Людмила Миндова
Наскоро моя по-млада приятелка, оперна певица с изящно сопрано, което би било превъзходна украса за световните оперни сцени, някои от които впрочем вече започват да го забелязват, ни покани на концерт със скъп общ приятел, благодарение на когото преди години прозвучаха първите акорди на нашето родство по дух.
Със своето дълбоко и нежно сопрано Стефани Кръстева-Павлова изпълняваше солото на модерна меса от съвременния аржентински композитор Мартин Палмери. Неговата Мисатанго прозвуча в първо студио на БНР под диригентството на Славил Димитров. Към смесения хор на БНР, чийто диригент е Любомира Александрова, звучаха цигулките на Дара Карагьозова и Тодор Георгиев, виолата на Пламена Павлова, виолончело, пиано, ударни инструменти, а колоритът достигаше своите ярки южняшки акценти в акомпанимента на контрабаса (в изпълнение на Алп Туна Куртоглу) и баяна в ръцете на Ангел Маринов.
Мартин Палмери – четем за него с приятеля ми в Уикипедия, докато чакаме да започне концертът – е роден през 1965 г. в Буенос Айрес. Голям почитател е на Астор Пиацола и тъкмо това го вдъхновява да създаде най-известното си произведение в стил „танго нуево“, което от 1996 г. до днес е изпълнено в над 16 държави.
Мисатанго е меса за хор, мецосопран, струнен квартет и бандонеон.
Докато хвърлям от време на време поглед към сцената, където започват да се появяват изпълнителите с елегантни черни тоалети, а върху тях яркозелени светлоотражателни жилетки в знак на протест срещу обидното отношение към сценичните изкуства в България, забелязвам на един-два реда пред нас познато лице. Нямаше как да я сбъркам. Видях я преди две години в Русе в деня на погребението на майка ми. Тази жена с буйна рубиненочервена коса е внучка на възрастната дама, която преди четиресет години ме беше приела в дома си за времето, в което майка ми за пръв път получи разрешение да пътува в чужбина. Разрешението беше по повод дипломирането й по специалност „Осветителна техника“ към Техническия университет в София. Майка ми обичаше да учи и когато си отиде и започнах да разглеждам дипломите й, с радост открих, че през две-три години е получава диплома от нова специализация. Това нейно обучение тогава не е първата ми среща със София (бях на около три-четири години, когато в едно розово костюмче с двуредна жилетка и чарлстон за пръв път пътувахме с влака Русе –София), но се оказа особено наситено и на концерта в Първо студио на БНР почувствах напълно сакралния характер на този велик момент. Отдавна бях започнала да забелязвам кръженето на миналото пред мен, но в това велико музикално преживяване изпитах цялата дълбочина на неговата мистичност.
Стефани Кръстева се появи на сцената в прекрасен черен тоалет, в който по нейния изящен начин беше съчетала екзотиката на аржентинското танго и най-строгите канонични форми на богослужението. На пръв поглед мисатангото на Палмери изглеждаше ярко модерно произведение, но тъй като бях свикнала да слушам сопраното на Стефани от балкона на църквата „Света Троица“ на булевард „Константин Величков“ № 28 в София, можех много добре да долавям възвишеността на мига. В своите шест дяла месата следваше канона: Kyrie, Gloria, Credo, Sanctus, Benedictus, Agnus Dei. В разговора ни след концерта Стефани сподели вълнението си при изпълнението на онези съкровени стихове на латински за Христовата Голгота. Помня как тази талантлива ученичка на оперната ни прима маестра Красимира Стоянова преди години пееше в неделя в храма „Отче наш“ от Божествена литургия на св. Йоан Златоуст № 5 в ми бемол мажор на свещеник Александър Лашков – нашия приятел и закрилник, който ни запозна и с когото заедно сега се радвахме на изпълнението й този ден.
През бляскавата рубинена коса на русенката два реда пред мен надничам към красивото тяло на баяна, този малък черен акордеон, събрат на аржентинския оригинал – бандонеона. И тогава пред очите ми изплува корицата на книга, която преди години, през 2007 г., преживях като същинско откровение при премиерата й в един от столичните театри.
„Бандонеон“ на Надежда Радулова.
