Разговор на Пламен Дойнов с Михаил Неделчев
Продължаваме разговорите си за книги с Михаил Неделчев – този път за новия том от и за Борис Христов „Пилигрим от края на света“ (изд. Фондация „Комунитас“), появил се в самия край на миналата година.
Говорим на 18 март 2026 г.
Съвсем наскоро издателите на „Пилигрим от края на света“ от фондация „Комунитас“ обявиха, че са пуснали втори тираж на книгата. Тя излезе в края на миналата година и бързо се превърна в събитие – както на книжния пазар, така и за интелектуалната общност. Нека започнем от този ефект. На какво се дължи успехът според теб?
Естествено, че се дължи на мита Борис Христов. Макар че в тази книга по-скоро самият авторски мит работи „отвътре“. Той по някакъв начин се изговаря от самия Борис Христов. Тази книга не е просто възпроизвеждане на мита, а реинтерпретация на собствения мит от самия поет, което според мен е различно и много важно. Но искам да поставя и друг въпрос. Нека си представим, че една част от хората, които ще разтворят тази книга, не познават поезията на Борис Христов, т.е. че за пръв път се запознават със самия Борис Христов и с мита за него именно през „Пилигрим от края на света“. Как ще изглежда тази първа среща? Без предварителни натрупвания, без да са чели стихотворенията на поета, без да са чували за оттеглянето му, без да са разгърнали „Честен кръст“, без…
Чакай. Говориш за един хипотетичен Gen Z представител… младеж от поколението Z…
Нещо такова, да. На мен ми е трудно да си представя как ще изглежда тази книга в съзнанието на един инак изкушен от литературата млад човек, който обаче не познава цялото натрупване на митологията около Борис Христов. Разбира се, логично е представата на този млад човек да е съвсем различна от онова, което ние имаме като знание и усещане за Борис Христов. Съвсем различна! И ми се струва, че няма да бъде така пълноценна, каквато все пак е нашата представа.
А каква е нашата представа?
Ние малко сме неудовлетворени от тази книга. Защо? Защото тя в някаква степен изглежда малко хаотична, неподредена. Ние я „подреждаме“ благодарение на знанията си за всички предишни книги и жестове на Борис Христов и по този начин композираме и доизграждаме сюжетите в нея.
Сигурно е така. Но ти се опитваш веднага да влезеш в книгата. Искам обаче да остана още малко отвън и да кажа, че това издание много напомня за изданията на Борис Христов от последните години – „Каменна книга“ (2006), „Книга на мълчанието“ (2008), „Салонът на природата“ (2020)… Събиране на различни отломки, текстове, надписи, мълчания, диалози и синтези с други изкуства… „Пилигрим от края на света“ представлява сякаш поредно издание на „късния“ Борис Христов. От друга страна обаче успехът й сред публиката се крие другаде – в нейната заявка да бъде нещо като „духовна биография“. С цялостното си изграждане книгата излъчва претенцията, че представя живота на поета многостранно, отвътре и в контекст. В нея има елементи и на литературна анкета, и на документален сборник, и на албум (всъщност полиграфически много прилича на албум), и на биографичен разказ… Съгласен съм, че тя доста ясно изразява, показва мита Борис Христов. Можем да кажем, че тя е представителна за мита. Що се отнася до нейната композиция, наистина се създава впечатление за „еклектичност“ (ако се търси негативно звучене), или по-скоро за „съборност“ и „представителност“ (ако искаме да поставим положителен акцент).
