Христо Трендафилов
– Андрешко… Хитрец си ти-и-и!
Елин Пелин, Андрешко
Лаврушка беше един от ония груби, нахални лакеи, видели много неща през живота си, които са готови да служат по всякакъв начин на господаря си и които хитро усещат лошите господарски черти, особено тщеславието и дребнавостта (…) хората като Лаврушка винаги и във всичко виждат хитрост.
Лев Толстой, Война и мир.
Т. III, ч. III, глава VII
Да започнем с названието и с близкия смислов кръг на терминологическия неологизъм плутосфера, или според други предложения трикстериада: поле и механизми на действие на една от разновидностите на Homo sapiens, но и на Homo Ludens: плут, трикстер, хитрец, шмекер, мошеник, шарлатанин, шегобиец, волнодумец, веселяк, радост на народа, ужасно дете. Чрез изобретателните хитрости на народната смехова култура някои от тях дават морални уроци. Плутосферата е понятие, формално сродно на ноосферата на Пиер Тейяр дьо Шарден и Владимир Вернадски и семиосферата на Юрий Лотман. У нас за плут говори Боян Пенев в известната си студия „За литературния плут“ (Златорог, 1922, 2), в която са разгледани критично литературните и преводачески шмекерии на бъдещия академик Людмил Стоянов, породени от творческото му безсилие, статията е в отговор на груб пасквил на последния срещу самия Б. Пенев, където е упрекван в невежество и дори във вампирство. Плутосферата няма нищо общо с плутокрацията като управленско понятие, с което се обозначава властта на богатите.
В митологията и античната литература плутът пулсира между Хаоса и Космоса, между всевластния Демиург и безпомощните хора. Той е комически дубльор на културния герой, проявява се като неудачник и лъжец, но и като благодетел. Плутът е пародиран, дегероизиран или адаптиран към съвременни условия в модерната литература и изкуство. Примерите са общоизвестни, ще започнем с Хермес не само защото принадлежи към пантеона на олимпийците, но и защото при функционалната си универсалност е бог на крадците и лъжците, наричан е бог измамник, Trickster gods (негови версии има и в други култури, напр. в древноегипетската, а по кражбата си на крави е близък и до славянския бог Велес). Освен това покровителства търговците и боксьорите, вестител и медиатор е между боговете и хората, между реалния и подземния свят на Ада, бог е на щастливия случай, на всички граници, на държавно-политическия преход (sic!), на тълкуването и интерпретацията на текстове и дава названието на науката херменевтика, музикалните инструменти, огъня. Близък е до сурово наказания титан Прометей, но срещата на двамата културни герои е безрезултатна и завършва с взаимни обвинения: Хермес е упрекнат в сервилност към боговете, Прометей – в неоправдан инат. Така са представени те в трагедията на Есхил Прикованият Прометей. Спрямо по-висшестоящите Хермес е балансиращ нагажденец, склонен според случая да съдейства и на троянци (Приам), и на ахейци (Одисей). Наистина поразителна по своя диапазон и премереност е дейността му, чиято широта е представена саркастично от Лукиан (120–180) в Диалози на боговете.
Друг герой с плутовски наклонности е Сизиф, който неколкократно лъже боговете, дори избягва от Ада и затова е наказан да тика вечно скала. Философският неомитологизъм на XX в. го величае: в есето на Албер Камю Митът за Сизиф героят е пример за самостоятелен и непримирим човек, еталон за отстоявания от автора атеистичен екзистенциализъм. Одисей е образцов хитрец, надарен с коварни помисли и с умение да плете изкусно козни плут, заедно с това е отмъстителен интригант, герой на Одисея, Илиада, Божествена комедия и на много митове. И той е обект на неомитологизма в литературата на XX в. и е дегероизиран в романа Улис на Джеймс Джойс, където е сведен до унилия дъблински чиновник Леополд Блум, водещ монотонен и безличен живот, докато невярната му жена тъне в полусънната фантазия на еротични спомени. Волос, Велес е покровител на добитъка, богатството, търговията, магията, музиката и подземния свят. Изобразяван е като мъдър старец (важна фигура в архетипния пантеон на Карл Густав Юнг) или в образа на мечка, той е антагонист на небесния гръмовержец Перун, представлявайки земното и водното начало. Краде животни от Перун и това е конфликтът, заложен в индоевропейския мит и славянската му (преобладаващо източнославянска) репрезентация.