С лекото перлено покритие като по крило на пеперуда и плюшения ален цвят, подаващ глава откъм гръбчето на книгата, художничката Надежда Олег Ляхова беше създала ярък образ, отговарящ на напевния „източно-западен диван“ на Надя Радулова, модерен потомък на Гьотевия поетически „Западно-източен диван“. Впрочем на вечерята след концерта бяхме заедно с внучката на поета, писател и фолклорист Димитър Осинин, един от българските преводачи на „Разговори с Гьоте“ на Йохан Петер Екерман. Пианистка, под чийто съпровод Стефани напоследък подготвя своите изпълнения, Мира, придаде незабравим оттенък на вечерта.
Така и не се научих да свиря на никакъв инструмент, но тайнството на зеления, по-малък, и червения, по-голям акордеон в родния ни русенски дом, на които през детството ми през почивните дни или вечер ми свиреше майка ми, не спира да ме привлича. По-малкият акордеон долетя върху софийския ни гардероб и сякаш и в негова чест са тези стихове на Надежда Радулова:
Тази кутия идва от френска
и католическа Луизиана – казва им антикварят и добавя:
твърди се, никой друг
не слави Девата тъй както там, на юг.
Но никой, никой,
никой там на юг
не слави Девата, тъй както тук, тъй както само те двете
умеят.
Слушам Стефани как дълбоко протяжно изпраща кадифения си глас ту към небесните пространства, ту към тежките дълбини на страданието. Чувам контрабаса и бандонеона и виждам топлите маслинени очи на Надя Радулова, която чете в мислите ми:
Кутията е тежка,
по-тежка
от цялата им къща и покъщнина,
от двете,
взети поотделно
или заедно,
от тежкото да бъдат две
по-тежка.
Отново съм на десет и плача, защото мама я няма. Радвам се, че най-накрая я пуснаха на екскурзия в чужбина, но не мога да преживея болката от отсъствието й. Няма я. Няма я и улиците на Русе са толкова празни без нея. Леля Сашка е мила към мен, но не успявам да я почувствам близка. Внучката й от време на време идва и гледаме заедно новините. Казва ми колко специална личност е Иван Гарелов и трябва да гледам всяка седмица „Панорама“. Аз предпочитам „Всяка неделя“ заради „Пинко розовата пантера“.
А най-тежи сърцето й,
върху което е гравиран надпис –
името на майстора от Батън Руж и също
година двадесет и пета. Стрък
любовна розичка в седефен полукръг.
Един от певците на сцената се олюлява и преди да се е свлякъл, колегите му успяват да го подхванат от двете му страни и да му помогнат да седне. Майсторски съумяват да прикрият притеснението си, за да не прекъсва концертът. Почти незабележимо на два пъти диригентката отива до него с чаша вода. Едва успявам да се задържа на стола си.
Смущението ми от инцидента ме връща три години назад, когато в първите двайсет минути на 8 март 2023 г. почина майка ми. Получи инсулт и прекара последните си два дни в пълна парализа след ковид, който разкри неизвестно колко дълго спотайвалия се рак на белите дробове. Страшен беше този недостиг на въздух. Последен.
Ако успеят все пак да излъскат костените копчета,
плата и кожата; ако успеят
да вкарат въздух в дробовете; без срам да се заровят
в безкрайните мухлясали криле на този Ню
Орлеански ангел – най-после
в света им ще настане
лекота и музика.
Сега, след смъртта й, усещам, че трайният й образ, запечатан в съзнанието ми е отреди четиресет и две години, когато ми донесе бъдещето в няколко незабравими миниатюрни подаръка. Където и да отида, те са с мен. Бяха толкова вълшебни с цялата мекота на погледа и прегръдката й, когато се върна и ме гушна, че влязоха в душата ми завинаги. Какъв само невероятен контраст между политическите вицове за Съветския съюз, които тогава повтарях като папагал, без много-много да разбирам, и разказите от тази екскурзия до някои от столиците на съветските републики, които ми звучаха като приказките на Шехеразада!
Ще има музика, гореща
вода в легените на зимата; ще има
цвекло и целина, и лук. Ще има вино.
С акордеона те двете
ще бъдат едновременно едно и трима.
