Пенко Гелев (1968, Асеновград) е илюстратор, художник на комикси и продуцент на анимационни филми. През годините е бил учител, издател и редактор на комикс списание, писал е сценарии и е правил специални ефекти за киното. Автор е на 22 комикс адаптации на класически произведения за британското издателство The Salariya Book House. Заедно с брат си Сотир Гелев създава книги, комикси и филми, отличени с наградата на Литературен клуб „Перото“ (2016) за комикса „Илийчо, Август и седемте джуджета“, с националната награда „Константин Константинов“ за илюстрация (2013) за „Приказка за вълшебната флейта“ и със „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ за оригинален мултимедиен проект.
Художник и продуцент на редица анимационни филми, а през 2024 г.
дебютира като режисьор с „Балада за самозвания рицар Желязко и огнедишащия дракон Димчо“.
Детската аудитория по-взискателна ли е от възрастната?
Мисля, че не е. Твърди се, че децата искат книгите непременно да са увлекателни, да ги „грабнат“ бързо, защото лесно се отказват да ги четат, ако им се стори скучно, но това, ако е така, а не съм сигурен, че е така, важи и за възрастните, поне за някои от тях. Също така се твърди, че децата се дразнят, когато една книга е твърде поучителна. Това си е дразнещо, така че аз напълно ги разбирам, но от друга страна, светът е пълен с поучителни книги. Явно някой ги чете.
За „Приказка за вълшебната флейта“ получавате националната награда „Константин Константинов“, отличията „Златен лъв“ и „Бисерче вълшебно“. Променя ли наградата начина, по който гледате на собствената си работа?
Никак. От една страна е приятно, разбира се, да ти дадат награда за работата, която си свършил. Разбирам, че тези награди са повече израз на признание или уважение. Но има една нотка на състезателен дух в цялата тази работа, който не разбирам и за мен е съвсем чужд. Нашата работа не е състезание. Не приемам нищо в живота си като състезание, най-малко рисуването. Така че наградите не ме карат да се чувствам по-уверен, или горд с някакви постижения. По-скоро малко ме смущават.
Да ви върна назад във времето… От Асеновград до художествените училища в Пловдив и София – как тези ранни пътувания оформиха начина, по който днес разказвате истории с линии и цветове?
Това ме оформи, защото това си е моята история – така се учих. По онова време гордо си мислех, че съм небрежен ученик и ми върви, защото съм умен. Сега, като гледам колко много съм рисувал тогава, се оказва, че съм бил един много работлив и прилежен младеж.
Кога разбрахте, че именно разказът в картини – а не живописта или „високото“ изкуство – е вашият естествен език и какво променя движението в мисленето на художника?
Това все още не съм го разбрал. Има време, може да се окаже, че рисуването на комикси е било малка част от пътя. Първия си комикс започнах да рисувам, когато бях осемнайсетгодишен, струва ми се. Така и не го завърших. Бях повлиян от брат ми Сотир, който по това време рисуваше комикса „Властелинът на пръстените“. Оказа се, че харесвам да разказвам истории и се наслаждавам на многото рисуване. Явно това е моят естествен, както го наричате, език и чрез него се изразявам лесно. Не се е налагало да променям мисленето си, за да го схвана. Но не се определям като художник на комикси или илюстратор на книги, просто това са част от нещата, които правя. Макар че досега не съм нарисувал нито една свястна картина.
Уроците при Георги Ковачев са важна част от ранния ви път. Какво от един пейзажист остава в почерка на човек, който по-късно ще рисува „Маугли“ и Шекспир?
Аз бях много малък, когато започнах да ходя на уроци по рисуване при него. Бях на единайсет или дванайсет, а той беше на осемдесет. Няколко години ходих всяка събота и неделя в неговото ателие и прекарвах времето си там в рисуване и разговори с него. И в неделя ядяхме качамак. Така че точно той май ме научи на уважение към рисуването и на търпение. Там научих, че трябва време, за да научиш ръката си да предава идеите ти. Анатомия, перспектива, движения. Трябва време да започнеш да разбираш хората. Да преживееш радости, мъки, любови, разочарования и с времето ставаш все по-добър в това, което правиш. Тогава още не бях наясно, че съм го научил, разбрах го по-късно.
Българският комикс често е живял между маргиналността и култовостта. За вас той е бил територия на свобода или територия на съпротива?
За мен си беше част от свободата на изразяване. Чрез комикса не съм се съпротивлявал на нищо. Зная, че за по-големите от мен е различно. За някои от тях е бил и двете. В началото на деветдесетте, когато аз започнах, май все още не се приемаше сериозно, но не помня да съм се усещал неоценен. А за култовия статут на някои комикси разбрах чак след 2012 година, когато с група приятели и колеги художници създадохме „Проектът Дъга“ и започнахме да издаваме комикси.
Вие адаптирате класически текстове – от „Ромео и Жулиета“ до „Дракула“ – за британското издателство The Salariya Book House. Какво се губи и какво се печели, когато Дикенс или Шекспир преминат през панел и балонче?
Все още имам сложно отношение към такива адаптации. Отначало смятах, че е добре да ги има. След това дълго време смятах, че е вредно да се правят. Една книжка от 48 страници, като само половината от тях е текст, няма никакъв начин да ти разкрие дори малка част от магията да четеш Дикенс или Херман Мелвил. От друга страна зная, че много хора, които четат комикси, малко по малко се увличат в четенето, и започват да четат и други книги. Иска ми се да мисля, че има читатели, които усещат в моите рисунки любовта ми към тези книги, и това им повлиява по някакъв начин. Надявам се, че има някой, който, като е прочел комикса „Моби Дик“, си е помислил, че съм нарисувал хубаво китоловния кораб и историята му се е сторила интересна. След това е прочел романа и е започнал да разбира защо хубавата литература е хубава. Предполагам, че има и такива читатели, които харесват книгите, а след това четат и комиксите. Не бих казал, че се губи нещо, защото те не са оригиналната книга. Нещо друго са и по-скоро допринасят за разнообразието. Тези адаптации са част от цялото нещо.
