Митко Новков
Не, не, в София, разбира се, съм бил повече от три пъти, да не споменавам, че вече живея в нея. Тази година дори ще честваме със семейството четвърт век от преместването. Наполовина юбилей, демек. Числото 3, уточнявам, се отнася за по-дългите периоди, в които съм пребивавал в столицата. Иначе съм роден в с. Бързия, общ. Берковица, което е едва на някакви си осемдесетина километра от София в посока Монтана, Лом и Видин (справката в google сочи, че разстоянието е 82,7 км, изминават се за час и 45 минути). За целта трябва да се пресече западният старопланински проход Петрохан. Пресичахме го, редовно. В годините на социализма родителите ми за важните покупки (обувки, палта и якета за зимата, пуловери и ризи, костюм за абитуриентския бал) пристигахме в столицата. Какво да се прави – дефицит, някои неща ги имаше само в София, и то не всякога. Бързия е последното село в монтанска околия преди Петрохан (или първото след него, зависи откъде се пътува), появило се е като дервентджийско селище. Такова е и първото му име, Дервент. След 1878 г. става Клисура, а някъде в 50-те години на миналия век е прекръстено на реката Бързия, която го дели на две. В него е сниман един от първите социалистически филми, „Тревога“ (1951), с режисьор Захари Жандов и сценаристи Орлин Василев и Анжел Вагенщайн. По планинския път през Бързия към София е преминал Константин Иречек, един от „строителите на съвременна България“, когато идва да съветва княз Александър I Батенберг. Дори преспал в селото, което му се видяло като райско кътче след опърпаните и ошмулени коловози и кории на Северозапада. Но бързо си сменил мнението, след като го изпояли бълхи навсякъде. Домашните животни я разнасяха тая инсектна напаст – кози, овце, коне, прасета, пилци всякакви, тук-таме крави, кучета и котки (по нашия край им викаме мачки, даже на скороговорка ги пеехме: „Пускам, пускам кърпа, кучето я дърпа, мачката я пере да се не съдере“). Няма вече бълхи, тъй като няма животни, само тук-таме в някоя къща. Местните на бълхите бяхме им свикнали – ухапе те, червена точица връз кожата и толкоз… Ама елате да видите някой другоземец като сина ми Владимир например: мехурести плюски като плондери, които той разчесваше с настървение, а те още повече го сърбяха. Сигурно и горкичкият Иречек така е патил, ама нейсе – стига криво-ляво читав до София да ѝ гази лепкавата кал…
Калната София (каквато той я описва в своя дневник) в детството ми вече беше изчезнала, обратно – примамлива беше за любознателните ми очи, поглъщаха я жадно. Тогава беше по-спокойна, не е лудницата днес (ама аз май такава най си я обичам); някак си не така припряно дрънчаха трамваите и се стрелкаха тролейбусите. До столицата пътувахме цялата ни 4-членна фамилия и както казах, по специални поводи. С една „зазка костенурка“ (ЗАЗ „Запорожец“ 365), резедав (бледозелен) на цвят. С него смело прекосявахме Петрохан. Като поостаря обаче взе да се задъхва и спирахме да се охлажда. Петрохан е тежък проход, има завои, които въртят на 360 градуса, „Четирите мостове“ например. Но София ни теглеше, баща ми особено. Нека го рекна ачик: той не беше роден за село, не се чувстваше комфортно с порядките там. Но така му се бе стекъл животът: баща му свещеник, след Девети го пребиват в милицията в Берковица, залежава се вследствие побоя и през февруари 1945-а умира. Баща ми е бил на 13 години, тийнейджър (е, не е знаел, че е). Имал е дядо ми диабет и не преживява малтретирането. Наистина, не е чак „враг на народа“, ама неблагонадежден – поп, председател на кооперацията в Бързия (май го маризят, щото искали да отмъкнат парите ѝ). Вярно, ляв, ама не баш от наш’те, затова баща ми не го пускат да учи в София и той завършва Полувисшия в Силистра, учител по литература и музика. Вероятно заради този пропуснат шанс София го привличаше, разхождахме се под негово водачество из улиците ѝ – жълтите и другите павета, возехме се в трамваи, влизахме в музеи… Но никога в Мавзолея, пристъпих вътре едва на екскурзия от училище. Спирахме бледозелената „зазка“ на бул. „Дондуков“ – там, откъдето тръгва ул. „Стара планина“ – това място още ми е едно от любимите. После към ЦУМ, Историческия музей (Съдебната палата), кебапчета и лимонада в закусвалнята до Патриаршията на пл. „Света Неделя“ (тогава май беше сдвоен с този до ЦУМ и се викаше с името „Ленин“)… Прекарвахме си чудесно. Още тогава – момчурляк на десетина години, се роди мечта – да живея в София. Чак след 30 години тази мечта се осъществи…