За мен съборната книга, която наистина цялостно представя Борис Христов, е друга – „Стълп от прах“ (2015)[1], където е представен и ранният, и по-късният Борис Христов – двете стихосбирки „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“, прозата му с някои повести и т.н., „Смъртни петна“, „Стълп от прах“, „Спомени за хора, камъни и риби“, „Книга на мълчанието“… Там е цялостното представяне. Тук, в книгата „Пилигрим от края на света“, по-скоро се възпроизвежда „жестът на оттеглянето“, за който писах в нашия сборник за Борис Христов[2]. Жестът на оттеглянето е загадъчен, но и много ефектен, важен жест в българската литературна култура. Самото оттегляне и митологията на оттеглянето, на заселването в Лещен на ръба на Родопите с вгледаност към Беласица, към Пирин, с поглед върху полето долу и т.н., представлява митологизиращ жест. В „Пилигрим от края на света“ е поставен силен акцент върху тази извънпоставеност спрямо тукашното и бита, спрямо обикновения живот. Като се вгледаме в отделните раздели на книгата, виждаме показателни заглавия: „Надолу от Бог“, загадъчният „Сирнорил“, „Спомени за хора, камъни и риби“, самото заглавие на книгата е „Пилигрим от края на света“… Ето и някои от въпросите в малката анкета с поета: „Защо мълчиш сега? Защо не пишеш?“, „Вярваш ли още в силата на думите?“, „Имаш ли своя мисъл, която се превърна в постулат?“ и т.н. Очертава се един митологизиран персонаж, симбиоза между лирическия Аз и биографичната личност. Въпреки че, като казвам лирически Аз или биографична личност, не съм сигурен, че това е поетът Борис Христов. Още повече че самият поет е представен по особен начин в мащабната „Приписка“ на Иван Станков. Там за него ту се говори конкретно, като за реална биографична личност, ту някак безлично и условно, на ръба на действителното и легендарното. В цялата книга се налага една надпоставеност спрямо литературната личност на Борис Христов.
Разбира се, в книгата е ключова „Приписката“, писана и композирана от Иван Станков. Това е централен хронологично-херменевтичен текст, който, от една страна, представя живота и творчеството на Борис Христов, макар и с условности, за които ти спомена. Но от друга страна, тази „Приписка“ е системен опит да бъде разказано битието на поета в последователност. Тук е съществена ролята и на включените документи за Борис Христов, запазени в Държавна сигурност. Нарочно не казвам, че те са „от досието на Борис Христов“, защото не става ясно дали тези документи са от цялостно лично дело или са отломки от него, от служебен фонд на ДС, или от друго. Все пак според публикуваното бихме могли да допуснем, че става дума за едно съхранено дело за оперативна проверка (ДОП) с псевдоним на обекта „Недоволния“ от 1972/1973 г. Това очевидно е ранно досие на Борис Христов…
Ранно и провинциално, т.е. докато все още не е дошъл в София.
Да. Защото има и по-късно досие… През 1999 г. очевидно Борис Христов прави опит да събере всичко за себе си, което се съдържа в архива на ДС, но му изпращат писмо от Комисията по закона за достъп до документите на бившата ДС, че досието му от 80-те години е унищожено при голямата чистка на архивите през 1990 г. Това късно дело е първо с окраска „противодържавна агитация и пропаганда“, а после става с окраска „американски шпионаж“, вероятно по повод участието му в писателския семинар в Айова, САЩ… Така или иначе, остава една археографска неяснота в представянето на тези документи. Иначе сами по себе си, тяхното публикуване е безценно, защото дават възможност да се види как той е бил под прицела на Държавна сигурност. Макар че е трябвало да се направи нова проверка в сегашната Комисия по досиетата, а не да се разчита на издирването, направено от Борис Христов по стария закон през 90-те.
Досиетата са безкраен сюжет. Но искам да добавя, че най-ценни според мен са свидетелствата в книгата за ранното бедняшко битие на Борис Христов. Това е много убедителен пласт в „Приписката“ – как е живял този съвсем млад човек, начеващ поет, как излиза на сцената… Нека кажа, че имах един съвсем ранен задочен досег с Борис Христов чрез неговия брат, с когото бяхме заедно в казармата. После, когато вече следвах, той ми се обади и каза: „Ти знаеш ли, че аз имам по-малък брат, който пише стихове. Трябва да ви запозная…“. Само че този контакт не се случи. Иначе щях „да открия“ Борис Христов.
