Яница Радева
София беше мечта, която времето не излекува. Затова сега мога да разкажа как дойдох тук. А това пристигане има своята предистория, която започна доста преди годината, в която дойдох в София.
През 80-те и 90-те години разстоянието от родния ми град Ямбол до София изглеждаше на другия край на света, независимо дали пътуваш с влак, москвич или запорожец. Отиването в София беше свързано с някаква неотложна работа като посещение на лекар. Някои ги пращаха и в командировка. Пак заради усещането за безкрайно далечно място семейството ми не посмя да си помисли, че е възможно да запиша висше образование в София. От днешна гледна точка такива опасения могат да изглеждат смешни, но тогава на прага ни се бяха явили исторически събития, които, докато се усетим, погълнаха спестяванията не само на семейството ми. По-близък до Ямбол вариант за ВУЗ беше Пловдив. Именно оттам започна моето пътуване към София. Около 2000 година, когато вече осмислено се интересувах от литература, реших, че след завършване на екологичната си специалност в Пловдив ще запиша българска филология. Смятах, а и все още, че не можеш да пишеш, ако не познаваш задълбочено литературата на собствената си страна, и то не само съвременната литература. Вече бях ходила и на конкурса за поезия „Веселин Ханчев“ в Стара Загора – там се бях запознала или предстоеше да се запозная със студенти тъкмо от София, които щяха да станат най-ценните ми литературни приятели.
По онова време – на прага на междувековието – в Пловдив най-сетне бях срещнала хора, които имат интерес към литературата. Това бяха две групи, които малко имаха общо една с друга. Едната посетих еднократно и за нея няма какво много да се каже тук, освен че някои от членовете ѝ разрешаваха литературните са разногласия юмручно, но там научих за другата група – на поета Добромир Тонев. Описаха ми го страшен и труднодостъпен. Няколко дни по-късно го чаках в двора на Синята къща в Стария град с няколко мои стихотворения, набрани на компютъра в една интернат зала. Аз се представих, а може би някой от неговата група, с когото съм се запознала в другата, ме беше завел – тук паметта ми се колебае, но така или иначе, той взе стихотворенията, прочете няколко и каза на този, когото, за жалост, съм забравила, „има нещо в това, дете“. Така имах възможност да посещавам т.нар. Пловдивска поетическа академия, за която общината беше предоставила една от стаите на Синята къща и където Добромир Тонев събираше млади пловдивски поети, някои от тях като Ина Иванова и Станислава Станоева днес оформят поетическия облик не само на Пловдив.
Срещите на академията се състояха веднъж в седмицата. Добромир Тонев понякога даваше задачи като в курс по творческо писане или четеше написани от курсистите стихотворения през седмицата, често и свои стихотворения, които беше написал за страницата на в. „Вести“, на която беше редактор. Веднъж донесе някаква тънка книга. Каза, че Божана я е издала току-що. В онзи момент не знаех коя е Божана, нито подозирах, че някога ще познавам собственичката на „Жанет 45“, а още по-малко, че ще издам книга. А от днешна гледна ми е трудно да си се представя онова пловдивско там – възрожденската къща, каменните улици, после заведението „При Влади“, където групата около Добромир Тонев отсядаше. Спомените ми обаче са достатъчно живи, за да видя книгата, останала в съзнанието ми с червените си корици, но все пак, докато пиша, проверявам – паметта ми е подменила цветове. Не помня и в кой ден от седмицата ставаха събиранията на академията. Спомням си само бързането към Стария град и после – вече по тъмно – бързането към общежитието на бул. „Санкт Петербург“.
Добромир Тонев остави книгата на продълговатата лакирана маса, около която се бяхме събрали. Освен червените корици и масивния дървен плот, си спомням, че беше студен ден и в къщата това се чувстваше през палтата, понеже нямаше отопление. Добромир Тонев попита дали някой иска да прочете книгата. Не забелязах оживление, но кой знае дали някой нямаше всеки момент да се обади! Поисках я, и без това нямах пари за нови книги. Така прочетох „Естествен роман“.
Както стана ясно, много неща са се заличили от няколкомесечното ми познанство с Добромир Тонев. Запомнила съм изречението „Аз помагам донякъде, но повечето работа трябва да си вършите вие, кой докъдето може да стигне“. Когато на 24 март 2001 г. той почина, оставаха няколко месеца до дипломирането ми като еколог. Вече бях събрала пари, за да се явя на изпит в Софийския университет и таксата за първия семестър. Записах задочна форма на обучение, надявайки се да съчетавам ученето с работа, а ако може и по новопридобитата ми специалност. Много скоро разбрах, че тази версия на живота ми в София няма да се състои, че еколози по това време не се търсеха и че сивата икономика процъфтяваше. Единственият начин да съм ангажирана с екологията беше да се явя на изпит за една микробиологична лаборатория в БАН, но пък ми предстоеше първата сесия в университета. Нищо че беше задочно, знаех още от Пловдив какво беше отношението, когато идваха задочниците, но си бях наумила да полагам усилия сама – доколкото ми стигнат силите, както казваше Добромир Тонев. Важното беше да науча колкото се може повече за литературата и какво е литературата. Така че когато по първата дисциплина първият влязъл преподавател Димитър Камбуров постави на всеки от нас въпроса „Какво е литература“, знаех, че съм на мястото си. Така че трябваше да напусна едното поприще, без да знам какво ще ми донесе другото, освен може би знанието какво е литература.