1979-1981: Първи път в София
Преди това обаче още два пъти живях в София за по-дълго. Първия път по задължение – казармата. На последната военна комисия, когато ни събличаха дибидюс (като в „Коса“, но филма в онуй време още не го бях гледал), имах глупостта да заявя, че искам да служа като парашутист. Будала! Излезе ми този мерак през носа 2 години и 23 дни. Изпратиха ме в Горна баня, в танковата бригада, където има различни присъдружни подразделения, включително парашутисти. Да, ама освен скоковете, което си беше приключение, имаше и маршове на скок, и коремни преси и кофички на успоредката, и бягане през полоси, „разчистени от мините на противника“. Още го помня един 517-ти гръцки полк, дето го гонехме по баирите и долчинките над Горна баня. Да не споменавам, че макар и новобранци, пресни-пресни, ни гласяха за инвазия в Полша, нали тогава бяха големите събития около „Солидарност“. Всяка вечер ЗКПЧ-то ни дуднеше за воинския дълг към социалистическата родина, за мръсните попълзновения на капитализма, подпалвач на войни, за враговете отвътре, които само дебнат да разрушат и взривят най-справедливия политически строй на планетата… Така се бяхме надъхали, че с нетърпение очаквахме кога ще тръгнем, бяхме в постоянна бойна готовност. Само превратът на Ярузелски спаси поляците…
Ако тогава съм поразучил София, то бяха южните покрайнини: Бонсови поляни (там гонихме гърците), планината Витоша, „Черният кос“ и Владая… Имаше и една кръчма „Черният кос“, заради която едва не ни вкараха в дисципа. Ние парашутисти, елитни части, влачеха ни по разни зари и тържества – колко съм набивал крак по безценните жълти павета на тренировки за парадите на Девети септември, не ви е работа! Бяхме вече втора година, стари кучета, неделя, и се нагласихме накъм „Черният кос“ – хем на теферич (смичорене му викахме на казармен жаргон), хем ядене и пиене на корем. Изнесохме се (без разрешение, разбира се), не щеш ли обаче идват да ни дирят за тържествена заря в Жерково – местността, дето се вижда по магистралата след Кремиковци, там „чавдарци“ (партизанският отряд на Тодор Живков) водили някаква „героична“ битка. Дирят ни те за празничната патаклама, ама нанай – никого не намират. Стъкмили що-годе някакъв отряд, а вечерта – стой, та гледай! Подбраха ни от ВКР-то, щото, нали, идеологическа диверсия, бойкот на народната власт – порой от тежки обвинения срещу едни 19-20-годишни младежи още с мляко на устата… Ами сега?! Цяла нощ всички пишехме и бришехме къде сме били и какво сме правили. Аз моята легенда си я бях нагласил такава: ще кандидатствам висше и за да не ми пречат в помещението, взел съм си едно одеяло, историята на България под мишница и в гората на спокойствие да чета за изпити. Сума ти нещо изписах и не веднъж, нито пък дваж. Накрая взеха да ме мамят с моркова: знаем ние, че това, дето го приказваш, изобщо не е вярно, ама кажи за другите, тебе нема да те закачаме!… Не се поддадох, за чест на останалите, те също не клъвнаха, въпреки че и тях са ги подлъгвали, стана отпосле ясно. Друснаха ни по пет дена арест, остригаха ни до кожа, ама пред опасността да влезеш в дисциплинарния батальон, голямото войнишко плашило, това си беше направо песен. Отървахме се слава богу!…
Тогава всъщност поопознах предимно южна София: Горна баня, Княжево, „Овча купел“, „Красно село“… В „Красно село“ живееше моя братовчедка, та им ходех на гости. До центъра не припарвах твърде: щъкаха военни патрули колкото искаш и можеха да те арестуват за нищо и никакво, просто за кеф. У тях ножа, у тях хляба – няма мърдане! Един набор го бяха докопали, та лежа 15 дни в градския арест – ужас!, изкривили им гърбината от работа. Макар че и тия 15 дни се ядват, пак казвам – дисципът ни вдъхваше безмерен ужас, от него най се вардехме…
1983-1988: Втори път в София
