Весела Бозова
Новият филм по романа на Емили Бронте „Брулени хълмове“, режисиран от Емералд Фенел, получи преобладаващо негативни отзиви от критиците, които изтъкнаха като недостатък най-вече очевидните несъответствия между цялостното настроение на романа и неговата екранизация, както и липсата на психологическа задълбоченост на филмовите персонажи. В списание The New Yorker например Джъстин Чанг пише: „Между актьорите прехвърчат страстни искри, но липсва дълбочината на трагичната или романтичната неизбежност, няма го усещането за свързаност между душите, само бегло се долавя разрушителният гняв, който превръща „Брулени хълмове“ в история за омразата и любовта едновременно“.
В действителност акцентът е поставен върху романтичната история между Катрин (в ролята – Марго Роби) и Хийтлкиф (Джейкъб Елорди). Липсата на сходства във външния вид между актьорите и литературните образи не е единственото отклонение от сюжета и художествените внушения на романа. Всъщност вероятно бихме могли да изтъкнем повече разлики, отколкото прилики с идейно-емоционалния заряд на книгата. Екранизацията обхваща само първата половина на историята, като видоизменя немалко моменти; липсват различните гледни точки, както и проблемът за етническото разделение; важна част от литературните персонажи изобщо не се появява и т.н.
Причината е ясна – филмът не си поставя за цел да представи „вярна“ адаптация на готическия роман. Изглежда, че една от задачите на екранизацията е да свърже книгата на Емили Бронте с попкултурата, като представи съвременна интерпретация, достъпна за широката публика, на онази част от историята, която условно бихме могли да определим като „романтична“. Съзнателно или несъзнателно обаче Емералд Фенел е успяла да запази и предаде по особен начин проблема за разрушаването на индивидуалността, или идеята, съдържаща се в думите на Катрин „Аз съм Хийтклиф. Той е винаги, винаги в съзнанието ми – не като удоволствие, аз самата невинаги съм удовлетворена от себе си, но като мой собствен Аз“.
Начинът, по-който е модифициран проблемът за разпадането на идентичността, е може би най-силната страна на екранизацията, тъй като тази модификация успява едновременно да удовлетвори масовия зрителски вкус и да даде храна за размисъл на критиците. Тя е свързвана с три теми, върху които е поставен фокусът – тези за еротизма, греховността и смъртта, и в този смисъл напомня на теорията за трансгресията, представена от Жорж Батай в книгата му „Еротизмът“ (1957). Според Батай трансгресията е акт на престъпване на забраната, който позволява временно пребиваване в свят, различен от всекидневния – „сакрален свят“, където човек преодолява своята индивидуалност, надскача себе си, получава позитивен опит в смъртта. Един от посочените примери за трансгресия е еротизмът. „Еротизмът показва другата страна на безупречната добродетелност.“ А произтичащото от него удоволствие Батай назовава „малка смърт“ – преживяване, в което индивидуалността се разрушава, отделният Аз „умира“, „разтваря се“.
Подобен е случаят с „Брулени хълмове“ на Емералд Фенел. Малко вероятно е Фенел да е имала предвид точно тази теория, режисирайки филма, но въпреки това еротизмът и смъртта са органично вплетени така, че да съставляват концептуалното ядро на историята. То е недвусмислено зададено още в началото, когато надписите текат на провокиращ звуков фон – еротични стонове, които впоследствие се оказват последните издихания на осъдения на смърт „грешник“, с чието обесване започва първата сцена. Сцената провокира и с реакцията на тълпата – „денят за бесене“ е празник, който става повод за веселба и предизвиква поредица от интимни кадри. От друга страна, саундтракът (с лайтмотив „Мисля, че ще умра в тази къща“[1]) пресъздаваха характерното за готическата естетика усещане за ужас и страх – усещане, което според Батай, съчетано с удоволствието, съставлява „сакралното“.
Това, което вероятно най-много би шокирало почитателите на романа, е начинът, по който са представени отношенията между Катрин и Хийтклиф. От една страна, омразата между двамата, поривът към отмъщение, безскрупулността и злината в характерите им са само загатнати. Но не в това се състои новата интерпретация на филма. Идеята за греховност е разкрита в поредицата от изневери и порнографски сцени, които провокират най-вече заради тяхната несъвместимост с готическия роман на Емили Бронте. Въпреки това моментът, отнасящ се до сливането на двата Аза, е любопитен именно защото е представен по неочакван начин. Той е свързан с идеята за еротизма като трансгресивен акт, чрез който единната идентичност се разрушава. И макар известният цитат „Аз съм Хийтклиф“ да липсва във филма, идеята все пак присъства на езиково равнище. Не са пропуснати думите на Катрин: „Той е повече мен, отколкото аз съм себе си. От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви“. Идеята, съдържаща се в тези думи, е представена чрез порнографския дискурс, който е концептуалното ядро на екранизацията и съчетава трите ключови проблема – за еротизма, греховността и смъртта.
Неслучайно репликата „Ще ме убиеш“, изречена от Хийтклиф именно по време на еротичен момент, намира своя отглас във физическата смърт на Катрин във финала. „Малката смърт“ (по Батай), разрушаваща единния Аз, е плод на греховност, а изкуплението се оказва буквалната смърт. Последните думи на „убиеца“, отправени към безжизненото тяло, не се различават от тези на литературния персонаж. „Не мога да живея без моя живот, […] без моята душа. Каза, че съм те убил. Преследвай ме тогава.“ Смъртта обаче е по-скоро естетизирана, отколкото трагична и напомня зашеметяващата сцена, в която героинята е заснета отвисоко, а дългото сватбено було се вее изящно на фона на ветровития хълм. Бялото було във визуално красивата, но призрачна картина този път е заменено с яркочервена кръв, която се стича между краката на Катрин като дълъг плащ.
Визуалните метафори, насочващи към еротиката, телесното и смъртта, провокират, но и впечатляват със странната си естетика – счупени сурови яйца, с които Хийтклиф цапа пръстите си; отделената от охлюв слуз, заснета в близък план; стена с текстура и цветове, имитиращи кожата на Катрин, кукла с човешка коса и пр. Цветовата символика също играе важна роля в подсилването на внушенията. Червените залези и коридори, пръските кръв от заклано животно, роклите на героинята, пламтящите огньове са едновременно визуално впечатляващи, но и потискащи, създават тревожно усещане и загатват за трагичната развръзка. В допълнение към тях черните силуети, наполовина осветените лица, преобладаващите тъмни нюанси на фона, бурите и мъглите пресъздават мрачната готическа обстановка.
Филмът пленява със своята визуална естетика и привлича вниманието с провокативната интерпретация на каноничния роман. Поради оригиналния начин, по който видоизменя романовата проблематика, може да се разглежда като самостойна творба, подходяща за всеки експериментално настроен зрител, готов да се впусне в разсъждения за връзката между литературния канон и попкултурата, традиционните подходи и модерните прочити.
,,Брулени хълмове’’, реж. Емералд Фенел, САЩ, (MRC, LuckyChap Entertainment, Lie Still, Domain Entertainment) Разпространител: Warner Bros. Pictures, 2026.
[1] Вж. https://www.youtube.com/watch?v=Xgp7wlBfASA&list=RDXgp7wlBfASA&start_radio=1
