Николай Тодоров
Въпреки че е мащабно изследване на една историческа епоха и на личния отклик, който тя поражда, романът на Александър Обрешков „Живях ли“ се чете на един дъх и оставя дълбок белег в душата.
Заедно с това той не само изненадва, а и поражда много въпроси. Откъде идват силата и вярата в доброто? Какво е вдъхвало смелост на хората да се изправят срещу много по-силен враг и да бъдат готови да се жертват в името на общото благо?
Това е роман за време, чиято дамга не е заличена. В българската литература след 1989 г. има немалко книги, посветени на репресиите след 9 септември, но като че ли свидетелствата вече се срещат по-рядко и се прокрадват дори двузначни оценки за тогавашните промени.
Товарът на страданията, жертвите и загубите няма как да бъде свален от плещите, но дори предварително обречените опити да бъде осмислен историческият опит не са лишени от смисъл. И не става въпрос за изповед или за присъда, въпреки лаконичния, но красноречив послеслов за жертвите на Народния съд.
Няма общ път там, където разумът се оказва безсилен. Но личните усилия могат да ни помогнат да направим поне няколко стъпки към някакво израстване, което е по-скоро етична необходимост.
От една страна, „Живях ли“ разказва за безспорни исторически събития, които поне донякъде би трябвало да са познати. Същевременно обаче това нито подкрепя тяхната логика, нито ги оправдава.
Нещо повече. Александър Обрешков постига това по наистина забележителен начин, още повече че става въпрос за дебют на автор, навършил 91 години: отказва се от формални нововъведения и избира недвусмислен реалистичен стил, с образността на съвременен кинофилм, само тук-таме пронизван от иронични нишки.
Отсъстват както редуването на големи и малки наративи, така и по-значими промени в езиковите регистри. Защото писателят се стреми историята му да бъде максимално достъпна, без обаче да обяснява нейните послания, а читателят е принуден сам да се опитва да намери смисъла на страданието или да приеме неговата абсурдна убедителност.
Защото когато смисълът бъде изгубен, единственото, което може да обедини повествованието, е личността в нейните три измерения: автор – герой – читател.
Това е и една от най-изопнатите и една от „най-високите“ струни на романа: той непрестанно играе между личното свидетелство и обективното дистанциране, при което изправянето лице в лице с истината и моралната тежест за изборите е поверен на читателя.
И подобна мисия би била ако не поучителна, то поне старомодна, ако не беше вече споменатият оголен стил, чиято крайна цел освен всичко друго не е открито заявена.
Въпреки че към предела на страдание във вече изброената таксономия се подхожда на първо място като непресторен стремеж за съхраняване на опита, повествованието не се стреми да звучи документално. То се опира на действителни исторически събития и през цялото време остава близо до тях, но в него ясно се усеща присъствието на творец.
Отсъстват и носталгия, и патетика, но „Живях ли“ може да се приеме за роман, представителен за една епоха от близкото минало, която няма как да бъде забравена. Към сдържания тон обаче трябва да се добави усещането за личен разказ, на който се доверяваме и на който не е нужно друго допълнение.
Александър Обрешков, „Живях ли“, изд. „Фама+“, С., 2025