Всъщност, ако погледнем обективно, аз ВКР-то не съм го лъгал въобще, наистина се готвех за висшист. Бях си ги така натъкмил нещата: тогава, 1981-ва, предстоеше голямо учение („Щит“), та хем, отивайки да кандидатствам, ще се избавя от него (на тия учения бая млад народ си отиде мърцина, включително от нашите), хем евентуално ще се преборя за студент. Имах сравнително ниска диплома, 4,97 – даскалите от гимназията в Берковица за отмъщение ме удариха в оценките, понеже не бях от най-примерните, та трябваше все някак да комбинирам. Аз очаквах краен успех някъде около 5.40 и като ги видях каква са я свършили, призля ми. От срам, гняв и отчаяние десет дена не се прибрах вкъщи, майка ми накрая не издържала и тръгнала да ме търси. Намери ме на площада в Берковица – оклюмал, съсипан, окаян. Заради тази ниска диплома – по наше време в университетите се влизаше трудно, беше си направо титанична битка, бях решил, че във Велико Търново ще е по-лесно да се промъкна. Исках да уча история. Да, ама не, грешно си бях направил сметката. След казармата пак опитах в старата столица и въпреки сравнително високата ми оценка на изпита, отново не влязох. Точно дипломата ме прецака. И тогава, спомням си добре, защото е от ония, ключовите моменти в живота, един съученик от гимназията, Валентин Новков (Новков по баща, не по фамилия като мен; светла му памет, сравнително рано напусна този свят), ме светна: кандидатствай в Софийския, там изпитите са два, едни ще се издънят на литературата, други на историята и ето ти шанс… Така и стана. Явих се, по български писах за „Гераците“, по история много не се сещам (май за Крум). Бях заявил всички специалности, с които се влизаше с двата хуманитарни изпита: история, българска филология (заради баща ми, той ме накара да е втора), философия, социология, психология, право, педагогика (така ги бях наредил). Помня и оценката, с която влязох психология – 29,14. Луда радост, вселенска! На „стената на плача“ на Химическия факултет като видях името си сред приетите – не стъпвах по земята, хвърчах! Возя се трамвая и ми иде да крещя: „Приет съм, приет съм, прие-е-е-е-т съм!“. Един от най-щастливите мигове в живота ми, честно…
Едва тогава започнах истински да опознавам София. Качвах се на някое транспортно средство и карах с него до последната спирка. Там слизах и се разхождах. Разглеждах, попивах, харесвах или не харесвах. И така цяла година, че и след това. Бях настанен в студентските общежития, блок 50 А, ако не се лъжа (после с жена ми Живка изкарахме три години в една стаичка, № 131, в блок 42 Б). Бяхме аз, един състудент от Благоевград, Краси, Краси Македонеца, и един кореец. Ким, разбира се. И северен, иска ли питане (прочее, тях набързо ги прибраха, като почна перестройката). Той пък се оказа отговорник на групата и всеки ден събираше към 15-ина човека в 8.30 сутринта да им раздава задачи. А Краси поспалив, не става преди обяд и тия „чучхе“ съвещания го вбесяваха. Направо го изкарваха извън кожата му! Сговорихме се, че повече така не може и измислихме пъклен план: аз си бях донесъл един касетофон, марка „Ком“, с външни колони, който мачкаше касетките както комбайн мачка житна нива (то така му и викахме, „Комбайнът“). Ама иначе гърмеше. Любимо ми беше да изкарам колонките на перваза и да надуя до откат volume-то – рок, естествено, какво друго. Прочее, така се запознах с една унгарка, Виктория Чайковски, бях пуснал Rainbow, Gates of Babylon, и тя ми задумка на вратата да слушаме заедно. Гадже ѝ беше един колумбиец, Иван, добре се разбирахме с него. Та този „Ком“, „Комбайнът“, играеше главна роля в плана: следобедно време към 4-5 часа бутахме потенциометъра на макс и отпушвахме AC/DC. С всичка сила припявахме и се мятахме из стаичката като заклани кокошки. Нашият човек удържа седмица – стоически, след което се премести и моят приятел Македонеца можеше спокойно да си спи до обяд на спуснати завеси да не му пречи слънцето. На другата година съквартирант ми стана един нигериец, Годе Ихимиокор… Къде са сега тия хора, един Господ знае! Наскоро се видяхме с друга чужденка, приятелка от общежитията, гъркиня, Аглая (Лила); на някои и тя