Ти щеше да си поредният, който го е „открил“. Отдавна щеше да си участник в споровете кой първи е открил Борис Христов. Това впрочем е един от акцентите при изграждането на публичния му образ…
Важен и много силен акцент.
Прав си, че знанието за това от каква прослойка произхожда Борис Христов не е за подценяване, доколкото може да ни обясни редица лирически отпечатъци в творчеството му…
Мотивът за „човека от ъгъла“, за очакващия „нещо да се случи“ и т.н.
Маргинализираният провинциал от малкия град… Но ми се струва, че „Пилигрим от края на света“ ни обърква заради друго. Тя силно наподобява на „семеен албум“, създаден въз основа на творческия архив на едно семейство. Книгата представя малка семейна общност от автори. Сред тях е дори мистификационният персонаж Сирнорил…
Каквито персонажи има и в други текстове.
Нека ги изброим: синът на Борис Христов – Мартин, съпругата Дарина, майката на поета Ерина, няколко приятели… И нещо, което не бива да ни изненадва – те са автори в различни изкуства, а текстовете им демонстрират разножанровост и особен вид синкретизъм.
Към това бих добавил и начинът, по който е конструирана приятелската общност. Милчо Левиев също е митологизиран, както и моят покоен приятел Емил Бояджиев, с когото сме близки от 1963 г. Ходил съм в Аугсбург, където Емо беше направил галерия. Темата за джаза и за музиката изобщо също е много мощна в книгата. Но аз мисля, че сред цялата тази пъстрота цикълът „Най-умната глупост“ на сина Мартин е много добър. Там има просто прекрасни, изключително добре намерени детски формули.
Очевидно тази книга има много автори. Споменахме ги вече. Но същевременно по време на цялото й четене звучи гласът на Борис Христов. Защото може би дори биографичният разказ, който тече през текста на Иван Станков, се основава върху този глас – върху споделени от него истории. Особено когато се разказва за детството и младостта на главния герой. Биографията по един очевиден начин се гради върху автобиография.
Цялата книга е направена като многопосочно надграждане върху автобиографичния конструкт на Борис Христов. Множество малки истории са разказани в споменно-митологизиращ план, като вторично надграждане на автобиографични сюжети. Книгата върви в много посоки… Например съграждането на цялото пространство на двора около дома в Лещен – също е такова. Но не трябва да се вглеждаме толкова в отделните сюжети от тази книга, защото нейната стойност е в многогласието… Получава се наистина полифоничен разказ чрез разказите, идващи от различни места, автори и персонажи. Дори автобиографичният разказ тече в няколко посоки.
Всъщност тази книга е ценна заради това, че ни дава доста входове към поезията на Борис Христов. Защото все пак той е значим в историята на българската литература най-вече със своята поезия…
Разбира се, но в тази книга също има доста поезия. И то добра поезия.
Исках да подчертая три неща. Първо, тази книга ни дава цяла връзка с интерпретативни ключове (спомени, притчи, визуални текстове и пр.). После ни снабдява с биографичен разказ, набразден от документални следи, за да ни достави едно базисно знание за това колко автобиографични всъщност са стихотворенията на Борис Христов. И трето, стиховете и поетическите притчи в проза от тази книга също произвеждат ефекта на интерпретативни текстове. Те също предлагат тълкуване на поезията на Борис Христов.
Основният въпрос, с който започнахме нашия разговор, е до каква степен тази книга може да бъде възприемана без фундаменталното знание за ранната поезия на Борис Христов от „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“. От моя гледна точка „Пилигрим от края на света“ трябва да се чете заедно с поезията на Борис Христов. Тогава всъщност ние получаваме истинското знание за Борис Христов и за неговата стойност в българската литература.