Хитреците се проявяват като популярни хумористи и като „радостта на народа (любопитно е да се отбележи, че радост на народа са наричани и финтови десни крила във футбола като бразилеца Мануел Гаринча и нашия Божидар Искренов, възхищаващи с атрактивната си и изобретателна игра). Тези хитреци заместват потиснатата от режимите или направо невъзможната героика с нравствени уроци, давани от тях на богатите и алчните.
Но плутосферата не е единна и в нея различаваме според функцията три плуто или трикстер фази, които в някои случаи вървят и заедно.
- Първата от тях е фазата на чистия хумор, на хумора заради самия хумор, така както имаме и изкуство за изкуството. Нейните представители не преследват политически цели, материални придобивки или стремително обществено издигане, а единствено веселието на публиката чрез ефектната шега, основавана и върху грандиозни хиперболи. Ще ги видим и при Рабле, и при Суифт, но ненадминат, макар и наглед твърде лековато популярен пример си остава героят от книгата Приключенията на Барон Мюнхаузен (1785) на Рудолф ЕрихРаспе. Близо до нея, с някои злободневни внушения, плод на тогавашния политически климат, е книгата на руския белетрист и моряк Андрей Некрасов Приключенията на капитан Врунгел (1939), неслучайно наричан руския Барон Мюнхаузен. И двете книги почиват върху многобройни устни разкази, гъмжащи от измислици и чудновати небивалици: при Распе техен източник е самият главен герой, фантазьорът Мюнхаузен, който е реална личност, служи като офицер в руската армия и участва във война с Турция. От своя страна Некрасов записва и преработва разкази на съратници матроси, които е слушал по време на своите морски пътешествия, прибавя към тях и свои. Донякъде близки до този тип са хумореските на Чудомир, но в тях липсват внушителните хиперболи, те отразяват по-ограничена социална среда, селото и махалите в малките градчета, и са предназначени за една типична форма на тогавашния български културен живот, вечеринките в читалищата. А след Девети обслужваше процъфтялата и радваща се на държавна подкрепа художествена самодейност, отлично прилягаща на необразованата и изпокон ориентирана към кича тоталитарна върхушка. У всички тях значителна роля се пада на езика, при Распе и Некрасов това е езикът на гротескната ситуация, на неочакваните и хипертрофирани образи, при Чудомир е разговорно-диалектният, богат на фразеологизми език на домашната среда и задушевното нашенско общуване.
- Втората плутофаза е представена от задявки и социално мотивирани лъжи на народни шегобийци, които дават уроци по нравственост на алчни и богати изедници: Хитър Петър, Настрадин Ходжа, Алдар Кьосе, Тил Уленшпигел, Лудаш Мати. Те лесно преминават времена, пресичат пространства, граници и езици. Хитреците присъстват във всички култури и на всички географски ширини, а техните безчислени наративи често се свеждат до състезателно надхитряване между принципно неравностойни във физическо отношение хора и животни и даване на морални уроци на ненаситни бейове, чорбаджии, чокои и безскрупулни помешчици. И в двата случая, особено в първия, разказите за хитреци напомнят басните и читателят веднага си спомня за класиците на жанра Езоп, Бабриус, Федър, Лафонтен, Крилов, Стоян Михайловски. Именно от народните разкази и приказки за подвизите на хитреците в анималистична премяна се ражда баснята, в началото тя също е плод на безименната народна стихия, а после става и авторска. От многото географски и персонално наситени наративни зони на хитреци, на плутосферата, или на трикстериадата, както я нарича нейният теоретик Пермяков, за нас най-близка културно-исторически е зоната на Средна Азия. Изобщо през епохата на соца дисциплини като фолклор, митология, медиевистика и теоретичното езикознание бяха убежища за сциентистко спасение в хуманитаристиката, за бягство от загробващо ненаучните класови критерии, партийни повели и същевременно – поле за прилагане на нови и модерни методи. Именно първо във фолклора, под закрилата на партийния императив за народност се развиха формалните методи за анализ. В тази зона главна фигура е находчивият, остроумен и голобрад хитрец Алдар Кьосе (Кьосето Лъжец), от него тръгва малоазийският му антагонист и балкански следовник Настрадин Ходжа. Този хитрец се среща и в други страни: Иран, Крим, Татарстан, Източен Туркестан, Афганистан, Пакистан, Северна Индия. А до него, естествено, и като антагонист, и като протагонист застава нашият герой Хитър Петър, и комшията му Итар Пейо, комуто е съграден паметник в град Прилеп. А на Хитър Петър и Настрадин Ходжа е издигнат общ паметник в Момчилград. В деспотични и обезправени общества, в условията на жесток и изглеждащ непоклатим режим, основан на векове насаждан страх, при липса на съпротивително движение остава оръжието на шеговитите социални уроци на хитреците. Те са насочени повече към местната компрадорска върхушка и са форма на символна борба, паралелна на друга форма на освободително движение, каквато е литературноисторическата мистификация, също символна и изразяваща се в съчиняването на древни литературни паметници и изобретяването на величави исторически събития. Реални са героичните четническо-хайдушки изригвания, но те са редки, с малко участници и обикновено обречени на неуспех. Символно-освободителният порив на хитреци и мистификатори е общ, близка е и методиката и технологията им, основана на ловко сътворени кодове и заблуждаващи индекси. Отликите също са видими и се отнасят до спецификата на патриотизма, докато при хитреците той преследва изобличително-хумористичен ефект, мистификаторите са често учени и писатели с немалка ерудиция или притежават известно творческо дарование.