им бе загубила следите, за други даде откъслечни сведения, с трети се виждала редовно. С нея и приятелката ѝ Олга, също гъркиня, имам случай, който още хем ме разсмива, хем леко засрамва: ще правят те спагети болонезе, баят му на онзи сос с доматите и каймата, става той за чудо и приказ и ми предлагат да си сложа от него върху спагетите. Къде ти, абсурд! Аз дотогава макароните ги бях ял само със захар и сирене, така сторих и със спагетите, а те ме гледаха учудени и невярващи – де се е чудо видяло спагети със захар и сирене да се ядат?! Е, научих се и на болонезето, ама първото ми ядене на спагети беше баш такова – по селски… Но пък живеехме задружно, помагахме си, особено на сесиите – на чужденците наистина им беше зор с българския и ние обяснявахме, доколкото можем. Така беше по онова време в общежитията, задължително с някой иноземец в стаята. Легалното обяснение беше тъкмо да усвояват българския, ама по-скоро е било и това, че ако сгафи чуждият нещо, да те привикат на разпит. Слава богу не ми се е случвало…
Времето минаваше, обучението също – къде с голям интерес, къде с досада. Имахме преподаватели, които предизвикваха у нас повече насмешка, отколкото респект, но имаше и други, към които питаехме огромно уважение. Ще ми се да спомена трима: първият е доц. Иван Паспаланов, преподаваше ни „Теория на личността“. Той всъщност ме отказа да се прехвърлям история – започна да ни чете през втория семестър на I курс и през целия II. Голям ентусиаст, ерудит, обаятелен човек – сприятелихме се и под негово ръководство валидизирахме за българските условия сума ти тестове: личностния на Айзенк, за ситуативната и постоянната тревожност, за агресията на Розенцвайг… След това проф. Цочо Бояджиев (той тогава прочее още не беше професор, само асистент май), който ме запали по философията и ме изкуши да запиша втора специалност тъкмо философия. Днес съм горд, че мога да се нарека негов приятел. И третият е Йордан Венедиков по статистика, тогава още доцент – пъргав, подвижен, повратлив, не спираше на едно място, който имаше любим въпрос и го задаваше на всекиго при изпитването: „Каква е статистическата стойност на „Трима другари“, романа на Ерих Мария Ремарк?“. Мисля, че по този начин проверяваше общата култура на студентите и аз и до днес съм доволен, че отговорих по начин, с който му показах, че съм чел книгата. Писа ми петица, берекет версин…
Дойде 1988-ма, последната в Университета. Междувременно се бях оженил, създал дете или, както пеят ДДТ: „Всё идёт своим чередом“. Започнахме да се безпокоим с Живка – а сега накъде? Не ни се тръгваше от София, града го обичахме и двамата, бяхме се сраснали с него. И измислихме план: отидох при проф. Крум Крумов, който ми беше един от ръководителите на дипломната работа (днес ѝ викат „магистърска теза“) – другият беше Асен Давидов, да проверя за аспирантски изпити (посегашному „докторантура“). Нямаше, но пък успях да се сдобия със служебна бележка, подписана от него и ректора, че съм ценен за Университета млад кадър, особено за Катедрата по психология, затова – за да започна работа във висшето учебно заведение, в писмото се обръщаха към ръководството на район „Триадица“ да се задейства процедура по получаване на софийско жителство. Тогава беше така: човек не можеше да живее където си иска, трябваше му жителство. Бяхме нещо като крепостни, но без да го съзнаваме – всеки на разположение на партийния феодал по местообитание. Развявам аз триумфално тази бележка в ръката, крача уверено към административното управление на район „Триадица“, влизам и… И попадам на ситуация тип „Параграф 22“, ама едно към едно. Знаете я тази безизходица за Йосарян, героя на Джоузеф Хелър: човек може да бъде освободен от военна служба единствено ако е луд, но пък ако иска да се освободи от военна служба, значи не е луд. Туш! Е, и при мен така: чиновничката зад гишето ми заявява, че не може да отвори процедура за жителство, тъй като нямам работа в София. Аз от своя страна ѝ обяснявам, че ето – имам изрично обещание за работа, писмен документ, но в Университета не могат да ме назначат, тъй като нямам удостоверение от общината, че е тръгнало в ход получаването на жителство. Какво излизаше по тая социалистическа тъпа логика: за да работя в София, трябва да имам жителство, но за да имам жителство, трябва да работя в София. Втори туш! Препирахме се така с бюрократката известно време, докато накрая тя ме поля със студен душ: „Вижте, другарю (тогава всички се другаросвахме, между другото), ако искате да останете в София, имате две възможности: или да идете да работите в Кремиковци, или в градския транспорт. Друг начин няма!