Пламен Антов
По-късно щях да разбера колко нужно ми е било да се отдалеча от природата, за да се озова в нея, както човек не забелязва собствения си крак преди да бъде ампутиран. Сега си мисля, че това – разбирането на природата: колко важна е била за мен през цялото време – е главното следствие от идването ми в София, най-неприродното място. Място, което не допуска утешенията на заместители като Витоша или прекрасните паркове, наистина прекрасни, но не повече: за четвърт век живеене в София се изкачих на Витоша един-единствен път – съвсем наскоро, колкото да се усили докрай безразличието ми, непоколебимостта никога повече да не го правя. Тъкмо Витоша, паркът, резерватът са абсолютното отсъствие на природа. Оттам засиява урбаничното в цялата си сферична затвореност – място на онова всекидневно, непразнично пребиваване, чийто смисъл е в пробивите му: в омерзението на всекидневното живеене, което е всякакво друго, но не поетично. Бързо бях разбрал: София не е място за писане на поезия, макар че тъкмо писането е всекидневната ми работа тук; писането в онзи непринудено равен, неизбежен смисъл, в който човек пие сутрешното си кафе и включва лаптопа върху бюрото, т.е. както Кафка е хлътвал в банковата канцелария. Можех да пиша поезия, а също и да чета, другаде – в храма на гората, както казва не друг, а Бодлер. Можех да пиша статия за Бодлер, но не да пиша поезия. Тя поникваше само в пукнатините, както тревата пониква в пукнатините на асфалта – в онези процепи на краткотрайните бягства, все по-редки и по-дълбоки, когато напусках София, изкачвах се в Планината, влизах в храма на Гората в състояние на сомнамбулна осененост, на забавяне и спиране, за да бъда със себе си и едновременно с нещо друго, отвъдно, което не можеше да се нарече „света“, не беше, по-скоро мироздание, мирозданието, защото в света са хората, институциите и технологиите, а в мирозданието е камъкът, лисицата, прелитащата сврака, падащата снежинка, Бог. Точно такава е софийската ми поезия – мистична, трансцендентна, създавана в състояние на нирванно бягство, слятие с природата. И в този смисъл – политическа по единствения краен, абсолютен начин. Точно обратно, ранната ми поезия от 90-те, докато живеех там, в провинцията, беше „в света“: можеш да се присъединиш към света само отвън, надвиквайки оглушителната тишина, и обратното – да изкачиш Планината, да се разтвориш в нейната Тишина само промъквайки се през някоя от пролуките на урбаничното тътнене, всекидневния бъбреж, словесното суетене. Природата, Планината, храмът на Гората – едно място в подножието на Берковския Балкан, Гаганица, беше за мен онова отвъдно място извън света, каквото за Кафка е била Нощта. Говоря за Кафка, но имам предвид К. и всички останали, които всъщност са един. Призракът на този К. винаги е надничал зад рамото ми в огледалото – призракът на реалността. По-силно този призрак на реалността усещах в малкия провинциален градец, в който по стечение на обстоятелствата се бях завърнал след завършване на университета (Софийския) и година след година след година живеех там, пребивавах – незабележимо, неизбежно, в очакване. Завършването ми бе съвпаднало с революцията през зимата на 1989-а и 90-а. Бях отложил с една година дипломирането си, за да изчакам Бисера, съпругата ми; но това беше претекст. Самият аз бях завършил година по-рано и според тогавашната практика ме бяха разпределили (точно това беше думата – разпределение) за учител в едно градче близо до Михайловград. Отидох там един-единствен път – с полученото назначение в ръка, колкото да заявя, че отлагам с година постъпването си, за да изчакам съпругата си. Имаше такава вратичка в закона и аз се възползвах. Можех да си представя всичко на света, Робинзон на острова, но не и битието си като учител в това градче или където и да било другаде. Единственото ми спасение – временно – бе това отлагане, една година беше огромен срок, дотогава я камилата, я камиларят. – И те дойдоха под формата на Революция, която помете всичко, всички закони и правилници, думите, Езика. Но след това, когато годината изтече, стачките и митингите, Орлов мост и кръстовището пред Ректората, трябваше да се върна в родния град; огромното щастие бе, че вече не трябваше да бъда учител, и до днес отхвърлям всякакви покани за лекции, а когато съм приемал, винаги след това съм съжалявал: монологичното говорене пред аудитория всеки път за мен е чаша, която бих желал да ме отмине.