Ще се върнем към една впечатляваща особеност на хитреците в рецепцията в славянските страни, всички те между пет и седем десетилетия бяха и социалистически. Точно в тези страни и в тяхната културно-историческа памет отчетливо се забелязва мемориалното увековечаване на прочути литературни и фолклорни герои – хитреци, плутове и трикстери; назовавани без особено задълбочаване още и шмекери, шарлатани, мошеници, въжеиграчи, карагьозчии, ачигьоз и тепегьоз, тарикати, гяволи, много рядко – хам. Тези хитреци са монументално увековечени в немалко паметници, все в славянски и все в соцстрани. Бай Ганьо е само нашенски, при това скромен принос в този знаменателен паноптикум, издигнат е паметник на един от прототипите му – Ганьо Сомов, в неговото родно село Енина, Казанлъшко. Виждаме смесвания на образа на Бай Ганьо с негови подобия, на търговеца на розово масло Ганьо Сомов, познат от Световното изложение в пътеписа на Алеко До Чикаго и назад. През 2015 пак в село Енина е открит паметник на Бай Ганя, яхнал магаре. Тук явно е налице контаминация на Алековия герой с фолклорния Хитър Петър. И както конят неизменно съпътства епическия герой, така магарето е верен другар на хитреца: върху него яздят и споменатите Настрадин Ходжа и Алдар Кьосе, а също и Санчо Панса и Ламе Гудзак. Самото магаре, освен връзката с библейските си предшественици, символизира сноп от твърде разнородни качества: трудолюбие, страдание, инат, похотливост и глупост.
Ето няколко примера за паметници на Бай Ганьови събратя, за които сме споменавали другаде. Пръв с 20 паметника е Йозеф Швейк на Ярослав Хашек. Втори с 16 паметника е Остап Бендер на Иля Илф и Евгений Петров.Трети с 10 паметника е Барон Мюнхаузен на Рудолф Ерих Распе. Четвърти е Киса Воробянинов от Дванадесетте стола, представен в 6 паметника. Пети е Шура Балаганов от романа Златният телец на Илф и Петров, който има два паметника. Два паметника има и селският мъдрец Дядо Щукар от Разораната целина на Михаил Шолохов. Сюжетите при тях обикновено са странстващи и близки до епическите герои, били те рицари, юнаци или богатири, кореспондират и с нравствените или интелектуалните подвизи на житийните светци, аскети и философи, заместват с изобретателност и хитрост героиката на юнаците и светостта на праведниците. Редица от тях са представени в книгата Проделки (т.е. уловките, капаните, зевзеклъците) хитрецов, 1972.
Много примери за такива герои ни дава световната литература и това е обяснимо, плутовските хитрини сами по себе си са проява на художественост. На практика плутовски романи са Дон Кихот, Тил Уленшпигел, Добрият войник Швейк, Дванадесетте стола, Панаир на суетата на Такъри, Мъртви души на Гогол, плутовски роман, но претрансформиран жанрово като комедия, е неговият Ревизор. Такива са и редица от комедиите на Молиер: Тартюф или измамникът, Мизантроп или свадливият любовник, Сганарел или Мнимият рогоносец, Буржоата-благородник, Скъперникът, Мнимият болен, Училище за жени.