Тогава един ден дойде на гости приятелката й от София, с която се бяха запознали по време на обучението, за да се сприятелят още повече при двуседмичната екскурзия. Елена Начева беше красива и фина жена с лъскава тъмнокестенява коса и имаше дъщеря, малко по-малка от мен. Живееха в Люлин и помня, че веднъж им гостувахме при някоя от командировките на майка ми до София. Помня резедавия летен панталон, който Елена ми подари при идването си в Русе. Докато им демонстрирах как ми стои, пролетната слънчева светлина напираше през многобройните прозорци на стъкления вестибюл на къщата ни и ме топлеше в гръб. В този вестибюл малко преди или след това майка ми припадна пред очите ми, когато приятелят й й съобщи, че я напуска заради друга жена. Светът неколкократно свършваше и се възстановяваше в това пространство на прехода между вътре и вън, между миналото, настоящето и бъдещето; тази стъклена витрина със скъпи семейни портрети, запечатани не по стените, а в душите завинаги, защото прозорците служат, за да влиза светлината на спомените през тях, така ярка тъкмо заради своята нематериалност.
Тогава, в онези дни между живота и смъртта, без да знае вероятно, майка ми ми е показала, че животът не свършва. Тогава заедно с нейната приятелка Елена – съименница на сестра ми – сме се пренесли без да знаем как в София. Години преди да се случи реално.
Краят на света.
Малките сувенирни играчки от Баку, Тбилиси, Крим, матрьошката от пазара в Москва, минималистичният кариран бележник от Одеса, албумът с картичките от Киевско-Печорската лавра, за която разпитвам майка ми най-подробно, понеже ужасно се страхувам от смъртта, а чрез разказите й за монашеските килии с мощите на светците сякаш ужасът ми става по-малък, малката тъмносиня значка от Киев… Сивата дебела котка Рита, която всички гушкали в хотела в Ереван и ако имало как, със сигурност щели да я вземат със себе си, а така, поради невъзможност, всеки отнесъл пухен мъркащ спомен от нея като скъп подарък за още по-скъп човек.
Две години по-късно – Чернобил. Черницата на двора ни изсъхна за няколко дни.
Хлорните обгазявания не спираха. Учехме се да не дишаме.
Рецитирах Никола Вапцаров на военните руски гробища при едно силно обгазяване зад Пантеона, там, където е била църквата „Всех Светих“ преди комунистите да я взривят в годината на раждането ми.
Няколкото земетресения, които понякога се смесваха със задушливата синя мъгла, от която очите лютяха. Часът на синята мъгла, разбира се.
СДС. Митингите. Координационните съвети вкъщи.
Синьото лъвче.
Софийската сграда на СДС точно до къщата на Яворов.
За да не забравям никога тънката граница между думите и делата, словото и плътта.
Миналото ще е винаги пред мен и ще идва всеки път по нов начин. Някой ден ще си отида с него.
Майка ми отново ще покани приятели и съмишленици в къщата ни в Русе, за да създадат СДС. Ще пушат и ще говорят разпалено. Ще ходим по митинги и палаткови лагери. Ще подскачаме от земетресенията под краката ни, понякога от студ, понякога през смях с „Кой не скача е червен“… После отново тя ще дойде в София, а аз ще тръгна подире й като някоя от любимите ни котки на двора, които я следваха по петите й на път към работата.
Мисатангото ме остави без дъх. С моя приятел се споглеждаме и в очите ни си личи, че сме били на нещо изключително. Гледаме се ту един в друг, ту обикаляме с погледи сцената и аплодираме този пищен музикален карнавал сред оскъдната ни реалност, в която над официалните черни тоалети певците по принуда носят зелени светлоотражателни жилетки, за да ги забележи някой, но изглежда освен съмишлениците никой друг няма очи за това. Певецът бавно се изправя до колегите си и аз вече стискам в шепите си поне два възторга – един пред великото музикално изпълнение, и още един пред голямото майсторство на колегиалността и човечността. Музикантите са особена категория хора. И поетите. И всички останали, които са допуснали до сърцата си мисълта, че животът е възможен само в хармонията на любовта и съчувствието.
И ще ликува Девата, и ще разкъсва
стените на олекналата къща,
сърцето на луизианската кутия.
Здравей, Русе! Здравей, София! Здравейте, приятели и близки на този и на онзи свят.
Здравей, Одеса, Крим, Харков…
Пише ви ръката на едно момиче на десет. Повече така и не успявам да порасна. Ниска съм. Протягам се да стигна до акордеона, но пак не успявам да науча пръстите си да свирят на него.
Здравей, сърце на моята домашна кутия със спомени от бъдещето.