Има различни читатели. Едни биха търсили това, което ти търсиш. Това са истинските познавачи на Борис Христов, или поне тези, чиято духовна биография е свързана с неговата поезия. Има много такива хора – цели поколения. Но има и други читатели, които ще се задоволят с вторичния пласт, който просто уплътнява мита.
Но дали това би бил пълноценен прочит? Дали без да имаш предзнание, можеш да достигнеш до знанието?
Но дали ние не си въобразяваме, че е възможен пълноценен прочит и истинско разбиране? Някои ги задоволява само мита. Конкретната поезия преди това е само далечен фон, повод за възникване на мита, който им е по-интересен.
Това е дилема.
Самото отсъствие на Борис Христов през последните десетилетия от централната литературна сцена, от София…
Той отсъства физически, но всъщност присъства по един митологичен начин. Дори Лещен се превърна в митологичен топос.
Да, да… За мнозина Борис Христов днес е предимно това – един голям поет, който живее някъде в Лещен.
Но ние, които знаем предисторията и биографията на Борис Христов, с всичките му взаимоотношения, спадове и възходи, не трябва да пренебрегваме, че той има и „официална биография“, т.е. да помним неговия „пробив“, утвърждаването му в Съюза на писателите и начина, по който той беше признат.
Книгата почти не се занимава с критическата рецепция на Борис Христов, но в една от монографиите на Иван Станков това вече е направено доста подробно[3]. Там донякъде се изтъква и гръмотевичният успех, с който поетът нахлува на българската литературна сцена към края на 70-те години на ХХ век.
В последна сметка без този успех митът за Борис Христов не може да съществува. Самият мит и реинтерпретацията на мита експлоатират това.
В този шеметен успех на дебюта и малко след него се оглежда после и ответният „жест на оттеглянето“ – след книгата „Честен кръст“…
Разбира се. Самият жест на оттеглянето не би бил възможен без този успех.
Истината е обаче, че Борис Христов още в младостта си е склонен към „оттегляне“, защото носи в себе си несъгласие спрямо официалната сцена в НРБ. Много интересни в „Пилигрим от края на света“ са историите за обаждането му по телефона в радиото през 1968 г., за да изрази възмущението си от нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, както и опитът на Държавна сигурност да му изработи „двойник“ с неговото име, за да му изгради паралелна биография, която един ден да използва срещу него.
Това с „двойника“ е изпитана схема на Държавна сигурност.
Да, това напомня за подобна история с Николай Кънчев…
И за Николай Кънчев, и за Атанас Славов. Бате Насо се оплакваше, че са му създали „двойник“, който писал някаква научна фантастика, докато той е бил в Америка. Това с двойника е изпитан номер.
Това обаче са различни цели при създаването на „двойник“. При Атанас Славов, който е емигрант, „двойникът“ не е измислен. Просто използват автор със същото име и го поощряват да бъде публичен. Така става и с лансирането на критѝка Георги Марков, който запълва нишата на това име при отсъствието на белетриста Георги Марков. Докато при Борис Христов и Николай Кънчев подмяната се случва докато те са тук, в България, и ДС решава да им създаде от нищото фалшиви „двойници“, които са нарочно подставени лица. Те не се казват нито Борис Христов, нито Николай Кънчев, а са произведени, за да подведат други хора, които един ден могат да станат свидетели срещу истинските Христов и Кънчев… Обикновено целта е да се създаде мнима любовна връзка, затова „двойникът“ се опитва да създаде взаимоотношения с някое момиче. При Николай Кънчев разобличаването на „двойника“ е останало без последствия, докато при Борис Христов има нещо като щастливо развитие, защото между поета и момичето М. отношенията продължават, вече като истински.
При Николай Кънчев разобличението се случва в писателското кафене. Момичето го вижда и възкликва: „Ама това не е Николай Кънчев!“.
Книгата е много ценна с това, че в нея можем да проследим множество типови епизоди от литературния и изобщо от публичния живот на онази епоха.
