Венета Дойчева
Заглавието на книгата на Камелия Николова „Българският театър 1856–2026. Репертоарни политики. Постановъчни практики“ посочва, че се анализира не просто период, а целият път на българския театър, разположен между две дати, изписани на корицата. Измерено в години това са 170 години театрално дело, създадено и представено от български творци за българска публика. Авторката ни припомня, че на 15 август 1856 г. в читалището в Шумен е показана любителската постановка на „Михал Мишкоед“, същата година следват, отново любителски, постановките на „Многострадална Геновева“ и на „Велизарий“ в читалището в Лом. В настоящата 2026 г. се изпълват 170 години от тези паметни събития. Години, през които театърът се отскубва от любителския си профил, поставя си задача да се професионализира, бори са за институционална подкрепа (нормативна и финансова), решава собствени естетически задачи и винаги търси публиката, работи за нея, обича своята публика и без да звучи патетично, още от своето раждане театърът в България остава верен на мисията си, заявена още от самото начало – да бъде активен изразител на духа на тази публика.
Тези факти насочват към една от най-важните особености на книгата – нейния характер на историческо изследване. Академичните интереси на Камелия Николова са в различни посоки на европейския и българския театър, но в основата на всичко стои нейната природа на историк. Вълнението, което тя изпитва е в посока на това да се знае и да се разбира онова, което се е случило преди, и през това познание да се проумява онова, което се случва сега. В това отношение книгата си поставя амбициозна задача, която е израз на траен професионален интерес, но е и акт на професионално самочувствие. Камелия Николова изказва своята авторска позиция за историческото развитие на българския театър в целия негов път. Тук веднага трябва да се отбележи, че тя посочва двете проблемни полета от живота на нашия театър, които проучва – репертоарните политики и постановъчните практики. Уточнението е нужно, тъй като макар и биографично българският театър да няма столетни традиции, неговият път е интензивен, (и както впрочем и книгата показва) фактите, които трябва да се проучат и осмислят са както многобройни, така и разнообразни и стесняването на изследователското поле е обяснимо и дори необходимо. Когато се пише цялостна история на социални структури, на политически, икономически, социални феномени, на идеи и на художествени практики в подобен мащаб, обикновено това се прави от екипи. Пред нас е един труд, в който един изследовател предлага личната си интерпретация.
В това е и една важна особеност на изследването, която му придава характер, който говори както за академичен метод, така и за академична индивидуалност. Докосваме се до важния изначален въпрос: как може да се напише история, и до още по-важния въпрос: как може да се напише история за живота на едно изкуство, което се реализира само в своето актуално случване и всичко друго е само следа? (Посочвам този аспект като универсален проблем на историческата наука, която трябва да засвидетелства за отминал живот и прави това винаги и само по следите на този живот. Но тук задачата е да се засвидетелства разбиране за събития с естетическа природа (живия театър), следите от които са по същество отрицание на тази природа (мъртви изображения, текстове, или преживявания, фиксирани пост фактум). В решаването на тази привидно неразрешима задача Камелия Николова избира да подходи през две изходни позиции. Това е филтърът на осмислянето на идеите, на собствено естетическите предизвикателства и цели, които нашият театър си поставя. Паралелно с това избира да историзира фактите винаги през измеренията на европейската принадлежност на българския театър. В това е и най-ценната страна на книгата. Тя ни разкрива подробно, внимателно и аргументирано, че от раждането си до днес българският театър е дълбоко, органично свързан с европейската традиция. Проследяването на различните форми на това свързване е същинската изследователска работа, която тя е извършила. От книгата научаваме конкретните прояви на принадлежност към процеси в европейската сценична практика от втората половина на XIX век, целия XX век и настоящия XXI век. Най-вече научаваме, че онова, което характеризира българския театър в хоризонтите на европейския контекст са както проявления на синхронни феномени, така и изяви в полето на театъра, които са национални модификации. Голяма нейна заслуга е трезвото, спокойно и разумно посочване на спецификата на отношението български – европейски театър. В този план книгата не напуска фундамента на историческата перспектива и към всеки период и специфика откроява големия фон на събития в европейски и световен план, които са дълбокото основание на процесите.
Авторката е истински историк и компаративист и в още едно отношение: дискретната употреба на оценъчни квалификации. Читателят сам разбира, че в движението на художествените изпитания има огромно количество неуспехи, провали, епигонски амбиции, понякога и криворазбрани модели и имитации. Но авторката настоятелно проследява движението на продуктивните изяви. Без да йерархизира или да посочва изрично, читателят разпознава някои нейни пристрастия и те са винаги пристрастия поради проява на естетическа смелост, творческа упоритост, уникален талант. Ще посоча само едно име: Гео Милев, и ще оставя на онези, които не са прочели книгата, сами да разберат какво имам предвид.
Ако отново се върнем към историзирането, то трябва да се посочи и страстта на Камелия Николова към избистрянето на хронологията на процесите, нейната детайлна работа с определянето на етапите в живота на българския театър, нейното вътрешно настояване, че всичко е в динамика. Затова тя си поставя като своя абсолютно задължителна цел да приближи читателя до последователностите и да назове характерното за периодите, независимо дали става въпрос за национален план, за процеси в едно или друго естетическо поле (репертоар и постановка) или за индивидуален творчески път (автори, режисьори). Изложението посочва как всичко, и най-изненадващото, е всъщност част от някаква верига. Тя ни убеждава, че дори и да не подозираме, явленията са във връзка помежду си и изследователското задължение на историка е да изрови от пластовете неизвестност тази съществуваща взаимозависимост. В резултат от това книгата ни разкрива как и защо проникват чуждите пиеси, кои агенти ги правят публични факти, защо в българските условия определени автори, заглавия или теми се припознават в неочакван план, а други остават чужди. Със същата прецизност се разгръща и пътят на българската драматургия, която тръгва буквално от празната страница на липсващата национална традиция и добива авторитет и оригиналност.
Камелия Николова в различни моменти от изложението се връща към размисъл за въздействието, което драматургията (чрез репертоарните избори) и сцената (чрез постановъчните практики) притежават като решаващи фактори, носители на концептуалното начало в театъра. Това е и другата особеност на книгата като продължение на нейната голяма изследователска тема – проучването на режисьора като фигура в модерния театър. Към темата за формирането и динамиката на българската режисура тази книга има сериозен принос. Линията на репертоара и линията на постановъчните подходи са осмислени като гръбнак на театралния процес. И макар тя никъде да не го казва директно, като извод чрез разбирането за репертоара и режисурата могат да се прояснят и някои проблеми, свързани с актьорското изкуство в исторически план.
Още една специфика придава дълбочина на изследването. Това е фокусирането върху отделни представителни случаи (пиеси, спектакли, влияния), в които кристализират знакови за изследваните периоди продуктивни линии или пък конфликтни напрежения. Акцентите помагат анализираните траектории на естетическите идеи да се огледат под лупа и да хвърлят допълнително знание за пътя на българския театър.
Слово при представянето на книгата, състояло се на 5 март 2026 г.
Камелия Николова, „Българският театър 1856 – 2026. Репертоарни политики. Постановъчни практики“, изд. Институт за изследване на изкуствата към БАН, Сдружение „Антракт“, С., 2025, 482 страници; 141 илюстрации