Животът ми в София започна през септември 2001 г. Слязох на Централна гара с лилав сак, в който се събираше целият ми багаж и нещо сготвено от майка ми за първите дни. Хванах маршрутка към Студентски град, превих се на две и пътуващите в нея мигом ми станаха близки поради физическата близост на съвместното ни пътуване. Огледах се за знаци, които да разтълкуват бъдещото ми. Под огледалото за обратно виждане видях, успокояващо за мен, да се полюшва образът на Дева Мария. Значи всичко ще бъде наред, си казах, сигурно ще бъде трудно, но ще бъде наред. В онзи момент все още нямах квартира – щях да се приютя временно при братовчедка ми и нямах идея кога ще изкарвам някакви пари за нормален живот. Можете да си представите колко е бил утешителен търсеният знак.
Някъде по това време братовчедка ми се дипломира в Художествената академия и можах да присъствам на защитата на дипломната ѝ работа. Не помня каква беше темата на работата, но включваше снимки на части от собственото ѝ тяло, които беше използвала в разработения проект. Голямоформатни афиши провисваха артистично между етажите на НХА. Поне така възстановява паметта ми. Една от работите ѝ по-късно се превърна в корица на първата ми стихосбирка, тъй като я помолих тя да я направи. Не знам дали дотогава беше правила корици, но един ден ме повика в някакво ателие, което се намираше на тавана на една от любимите ми днес къщи в София – къщата на Фингов на улица „Шипка“. Това беше единственият път, когато влязох в това пространство и от което, уви, си спомням много малко. Беше около 2003 г. Седяхме пред екрана, избирахме шрифтове, въртяхме буквите, докато стана каквото стана. Корицата се получи в пъти по-добра от съдържанието. Но по-добре човек да започне лошо, отколкото въобще да не започне.
София ме пропусна до себе си трудно. Не съм сигурна, че го е направила и днес. Но пък първите месеци отказах да забелязвам това. Напротив, всичко беше ново и ме изпълваше с радост. Обичах да се губя из места, които днес са ми познати до безразличие, а тогава ме удивяваха, така както днес само ако попадна в непознат град в друга държава. В началото НДК беше не само изключително интересна сграда (знам, че много хора биха се учудили на това), но и едно от малкото места, които познавах отпреди. Тук бях идвала да гледам на сцената на частния театрален колеж „Любен Гройс“ постановката „Русалка“, в която мой приятел като студент играеше. Тогава не подозирах, че бъдещият ми преподавател по руска класическа литература Людмил Димитров е преводачът на пиесата.
Място, което ме привлече (и изпълва и до днес с радост), беше Витоша. Нито Ямбол, нито Пловдив предлагаха гледка към планина. И до днес обичам и улица „Раковска“ заради театрите и къщата музей на Яворов, където пак по онова време научих, че е редакцията на „Литературен вестник“, но така и никога не съм влизала, докато беше там. Недалеч имаше друга – на списание „Кръг“, което, идвайки в София, разбрах, че вече е публикувало мои стихотворения от участието ми в конкурса в Стара Загора. Това беше първата софийска редакция, в която влизах и където получих брой с оранжево-черно-бялата корица на списание „Кръг“, което се издаваше от Радост Николаева и Петър Петров, на когото – също участник в конкурса „Веселин Ханчев“ – изглежда бях дала няколко свои стихотворения, а те бяха дошли преди мен в София, тъй като бяха излезли през 2000 г.
Друга среща със списание и неговия екип се състоя скоро след като бях пристигнала в София. Около НХА видях броеве или афиш за започнало да излиза ново списание, което изглежда съм решила, че набира сътрудници. Списанието носеше името „Кислород“. Вероятно ми е прозвучало и екологично. В него наистина имаше и екологични теми, както и интервюта и публикации от млади и неизвестни автори. Повечето и от тях и днес са ми неизвестни, но все още е интересно да се прочете интервюто с Виктор Пасков. В списанието има пощенски адрес, на който вероятно съм писала. По онова време нямах телефон, нито личен компютър, Фейсбук щеше да се появи чак след шест години, когато всичко щеше да бъде доста по-различно. Спомням си, че около 2001 г. понякога ходех в една интернет зала до паметника „Левски“, но от проверката от все още съществуващата, но отдавна неизползвана е-поща, в едно писмо съм написала „Pisha ti ot interneta v poshtata“ и съм продължила с обяснението, „понеже е безплатно“. Чрез кратки имейли на шльокавица съм общувала с приятелите ми в Пловдив и с Мария Калинова, на която в някакъв момент съм решила да споделя, че чета „Братя Карамазови“.
От редакцията на „Кислород“ ми отговориха, че биха желали да публикуват в следващия си брой това, което съм изпратила. Списанието беше младежко по замисъл, приятелско-семейно по реализация и неговите собственици, след като бяха издали първия брой, влагайки всички налични средства, за да създадат пълноцветно и луксозно издание, не успяха да намерят реклама, за да финансират следващите му броеве. Така и не си спомням какъв беше текстът, който бяха харесали и около който се запознахме, но семейство Надя Найденова и Момчил Колчев, заедно с дъщеря им Марица Колчева станаха първите ми софийски приятели. По-късно Марица издаде стихосбирките „Стратегии за дълбоко дишане“ (2007) и „Ластици“ (2011), преди да се посвети на фотографията и да заживее в Холандия.
През следващите години започнах да участвам във всевъзможни литературни конкурси за поезия в България. В доста от тях се случи и да ме наградят, а когато след около 8-9 години получих наградата на името на Славейкови и се ориентирах към прозата, някак естествено литературните конкурси за поезия престанаха да ме привличат, пък вече ми беше направило впечатление, че не носят кой знае какво. Единственият, който си заслужаваше и все още мисля, че си заслужава, е този в Стара Загора. Там умееха и вярвам, че все още умеят да създават среда.
Около 2007 г. следваше нова страница – можех или да си тръгна от София, или да остана, но все още помнех защо дойдох в София. А и се оказа, че пътят към литературата никога не свършва, както и въпросът „какво е литературата“ винаги стои.