Когато поемах задачата да разкажа „идването“ си в София ми бе намекнато, че разказът, освен да е поетичен, добре е да съдържа и някаква история, сюжет. Е добре, моята история се казва Марин Георгиев. През есента на 2000 г., точно десет години след завършването ни, решихме най-после да напуснем Монтана. Направихме го с едно много крехко упование. През лятото Бисера си беше намерила работа като учителка по немски език в столично училище. Беше работила като учител и в Монтана; междувременно беше защитила докторат върху Яворов във Великотърновския университет, по-късно Малина Томова публикува книгата ѝ в „Стигмати“, спечели и „Южна пролет“. Но така и не се отвори място за нея във ВТУ; в противен случай сега и двамата щяхме да бъдем някъде там, в полите на Трапезица, и аз надали щях да пиша този текст. За добро или за лошо, след като търновският вариант отпадна, София остана единствена; и ето ни тук: тя – като бъдещ учител по немски, аз – без ясна идея. Но още преди да бе започнала учебната година на нея ѝ предложиха място в Института за литература, а аз скоро се озовах в къщата на Яворов, на тавана, гдето се помещаваше „Литературен форум“. Многократно бях изкачвал това високо място, за да нося стихове, есета и разкази, които Владо Попов милостиво одобряваше. Сега Владо го нямаше, нямаше ги също Васил Колев и Чавдар Ценов; нямаше го и „Литературен форум“ – тъкмо беше спрял, но Марин Георгиев не се отказваше, събираше нов екип, за да го продължи, макар и в редуциран вид: таблоиден формат, силно намален обем, нова визия. Екипът се оказах аз. Аргументът да ме назначи едва ли са били поетическите ми занимания, а това, че предходните десет или почти десет години бях работил в местния вестник „Монт-прес“, осем от които като главен редактор. Бях първият от новия екип и в продължение на няколко месеца си останах единствен, преди да се появи Лора Шумкова, а постепенно и други. Запомнил съм Оля Стоянова и Милена Димова, с които работихме прекрасно. Правех вестника почти сам, Марин рядко се отбиваше в редакцията, голямата му грижа бе да проси финансиране, плетеше различни комбинации и главно ухажваше Елена Костова, която бе крайъгълният камък в тях, мъчеше се да закрепи вестника, но цялата работа висеше на косъм, който всеки момент можеше да се скъса. Преди да се скъса, се скъсаха отношенията ни. – Останах точно шест месеца, преди Марин да ме изхвърли. За тези шест месеца се случиха доста неща: успях да си навлека велелепно-мърморливия гняв на Николай Кънчев около превода му на десетина хайку от един поет – Касиан или Кейшън, така и не постигнахме съгласие (описал съм случая другаде[1]), за малко да си навлека неприятности и с Ивайло Петров (не повярва, че съм прочел продължението на „Преди да се родя“ преди да го пратя за печат), направих интервюта с Владо Левчев (който тъкмо се беше завърнал от Америка), Емилия Дворянова и Цочо Бояджиев (първите, струва ми се; едва доста по-късно щяха да се появят множество други), пуснах първия откъс от първия роман на Теодора Димова „Éмине“, ходихме някъде – май до Созопол – с Петер Юхас и македонския писател Миле Неделковски, чийто роман Марин издаде… Но точно половин година след постъпването ми, когато Лора, Оля и Милена бяха вече налице, една заран Марин влезе в редакцията и с присъщата си деликатност ми заяви да си обирам крушите. Тогава не каза защо, но години по-късно ми призна: започнал съм бил да превръщам „Литературен форум“ в „Литературен вестник“, пускал съм само приятелите си от своето поколение. Наистина, бях