- Фаза, в която чрез равнодушни към морала хитрини трикстерът преследва полза за себе си, за някакво начинание, просперитет в бизнеса или власт и политическа кариера. Заемането на властта е сравнително лесно обяснимо: хитрецът се домогва до нея със същите средства, с които изобличава богатите властници и им дава морални уроци, поведението от втората фаза се превръща в рамките на третата фаза в поведение с обратен знак, в антиповедение. Във формален план на първо време хитрецът играе прилично себе си и е комик и шоумен с прогресивно растяща аудитория и рейтинг, които постепенно го издигат до хълмовете на политиката, а оттам и понякога до върховете на управлението. От незлоблив и премерен комедиант и критик на тривиални пороци, той става безпощаден обществен съдник и което е съвсем ново и смайващо за неговата умствено-словесна практика и ресурси: впуска се в дълбокомислени анализи на международното положение и на сложни философски концепции, които не са по силите и на висококвалифицирани професионалисти. Незначителната водевилно-фарсова знаменитост се превръща поне за няколко години във вожд и учител, следва несекващ катадневен медиен тур и естествено продължение на някои идеи от Ориентализмът: мъдра реч, задължително гарнирана с дебелашки шеги, произнесена в обкръжението на верен диван чапраз от неми и статуарно застинали подгласници, на чинно замечтани одалиски и мечтателно вмислени евнуси. За оратора няма никаква необходимост от съпътстваща скулптурна композиция, а ако има около него съмишленици, нека и те да се изказват. Виждаме принципа на редупликация в действие, принцип, засягащ изконно езика, но приложим и в редица области на изкуството, напр. чрез възпроизвеждане по един и същи начин на образите на безброй светци в иконографията, фресковата живопис и ръкописната миниатюра. А шегите, уловките, капаните? За да се засмееш на техния финес, трябва да се гъделичкаш. Те са атрофирал рудимент от безоблачния период на веселие, на чист хумор, но вече лишени от опората на честния, искрен и хаплив народен смях, стават неминуемо плоски, оскърбителни и груби. Но и те се харесват на повърхностни или партийно сгодени медийни водещи, следват неизбежни аплаузи и безспирни покани за нови срещи. О, новите срещи! Те не са последни, но със сигурност няма да финализират Недовършената градина на Цветан Тодоров.
Погледнато цялостно, хитреците често произхождат от социалните низини и се отнасят към типа, известен като хитрият роб или слуга, the tricky slave, dolosus servus or servus Callidus. И в гръко-римските комедии и менипеи, и в ренесансовите смехови творби ще срещнем будещи симпатии роби, слуги и оръженосци. Робът Ксантий е значително по-разумен и съобразителен от господаря си, бога Дионис в Жабите на Аристофан; в комедиите на Плавт, със сюжети и герои, почерпани от римския живот робите коват твърде виртуозни интриги, намират спасителни изходи от заплетени ситуации и са по-ловки и съобразителни от владелците си. Дорина от Тартюф на Молиер е прислужница в дома на доверчивия Оргон и е разумна, находчива, рационална и смело сипе парливи иронии; тя разобличава лицемерието на Тартюф. Подобни образи са тези на брат Жан и Панург от Гаргантюа и Пантагрюел на Рабле, Сам Уелър, спътникът слуга на Самюел Пикуик от Клуба Пикуик на Чарлз Дикенс. Тяхното поведение е провакативно, епатиращо и често пъти непредсказуемо, докато господарските маниери са с постоянни привички и извършват разгадаеми постъпки. В средновековната книжнина, която притежава по-аристократична персонажна система в сравнение с фолклорната, ще отбележим повестите Соломон и жена му, Соломон и Китоврас, чийто герой е старозаветният цар Соломон, а в ролята на мъдър антагонист е античният кентавър Хирон, тук дегизиран и назован Китоврас. В обширен „бродещ“ сюжетен цикъл от западни легенди такава роля играят фигурите на Моролф и Мерлин. Можем да заключим, че хитреците са фракция от разнородната група на неофициалните, екстраординерни типове с непредвидимо поведние. Към тях се отнасят и юродивите, изгоите, аутсайдерите, самозванците, лудите, глупаците. Последните два типа са описани и съпоставени от Юрий Лотман в студията му Сумасшедший и дурак (1992); те формират всъщност дихотомия между антоними, а не между синоними, защото поведението на глупака е предсказуемо, а на безумния, както и на хитреца – неочаквано. Малкият и находчив Одисей се справя с глупавия циклоп великан. А към типовете с предвидимо и режисирано поведение се числят бардовете, шутовете, мини и майстерзингерите, шпилманите, менестрелите, кобзарите. Те изискват отделно разглеждане и анализ.