В това отношение „Приписката“ на Иван Станков е незаменима. Тя сякаш не е толкова аналитична спрямо досието и целия биографически конструкт на Борис Христов, но съдържа типови акценти, които са изключително важни, за да се разбере феноменът Борис Христов и начинът, по който той присъства в българската литературна култура.
Когато човек е гладен за информация, е така. Аз например бих искал повече да науча за писателския семинар в Айова и за други пътувания на Борис Христов…
Нека припомним, че тогава беше невъзможно един обикновен литератор да отиде до Америка. Това беше абсолютно невъзможно.
Това е така и е съществено обяснението, което се дава в книгата. Според него официалните власти в Народна република България са принудени да пуснат Борис Христов на този семинар в САЩ. Понеже дотогава на семинара в Айова постоянно са изпращани официозни писатели, включително автори, свързани с ДС, тази международна програма била пред спиране за български автори. Затова СБП и ДС са били принудени да пуснат Борис Христов през 1982 г. Но искам да кажа, че след Борис Христов е имало и покана за Николай Кънчев през 1986 г. Той обаче не е пуснат. Казват, че на негово място е изпратена Лада Галина. За това говори в един разговор Федя Филкова…[4]
Моята версия е, че в самата Държавна сигурност са се борили различни тенденции. Една част от ДС е била за това да бъдат пускани на Запад такива поети като Борис Христов, а друга част, по-консервативна, се е противопоставяла. Въпросът е кой се е намесвал решително в един момент. Защото някой се е намесил, за да бъде пуснат Борис Христов. Някой се е обадил, за да гарантира. По същия начин например беше пусната Румяна Узунова – да отиде в Париж, понеже лично Иван Славков гарантира за нея. Така тя замина заедно с дъщеря си за Париж, откъдето емигрира. Според мен историята с пускането на Борис Христов също е битка на двете тенденции, при които едната, „по-либералната“, е надделяла. Докато при Николай Кънчев е друга история. При него никакво пускане не можеше да се случи. Самият той непрекъснато проблематизираше това свое непускане и неиздаване в чужбина.
Добре, какво очакваш оттук нататък от и за Борис Христов? Тази книга е застанала сякаш на предела на говоренето от и за него – наистина е „от края на света“…
Аз очаквам да се сблъскат книгите му с поезия и проза, които традиционно представят творчеството му, с този тип книги като „Пилигрим от края на света“, които станаха цяла серия. Тази книга засега е в края на една поредица, където се представяха лицата на Борис Христов след „жеста на оттеглянето“. Но и те са важни. Не трябва да подценяваме Борис Христов като художник, като каменоделец, скулптор, събирач и изследовател на фолклор, на природни образи…
…Като тромпетист, музикант. Не съм го слушал, но допускам… Ти слушал ли си го на живо?
Слушал съм го, да.
Е? Добър ли е?
Да, той е съвсем професионален тромпетист. Изобщо мисля, че той има истински професионални реализации в много други сфери. Ние мислим най-вече за поета Борис Христов. Докато той мисли себе си като поливариантна творческа личност. И това не е за подценяване. Трябва да го отчитаме.
Възможно ли е да се направи класическа литературна анкета с Борис Христов?
Не.
Все пак в „Пилигрим от края на света“ има нещо като откъси от анкета…
Това са откъси от по-скоро мистификационна анкета. Иначе са много добри, с умни отговори. Във всички тях обаче се долавя една самоидеализация, която пак произтича от натрупването, надграждането върху мита за Борис Христов. Разбира се, това не е самоидеализация в традиционния смисъл на думата, защото има условност в реинтерпретативното съграждане на мита. Тя не бива да се схваща буквално. Това не означава, че реалният Борис Христов „хвали сам себе си“, нищо подобно. Тази самоидеализация е туширана от редица мотиви – за бедността, за смъртта, за играта с щастието, за уединеното битие… Всички тези мотиви всъщност рязко снижават идеализаторския патос.