пуснал цикъл стихове от бъдещата книга на Пламен Дойнов „Истински истории“ (най-добрата му книга с поезия – първата от втория му период); бях пуснал разказ от новата бъдеща книга на Георги Господинов „И други истории“, цикъл стихове от Божидар Богданов, прекрасни есета на Владимир Сабоурин, Маргарита Серафимова, Любомир Милчев, Николай Гочев – автори, които извънредно ценях, ценя и днес; някаква безкрайна статия на Йордан Ефтимов за „Тютюн“, доколкото помня, която все не свършваше, прескачайки от брой в брой и всеки откъс, уж последен, се оказваше предпоследен… Пиша по спомени, течението на вестника не ми е подръка в момента; помня сред авторите „си“ още Мария Станкова, Кристин Димитрова, Иван Сухиванов, Митко Новков, Петър Марчев… Е, пускал бях и други, но думите на Марин бяха съвсем ясни и – си обрах крушите. Добре че Бисера тъкмо бе започнала в института. Що се отнася до мен, през следващите шест месеца се препитавах с хонорари оттук-оттам, главно с рецензии за „Капител“ – културната притурка на „Капитал“, които Анелия Янева ми поръчваше. Вярно, хонорарите не бяха лоши, но плащахме квартира нейде в „Младост“. По едно време ми попадна обява за конкурс за радиопиеса на Националното радио; както бях свободен, седнах и написах радиопиеса, комбинирайки два непубликувани разказа, и тя взе че спечели първа награда. Конкурсът беше анонимен и после Теодора Димова, която се оказа, че е била в журито, ми сподели, че когато обсъждали пиесата, всички били убедени, че авторът е жена. Паричният еквивалент на наградата беше сериозен и задълго подсигурихме семейния бюджет, преди в Института за литература да обявят докторантски конкурс по нова и съвременна; реших да се подготвя. Никога до този момент не бях имал теоретични, а още по-малко научни амбиции, смятах се за поет; бях писал статии по-скоро случайно, макар че вече имах няколко и в „Литературна мисъл“. Върнах се в Монтана, където беше голямата ми библиотека, и точно един месец не излизах от къщи. Изчетох цялата нова българска литература след Вазов, връщах се и назад, за да уловя началата ѝ. (Що се отнася до съвременната – бях в нея.) И тъкмо тогава, през този един месец – той и до днес си остава най-вдъхновеният в живота ми, винаги съм го казвал – я разбрах; разбрах българската литература, дълбоката ѝ логика, мястото на всекиго в нея – на всеки автор и на всяка творба. Проумях я едновременно като „големия разказ“ за българското национално битие в историята – на българската модерност, и като безкрайно раздипляща се мрежа от имена и заглавия, където всеки е до всеки, със собствено, по-голямо или по-скромно, но непоклатимо място: Влайков до Вазов, Великсин до Ботев… Всичко беше общ, свързан разказ, общо пространство; там бяха и тези от „моето“, както бе казал Марин, поколение. (Тъкмо за него щеше да е малката ми докторска дисертация[2] – синове на гневливи бащи и внуци на деди великани; но там бяха и дядо Вазов, и Великсин, неизвестно чий велик син, и Славейкови, син и баща – същият, който на ъгъла си говори с Раковски, и самоубийството на Ангел Кънчев 5, Паисий, синът му Алеков тоже – о, Боже…) През целия този дълъг месец бях в състояние на нестихващо възвишение; четях като алкохолик в запой и се молех да не свършва, да не излизам. – Но месецът свърши, явих се на конкурса, спечелих го и с това оставането ми в София получи същинското си начало. Бях на 37 години.
[1] Кънчев. – Литературен вестник, № 31, 8–14.10.2014, с. 7.
[2] Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно. Пловдив: ИК Жанет-45, 2010.
