Художествени инсталации между памет, място и ежедневие
Мария Василева
“Lignes de désir”[1], с куратор Бояна Джикова, се отличава със своята концептуална наситеност и с продължителната изследователска работа, която стои зад проекта. Изложбата е резултат от тригодишен процес на наблюдение и художествено проучване, в рамките на който градската среда не е просто фон, а активен източник на смисъл. Тя се разгръща едновременно като художествено събитие и като опит за своеобразно картографиране на социални и културни промени. Отделните произведения се вписват в общата кураторска рамка, която запазва баланса между личния художествен език на авторите и по-широкатата изследователска линия.
Първоначално изложбата е създадена за френския шестнадесетхиляден град Дин ле Бен (октомври – ноември 2025). Идеята е работите да адресират местни проблеми и да бъдат показани в изоставени магазинчета в града, където малките бизнеси трудно оцеляват. Затова и една от съществените характеристики на творбите е вниманието към специфичните за мястото културни ситуации и към микроскопичните детайли на градския живот. Художниците работят с конкретните пространства на магазините не като неутрални изложбени обеми, а като места, наситени с памет, икономически очаквания и социални отношения. Тази чувствителност към контекста позволява на произведенията да реагират на специфични исторически и архитектурни особености, както и на трудно уловимата атмосфера на тези пространства – пластовете от различни употреби, следите от предишни търговци, остатъчните знаци на желания, които някога са организирали живота на квартала. Преди всичко обаче те работят със средата и нейните натрупвания в настоящето и миналото. Художниците изследват различни практики, традиции, истории или просто се вдъхновяват от визуални провокации.
През февруари – март 2026 изложбата е пренесена и показана в София, като цялата й структура е внимателно трансформирана. В атмосферата на Женския пазар и бул. „Стефан Стамболов“ работите влизат в нова система от отношения със специфичната градска динамика на района, с многообразието от малки бизнеси, с икономическите и културните напрежения, които оформят ежедневния живот на това място. По този начин изложбата се превръща в своеобразен медиатор между два различни градски контекста, които се оказват свързани от сходни процеси.
Важен елемент в този процес е ролята на самите пространства. Разположена в галерия „Пунта“, галерия „Cable Depot“ и три нефункциониращи днес магазина на бул. „Стефан Стамболов“, изложбата използва местата не като пасивна архитектурна рамка, а като активни участници в художествения процес. Те пречупват произведенията, променят начина, по който се възприемат, и често добавят нови смислови пластове към тях. Така се създава ситуация, в която границата между творба, пространство и градска реалност постепенно се размива, а зрителят е поставен в позицията на участник в разгръщаща се пространствена и времева структура. В същото време проектът избягва директната идеологическа декларативност, предпочитайки по-фини, често поетични стратегии.
По време на проучванията си в малкото френско градче Дин ле Бен Рада Букова забелязва, че всичко е осеяно с петолъчки и че именно те са символът на града. За българското съзнание този знак неизбежно напомня червената звезда на комунистическите режими, докато местните го свързват с прешлените на криноиди – древни морски създания, чиито скелети се разпадат във формата на звезди. Тези останки се намират навсякъде в района, който днес е планина, а някога е бил океанско дъно. За местните петолъчката предизвиква съвсем различни асоциации. Макар и само на 1200 км разстояние, София и Дин ле Бен са раздалечени много повече времево и мисловно заради коренно различните си исторически съдби. Именно това разминаване проследява Рада Букова в работата си „Петолъчка“, в която се опитва да пресъздаде формата като червена близалка – красива и трудна за постигане, привлекателно сладка, но и измамно трайна.
Това произведение в известен смисъл онагледява цялата изложба и процеса на търсене на артистите, които трябва да „се намерят“ в историята и географията на тази френска провинция. Сериозна е и ролята на кураторите (от френска страна в първата фаза на проекта участва Шарл Гарсан), които не само откриват подходящите места в Дин ле Бен, но и „държат“ връзката със София и Женския пазар, където се пренасят творбите.
Заедно с Рада Букова в напуснатата бивша книжарница, по изпразнените рафтове за книги и канцеларски материали е изложена работата на Лазар Лютаков „Студио Ом“. Десетки лава лампи изпълват пространството с бавни, хипнотични движения. В Дин ле Бен посетителите бързо усещат повишеното ниво на спиритуализъм, интереса към Тибет, медитацията и различни дзен практики. В района се намира и град Мандаром, седалище на сектата на аумизма. Този религиозен Дисниленд изумява с мащабите си и многобройните храмове и скулптури. Лазар Лютаков създава амалгама между ритуални практики и попкултурата, в чийто символ се превръща лава лампата. Подредени като в магазин, те въздействат с хипнотизиращите движения на разпадащото се съдържание. Петолъчката на Рада Букова също бавно се разтяга пред очите ни в като в трансцендентален транс. Вярвания, митове, религии, партии и секти заживяват в шизофренно единство под изпразнения от съдържание надпис „Българска художествена литература“. Всеки елемент от средата създава нови нива на значения. Видеото със захарната близалка-петолъчка е разположено в хладилна витрина за напитки, пренесена от съседното кафене, на която стои рекламна лепенка за дъвка с надпис „Помага да избегнете кариеса“. За преживелите социализма в това има много ирония.
Следващият магазин е изоставено кафене, в което са се събирали бивши борци. То приютява инсталацията на Викенти Комитски и Стефан Лоа „Каталог на птици“. Базирана на намерени стари списания, календари и рекламни материали (в опразнената от наематели книжарница), но и на дълги философски разговори, двамата създават site-specific инсталация. В нея се преплитат истории за забранявания от властите местен език оскитан, за св. Франциск, проповядвал светото писание на птици, за композитора Оливие Месиен, чиято музика наподобява песента на птиците и чиято майка е от Дин ле Бен. Към всички тези връзки се прибавят местните реалности – кафенето, боксьорите, стари списания „Паралели“ и „Блясък“ (илюзорни прозорци към мечтания по-добър западен свят), седящият на прага човек с обещанието му да се върне, ако кафенето отвори отново. Както и нашето връщане в миналото и пътешествието по пътеките, изминати от двамата художници.