Тази книга заслужава да бъде прочетена внимателно. Защото дори откъсите от разговори с Борис Христов и в „Приписката“ на Иван Станков има…
Те обаче не звучат като разговори с реален Борис Христов. Това са разговори с един условен, дори и не литературен персонаж…
Но в разказите за детството и за други събития има страници, които са силни лични свидетелства. В „Приписката“ личат биографични и библиографски факти, които изискват задълбочаване и проверка от страна на литературните историци. Например работата на Борис Христов в многотиражката на ДМЗ „Ленин“. Разбира се, цялата история, свързана с Държавна сигурност, за която вече говорихме. Могат допълнително да се реконструират и някои събития, свързани с живота и творчеството не само на Борис Христов, но и на хора от неговото приятелско обкръжение. С други думи, книгата има импулсивна стойност за нови търсения на литературните историци.
Да, така е. Мисля обаче, че ние бихме сгрешили, ако четем буквалистично тези податки за биографични факти.
Аз затова казах „импулс“ и „проверка“…
Можем да интерпретираме тези свидетелства и факти, да им правим всякакви проверки, но трябва да знаем, че те са условни. Стана ясно, че в „Приписката“ на Иван Станков има голяма доза условност. И той знае това. Още повече че Иван е доста по-навътре от теб и от мен в литературата, която е създал Борис Христов. Неговата „Приписка“ е документална, но хетерогенна и нарочно несистематична. Така тя се сдобива вторично с фрагментарна художественост, съотносима към образа на Борис Христов. Затова, от една страна, тя може да бъде четена с оглед на реалните факти и биографическите сюжети, но от друга, трябва да бъде възприемана през нейната условност, а не да я сваляме към реалната действителност.
Все пак „Пилигрим от края на света“ е вход към друго разбиране на личността и творчеството на Борис Христов.
Тя търси синтези. Защото всъщност е доста алтернативна. Тя е алтернативна включително спрямо поезията на Борис Христов, спрямо поезията преди „отказа от поезия“, въпреки че – както знаем – никога Борис Христов не се е отказвал от нея, той продължава да пише поетически текстове… Дори тук, в „Пилигрим от края на света“, има страшно много поезия. Включително част от прозаическите текстове представляват ритмизирана проза.
Дори можем да кажем, че и заниманията му с каменни надписи, със скулптура, с малка пластика и т.н. създават визуални поетически текстове. Той създава предметна, визуална поезия.
Точно така. И не е случайно, че Борис Христов предизвика един голям художник като Милко Божков да вплетат „думи и графити“ в общи произведения, да се коментират взаимно в цяла серия от изображения[5].
Значи поезията няма край.
Да, няма край.
[1] Вж. Христов, Борис. Стълп от прах. Рива. С., 2015.
[2] Вж. Неделчев, Михаил. Жестът на оттеглянето – В: Борис Христов в българската литература и култура. Съст. П. Дойнов. Библиотека „Личности”. Книга девета. Кралица Маб. Департамент „Нова българистика” на НБУ. С., 2013, с. 30–39.
[3] Вж. Станков, Иван. Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов. Фабер. ВеликоТърново, 2016.
[4] Вж. това свидетелство в разговора с Ф. Филкова в: Приятелства и предателства, любови и отрови – В: С ръка върху сърцето: Федя Филкова. Съст. Г. Кръстева, П. Дойнов. Библиотека „Присъствие“ – Книга 6. Кралица Маб. Департамент „Нова българистика“ на НБУ. С., 2022, с. 152–154.
[5] Става дума за библиографското издание „Думи и графити“, съдържащо 31 тристишия на Борис Христов и 31 илюстрации на Милко Божков, представено за първи път в Националната галерия за чуждестранно изкуство през 2001 г., както и за по-късната изложба „Онтология: думи и графити“, открита през декември 2018 г. в Галерия Униарт на НБУ.