“. На което аз се възмутих, ама искрено, от цялото си сърце и ѝ креснах: „Какво-о-о-о-о? Вие чувате ли се какво говорите?! Аз, който съм учил пет години психология и съм завършил Софийския университет с отличен да стана ватман?!?! Абсурд!“. Изпсувах и си тръгнах побеснял…
След около десетина дена натоварихме багажите от блок 42 Б, стая 131, в един товарен контейнер на Сточна гара и поехме към Бургас…
2001-☦: Трети път в София
Бургас заслужава отделен разказ безспорно. И някой ден ще го получи, обещавам. Защото там срещнах страхотни хора, творци от голяма величина – художници, поети, фотографи, артисти, музиканти… С много от тях сме приятели и досега, други, за съжаление, напуснаха този свят. Голямата разлика между Бургас и София, която установих, е, че ако в града на морето всичко става спонтанно, някак от само себе си, в столицата се иска организация, специални уговорки и часови натаманявания. Вероятно е заради мащаба: София е огромна и разпръсната, Бургас не че е малък, но събитията се случват предимно в центъра или край морето. Вървим си по „Богориди“, срещаме приятели, наговаряме се: „Хайде в „Рояла“!“ и там до сутринта… Но въпреки че купоните бяха невероятни, на мен погледът ми все в София взрян. Разправял съм как започнах да публикувам в столичния културен печат, но историята е любопитна и си струва да я повторя. Получавах вкъщи „Литературен вестник“ и „Култура“, които редовно и най-акуратно четях от край до край – абониран бях. В най-големия и авторитетен бургаски вестник „Черноморски фар“ от своя страна пусках публицистични материали. Веднъж бях в редакцията, занесъл поредната статийка, и там срещнах местен писател, Атанас Радойнов, мир на праха му. Беше през 1992 г., пролетес като че ли. Вървеше той с наръч „Култура“ под мишница, раздаваше броеве с публикуван негов текст, мисля, че се казваше „Митът за Града на поетите“, и се подписваше с апломб. Връчи и на мен брой с думите: „Не всеки го публикуват в „Култура“. Аз пък като го чух, взех че се амбицирах, и написах един материал, „Светци и шутове“ (той излезе в книгата, която през 2001 г. „Литературен вестник“ ми издаде – „БАРТвежи. Разни и по-разни писаници с повод и без повод“). Намесвах се там в един спор между Калин Янакиев и Георги Лозанов, определяйки първия като светец (носител на такъв дискурс), а втория като шут (дискурсивен, разбира се). Дълго писах, изкусно: нещо като въведение, след това две паралелни колонки за „Визията на Светеца“ и „Визията на Шута“, след това заключението като калъф, помирително. И в първия брой на „Култура“ за 1993 г. текстът излезе. Щастие! Почти същото като онова преди 10 години, когато разбрах, че влизам в Софийския. Е, не тръгнах като Атанас Радойнов да раздавам автографи върху материала си, но пък ми беше светло и надеждно. След това започнах да пращам неща и на „Литературен вестник“ – рецензии за Георги Ингилизов, за Дурс Грюнбайн, за Пауло Куелю… И се тръгна: екипът на „Култура“ гостува в Бургас по повод книгата „Първата вълна или Шизофренията на прехода“ (1997), съдържаща 24 интервюта с различни политически деятели от 90-те, свързах Пламен Дойнов с Галя Ушева, за да даде тя свои снимки за книгата му „Истински истории. Стихотворения по действителни случаи“ (2000), помагах на Георги Пашов да разпространи стихосбирката си „Квартално“ (1999). Казано сбито, бях всекидневно в Бургас, но литературно и културно пребивавах в София. Докато не дойде 2001 г. и не се преместихме със семейството ми окончателно…
Мечтата ми се изпълни, заживях в София на третия път. Завинаги. И тя, София – приемайки ме, допускайки ме, приобщавайки ме, изобщо не ме разочарова.
И досега не е…