Илюстрацията според вас превежда текста или му възразява?
По-скоро го допълва и разширява преживяването. Може да го прави по различни начини – визуализация, възражение, ирония, понякога дори да разказва друга история. Имаше един период, в който смятах, че илюстрациите са съвсем излишни и никой читател няма нужда от някакъв художник да му натрапва своята представа за книгата. Откъде накъде, мислех си, някой ще ми показва как изглеждат героите или местата, където се развива действието, и ще определя настроението, което текстът носи. Този период беше кратък. Сещам се за огромно количество книги, в които текстът и илюстрациите са заедно и не е добре да се разделят, защото губят от това.
Сега мисля, че книгите нямат достатъчно илюстрации. Би било добре всякакви книги да имат илюстрации. Ще е добре за всички.
В албумите на „Проектът Дъга“ комиксът сякаш настоява да бъде мислен като сериозна литература. Има ли в България вече публика, която чете комикса не като жанр, а като форма?
Има, разбира се. Объркването идва от названието „комикс“, остаряло е. Неслучайно вече го наричаме графичен роман или графична новела. Налага се, защото названието „комикс“ му е дадено във времена, когато е бил нещо съвсем различно. Малки поредици от картинки във вестниците, понякога кратки истории от една страница, които в повечето случаи са били смешни. През всичките години комиксът се е променил и вече е нещо друго. Ако впечатлението в албумите на „Проектът Дъга“ е, че комиксът настоява да бъде възприеман като сериозна литература, това не е, защото сме го намислили нарочно, а е станало естествено, без наша намеса. Разшири се територията на историите, които искаме да разкажем по този начин.
Сотир Гелев е ваш постоянен съавтор. Какво е да споделяш въображението с брат си? Има ли спорове, които остават в кадър?
Така се случи, че работим заедно. Аз го познавам цял живот, а той мен, откакто съм се родил. Това улеснява работата. Не съм сигурен, че мога да го обясня. Не знам дали има значение, че сме братя, вероятно има. Има много примери в историята, в които братя работят успешно заедно. Както и за хора, които не са роднини и работят успешно заедно. За успешно смятам постижението, че работим дълго време заедно. Съмнявам се накрая „в кадър“ да остават някакви следи от спорове. Ние не спорим, когато правим нещо заедно. Процесът е дълъг и сложен, но не спорим.
В много от проектите – от „Вълшебникът от Оз“ до анимационните филми – единият пише, другият рисува, после ролите се преливат. Къде свършва сценарият и къде започва изображението?
Наистина ми е трудно да обясня. Нямаме правила или роли в процеса. Просто го правим. Мисля, че не е по-различно от всички други хора, които работят заедно. А ако се опитам да обясня целия процес, ще стане скучно за четене.
Анимацията изисква екип и индустрия. България има ли вече среда, в която подобни проекти могат да съществуват устойчиво?
С напредването на технологиите, екипите стават все по-малки. От тази гледна точка става все по-лесно да се прави анимация. Не мога да кажа дали в България има среда, не наблюдавам процесите по този начин, но се правят филми и струва ми се, че те стават повече.
„Приказки за физиката и астрономията“ – над 250 епизода – съчетават наука и разказ. Вярвате ли, че въображението е най-добрият учител по точни науки?
Въображението много помага. Като във всичко. И да си добър счетоводител изисква въображение. А специално физиката без въображение май не може да се разбере. Затова и много хора са на мнение, че физиците и астрономите си измислят.
Вашият рисунък е едновременно прецизен и поетичен. Кое ви е по-близко – дисциплината или импровизацията?
Аз съм много дисциплиниран художник. Правя доста продължителна подготовка, когато ще илюстрирам книга или ще рисувам комикс. Предварително разработвам почти всички герои, измислям им костюмите, аксесоарите. Правя рисунки на архитектура, мебели, оръжия. Понякога за комиксите правя 3D портрети на основните герои, за да ми е по-лесно при рисуването.
И едва когато се почувствам съвсем уверен, започвам основната работа. Обикновено започвам от началото, от първата необходима картинка и продължавам нататък. Много съм нетърпелив да завърша това, което съм започнал и затова обикновено работя бързо, не се разсейвам с други неща, не захващам друга работа, която да свърша успоредно на основната. Неудобно е понякога, защото работата по някоя книга отнема месеци.
Всичко това, което описах, не пречи на импровизацията. Дори помага. Добре е да си подготвен, когато импровизираш.
В интервю за „Литературен вестник“ от 2017 г. споменавате онази чамова библиотека на несбъднатите си проекти, която заплашва да се срути. Днес по-опасно ли е, че може да рухне, или тя се оказва необходимият резерв от бъдеще?
Все още е там, доста се изкриви, но не се е срутила. Допълваме я от време на време с някоя зарязана засега идея, но е и много полезна. Там има някои идеи, които непременно ще осъществим.
След всичко – комикси, филми, книги – кое усещате като най-свое: линията, историята или светлината?
За мен рисуването е основното. Винаги съм рисувал и всички други неща, с които се занимавам, са свързани с рисуването. И с разказването на истории.
Независимо дали рисувам, измислям книга или правя филм, аз разказвам истории. Явно разказването на истории е моето нещо, другото е форма. Все ми е едно каква е формата, важно е да е правилната форма за историята. И тази форма да включва малко рисуване.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
