми напомняха. Гардероба също бях надраскала. Отгоре пишеше: „И макар че от кал сме направени, Господи, / аз не искам в кал да прекарам живота си“ от „Моят свят“ на Кирил Маричков. Отдолу беше един откъс от Миряна Башева: „Няма го Майстора, Маргарита. / Още ли го обичаш?“. Слушах много „Щурците“, четях много поезия. А за да отида на концерт на „Остава“ в първи курс, си продадох учебника по руски език. Билетът стоеше гордо на стената. Не научих руски, но помня този концерт съвършено. Хубаво живях там. Когато се изнасях от общежитието, познайте, ревах. Дописах на счупената греда на леглото ми: „Така си беше“.
И да, така беше – сякаш страшно, но сякаш съвършено. Не бих променила нито един момент. Радвам се, че дойдох. Радвам се, че останах. Мога да продължавам да пиша до утре и пак няма да изброя всичко, на което ме научи София и което преживях тук, спомените са многобройни, надявам се, че още повече предстоят. За мен София винаги ще бъде преди всичко избор. Избор да взема повече и да дам повече. Избор, който взимам ежедневно, всеки ден тук. И с това си напомням, че всеки път е правилен, стига да го вървиш достатъчно дълго.
