Пламен Дойнов
Анкетният метод в българското литературознание притежава вече солидна традиция. От „въпросниците“ на Иван Шишманов и Михаил Арнаудов до серията от анкети, методологически разработени и координирани от Иван Сарандев и извършени от екип академични фигури, свързани с Института за литература при БАН и от други неакадемични лица, през последните стотина години са натрупани значими свидетелства „от първо лице, единствено число“ от и за десетки поети, белетристи и критици. Това са предизвикани свидетелства, в които е ключова ролята на анкетьора, който повежда и изисква от анкетирания писател сведения, коментари, размишления, разкази, тълкувания, признания… Така всяка анкета би могла да се превърне в ценен източник за живота и творчеството на един автор. Но е важна тъкмо диалогичната природа на този източник, ефектът на събеседването, в който писателят отговаря на въпросите на един свой възможен идеален читател. Думите са търсени и насочвани от анкетьора, извеждани от мисълта на писателя, за да предложат уникална авторецепция и автоинтерпретация и на житейския му път, и на неговото творчество. Винаги трябва да имаме предвид моделиращата функция на анкетьора.
Погледнати в такъв ракурс, анкетите, направени от Росица Димчева през 80-те и 90-те години на ХХ век, предлагат едновременно обичайния подход, традиционен за този диалогичен жанр, но и решения, които подчертават специфичните търсения на изследователката. Защото, на първо място, за Росица Димчева анкетата не е самоцел, т.е. на нея не бива да се гледа като на завършена литературноисторическа творба, която е създадена, за да бъде публикувана в отделна книга. Разбира се, някои от анкетите (като тази с Иван Радоев) вече са излизали в самостоятелни книжни издания, но самата им направа се основава на различна прагматика – изследователска, научно-творческа.
Анкетите на Росица Димчева имат характер на типични изследователски интервюта, които подпомагат литературния историк в проучванията му и в изграждането на неговите студии за един или друг писател. Логично те са използвани за изследванията на анкетьорката; тя не просто се позовава на тях в своите научни текстове, но и ги води така, за да изпълни своите изследователски задачи, които предварително си е поставила. Затова в тях преобладават питанията за механизмите на творческия процес и мотивацията при писането, за самосъзнанието при вземането на авторски решения и собствената преценка на творби, хора и събития. Те изобилстват от аналитични или спонтанни самонаблюдения, от колебания, импровизации и признания, от взаимно обсъждане (с анкетьорката) на идейно-тематични и смислови равнища в творбите. Изобщо анкетите на Росица Димчева изграждат полета, наситени със силна, интензивна саморефлексия на авторите, затова са толкова ценен източник – днес и утре.
Именно такива анкети стоят в основите на книгата й „Към историята на българската сатира от втората половина на ХХ век“ (2023), където световете на Радой Ралин, Емил Манов, Иван Радоев, Константин Павлов, Станислав Стратиев, Борис Христов се (ре)конструират откъм проблема за дълбинното противопоставяне в епохата на НРБ, огледан в идеята за разобличаване на неистинното битие като същностна задача на сатирата. Сатирическото измерение на литературата обаче за Р. Димчева ефектно се проявява през друга особеност, която най-общо можем да наречем театралност. Театралността на текста, който дори да не е предназначен за сцена, съдържа сцената в себе си, т.е. включва множество гледни точки и напрежения между тях, с висок коефициент на драматизъм. Интересът на Росица Димчева към такива автори и творби съвсем не е случаен. Жанрът на анкетата допълнително усилва динамиката на сатиричното и театралното противопоставяне срещу „живота в лъжа“ в творчеството на изследваните писатели.
*
Тази книга събира три анкети, различни по обем и по обхват. Тук се публикуват хронологично – според времето им на провеждане. Първата от тях със Станислав Стратиев (1941–2000) е от 1982 г. и има късна журнална публикация. Тя се оказва единствената анкета с него – безценно авторефлексивно свидетелство за живота и писането му. Втората е вече посочената анкета с Иван Радоев (1927–1994), проведена между 1985 и 1991 г. – цялостно диалогично проучване на духовния опит на поета и драматурга. Третата анкета с Константин Павлов (1933–2008) от 1993 г. остава кратка и незавършена заради сполетелите поета здравни неволи, които прекъсват пълноценното общуване с него. Тя е публикувана своевременно в седмичника „Литературен вестник“ и остава във времето като единственото системно анкетно изследване на неговото творчество.
При публикуването на анкетите тук обичайното подчертаване на думите е обърнато според желанието на авторката: въпросите и коментарите на Р. Димчева са дадени в светъл шрифт, а отговорите на анкетираните писатели – в получер. В бележките под линия са посочени имена и обстоятелства, коментирани от анкетьорката. В три приложения са поместени други кратки текстове, които допълват с послания и уточнения основния корпус на книгата.
Излишно е да въвеждаме някаква съгласуваност между трите анкети, само заради присъствието им заедно между две корици. Най-важната им обща характеристика обаче е тяхната достоверност и задълбоченост, психологическата автентичност на писателските гласове, които именно чрез анкетите продължават да звучат днес. Един ефект на живото слово, което малцина питащи и чуващи изследователи като Росица Димчева могат да постигнат.
Росица Димчева. „Три литературни анкети: Станислав Стратиев, Иван Радоев, Константин Павлов“. Поредица „Очи в очи“ – Книга трета. Изд. „Сиела“. Департамент „Нова българистика“ на НБУ. С., 2026.