Женският пазар в София е онова сякаш недокоснато от времето място, което не може нито да се подобри, нито да се влоши. Постоянните му обитатели са определени типажи, които водят особен социален живот, балансирайки между немотия, апатия и стремеж към свобода. Безусловно това е място извън времето и пространството. Медитативната инсталация на Цветомира Борисова „Фоксинг“ създава естествена връзка между вътрешното пространство и това, което се вижда през прозореца. Авторката обособява място за молитви с предмети, намерени в околността. Всичко може да се превърне в олтар, в собствен храм. Но духовното пространство не е изолирано – реалността отвъд прозореца остава негов постоянен хоризонт. Не е случайно, че през критични периоди в историята на човечеството интересът към езотериката се засилва. Подобно търсене се наблюдава и днес, когато страхът от бъдещето и разклатеното доверие в познатите системи на смисъл тласкат хората към по-екзотични практики.
Един етаж по-долу е разположена инсталацията на Вълко Чобанов „Всяко цвете си спомня за слънцето“. Старите български ковьорчета, често разказващи истории за любов, са съчетани с мънистени венци, които по традиция са се поставяли върху гробищните плочи в Дин ле Бен особено в края на XIX и началото на XX век. Авторът се занимава с паметта на предметите и особено на тези от миналото, които са създадени да траят вечно и да пренасят човешките истории през хилядолетията. Днес всичко се прави нарочно нетрайно и това според кураторите създава чувство на тревожност.
В пространството на галерия „Пунта“ са представени два проекта: „Вътрешен хляб“ на Яна Абрашева и „Всеки ден носи нови мистерии“ на Аарон Рот. И двата по различен начин се занимават с темата за късмета. В първия случай това е късметът да получиш хляб от своенравната Мадам Карл, която го продавала само на хора по свой избор; във втория – късметът да спечелиш в казиното.
Дин ле Бен се оказва единственото градче във Франция без казино, въпреки че законът позволява игрални домове в места с термални извори. Такова все пак предстои да бъде открито през 2027 г. На Женския пазар обаче хазартът процъфтява – дори в машините за хващане на играчки с щипка (поне четири на брой), които „възпитават“ бъдещите поколения играчи. Живеем в свят, в който хазартът се легализира все повече, а онлайн залаганията обхващат почти всичко. Това издава особено отношение към живота. Той все повече се възприема като въпрос на шанс, а усилията имат второстепенно значение.
В социализма, поне у нас, идеята беше друга. И все пак човек често се добираше до основни продукти почти лотарийно. Мадам Карл, жена с леви убеждения, предлагала хляб само на хора със сходни възгледи. Какво ли би казала, ако знаеше как в реалния социализъм се разпределяха „и хлябът, и маслото, и медът“? И дали би давала хляб на просяците на Женския пазар, ако са с различни убеждения?
Вероника Десова провокира френската национална гордост чрез темата за парфюмерийната индустрия и българското розово масло, високо ценено в производството на парфюми. В Музея на дестилерията в Барем (съседен град на Дин ле Бен) има табели, на които са отбелязани качествата на този продукт, както и фактът, че България е първа в света по производство на лавандулово масло. Авторката създава две почти абстрактни скулптури, които напомнят едновременно и женско тяло, и съдове за дестилация на розово масло. През цялото време на изложбата те отделят фин аромат на рози. Работата препраща към разпространения по времето на социализма образ на розоберачката (широко използван за реклама), но също така напомня за женския труд, който и днес поддържа съществуването на тази индустрия.
Проектът “Lignes de désir” демонстрира по най-добрия начин перспективите на подобен художествен подход. В голяма част от съвременния изложбен модел произведенията циркулират между различни институции и градове почти без промяна, репродуцирайки един и същ визуален и концептуален формат. Този модел улеснява международната мобилност на изкуството, но често води до своеобразна стандартизация на художествения опит, при която произведенията могат да бъдат показани практически навсякъде, без да променят своята структура. “Lignes de désir” предлага различна логика. Тук произведението не е фиксиран обект, а отворена и адаптивна структура, която се трансформира в зависимост от мястото, историята и социалната среда, в която се появява. Именно тази сензитивност прави изложбата не само художествено убедителна, но и дава възможна посока за развитие на съвременните практики, в която изкуството се отказва от универсалната си неутралност и се ангажира по-дълбоко с конкретните пространства и общности, в които съществува, без да прави компромис с качеството и да се превръща в популистки жест. Вместо да опростява посланията си или да търси бърз ефект чрез директна социална реторика, този тип практика запазва критическата си сложност и естетическата си автономия. Тя демонстрира, че работата с конкретна среда не означава редуциране на художествения език, а напротив, може да се превърне в поле за по-задълбочено изследване на отношенията между място, памет, икономика и въображение. Именно в това напрежение между специфичното и универсалното се открива и потенциалът на подобни проекти да създават нови, по-нюансирани модели на взаимодействие между съвременното изкуство и градската среда. “Lignes de désir” не просто показва изкуство, а създава ситуация, в която изкуството става средство за разбиране на мястото и на процесите, които го оформят.
[1] Терминът „линии на желанието“ идва от урбанистиката и ландшафтната архитектура. Означава пътеки, спонтанни маршрути, които хората сами прокарват, когато минават по най-краткия или най-удобния път, вместо по предварително проектираните алеи.
