Жан-Лорин Стериан е артист, писател и изследовател. Завършва магистърска степен по антропология в SNSPA през 2009 г. През 2022 г. защитава докторска степен по социология, която по-късно развива в книга, издадена през 2025 г. Между 2008 и 2015 г. основава театър Lorgean, първият living-room театър в Румъния, а през 2014 г. основава HomeFest, фестивал на сценичните изкуства, провеждащ се в частни домове. Жан-Лорин има два издадени романа– „Lorgean“ (2007) и „Whoreshop“ (2019), както и няколко сборника с разкази и поезия. Организирал е две самостоятелни изложби – „Exuviation“ (Виена, 2022) и „The World Sees You As It Is“ (Загреб, 2023). От 2018 г. работи по музикално-перформативния проект pj.lo & the accidentals. От 2024 г. живее и работи в Тимишоара.
Лора Ненковска: Жан-Лорин, би ли ни разказал повече за първото десетилетие на новото хилядолетие? Как гледаш на тези години сега, от дистанцията на времето?
Жан-Лорин Стериан: Беше изключително оживен период, изпълнен с оптимизъм. Дивият хаос, който цареше през 90-те години на миналия век беше утихнал, асфалтираха се улици, реновираха се фасадите на комунистическите блокове, павилионите бяха заменени от магазини на известни световни марки. Тогава се появиха местни издания на западни лайфстайл списания; културата, но и инфраструктурата започнаха да се приобщават към западния модел. Това беше златната ера на рекламата. Хората, които работеха в рекламния бизнес, бяха най-яката гилдия, те имаха доходи над средните и можеха да си позволят да пътуват из Европа. Клубове се откриваха така, както днес се отварят модерни малки кафенета. Откри се Националният музей за съвременно изкуство. Хората пътуваха до Амстердам или Берлин така, както дотогава се ходеше до хипарския курорт „Вама Веке“. Изчезнаха унизителните опашки по летищата за граждани извън ЕС. Най-важното е, че тези неща се случиха на моето поколение във възраст, в която можехме да им се насладим.
В румънската литература този период беше белязан от доминацията на автофикцията. Като писател ти имаш ли усещането, че си бил част от тази вълна, или винаги си стоял в периферията ѝ?
Като поглеждам назад, съм приятно изненадан, че романът ми се появи сред първите заглавия в поредицата „Его проза“ на румънското издателство „Полиром“. За разлика от музиката или театъра, на литературата ѝ отнема повече време, за да се заеме с разискването на съвременни теми. Може би това е и причината в тази поредица първоначално да преобладава автофикцията. Все пак това е жанр, който се пише и по-леко, и по-бързо. Нямаш нужда от проучвания, целият материал е вече в душата ти. Писателите тогава изпитваха нуждата да отразят случващото се с тях в онзи интензивен период на бурни социални промени.
Следиш ли още съвременната литературна сцена в Румъния?
По-скоро поетичната сцена. През последните месеци четох и продължавам да чета румънска литература, писана до 1945 година. Търся стари думи, изрази и атмосфера, които на свой ред да мога да използвам в романа, по който работя. Иначе се интересувам повече от сферата на съвременното изкуство и музиката, отколкото от литературата.
Мислиш ли, че автофикцията все още е толкова силна и необходима, колкото беше тогава, или днес се оставяш да те води просто собственото ти чувство за експеримент?
Първите ми книги бяха сборници с фантастична проза и научна фантастика, в които имаше вмъкнати съвсем малко лични елементи. За мен автофикцията, започнала с „Лорджан“, беше истинско откровение. Бих искал обаче да пренапиша този роман и да добавя още една глава към него. Може би защото все още съм на етап първи томове, пиша доста лична поезия. Признавам, че ми е доста трудно да се откъсна от автобиографичната мрежа, още повече че създадох свое артистично алтер его, което се изразява чрез музиката и изкуството.
Би ли ни разказал повече за периода, в който си работил като журналист? Какво те подтикна да промениш професионалния си път?
Не ми харесваше лайфстайл средата в пресата, в която работех. Не принадлежах към нея, но до 30-годишна възраст дори не си представях, че съществува друг начин на живот. Бях завършил факултет по журналистика, беше естествено да се насоча към медиите, още повече че започнах работа в последната година от следването си в едно женско списание, „Уника“. Сега може би изглежда интересно или необичайно, че съм правил тест на нови автомобили заедно с футболната звезда Хаджи и интервюта с всякакви тогавашни звезди. От онзи период ми остана ужасна погнуса от светската суматоха. Това, което правех обаче, беше сравнително интересно, основно пишех хроники за книги, филми и театър. Самият аз се бях превърнал в светска личност, защото постоянно получавах покани за партита, откривания на изложби и представяния на нови марки. Беше много изпразнен от съдържание живот. Днес не ми е останал никой приятел или познат от тогавашния ми кръг.
Как всъщност направи прехода от журналистиката към „театъра в апартамент“? Имаше ли конкретен момент, който те накара да почувстваш, че страниците на списанията вече не са достатъчни и че имаш нужда от физическо, реално пространство, за да изразяваш идеите си?
Известно време двете дейности се застъпваха. Тогава вече бях станал журналист на свободна практика, но не се припознавах в писането, било то в пресата или в литературата. Откакто се бях отказал от офисния живот, или по-точно откакто той се беше отказал от мен, постепенно спрях да се възприемам само и единствено като „служител на перото“ и исках да изследвам и други начини на изразяване. Открих ги с възторг в Националния танцов център, институция, която по онова време преживяваше период на артистичен възход и привличаше всякакви хора, които не се вписваха в това, което може да се нарече „мейнстрийм“ култура.
Мисля, че идеята за създаването на театър в апартамент, ми дойде от съчетаването на три източника на вдъхновение. Първият беше концепцията за „Лежерни вечери в сряда“ в Националния танцов център (в рамките на това събитие се представяха откъси от пиеси в процес на писане от професионалисти и пърформанси на непрофесионалисти); една история, чута по време на магистърска ми програма по драматургия, за руски актьори, представящи монолози в апартамент в Париж; и най-вече епизодът от сериала „Зайнфелд“, в който Креймър намира декор от телевизионно шоу и превръща апартамента си в телевизионно студио.
След като се уверих, че искам да каня много хора у дома, нещо неприсъщо за моя нрав, се срещнах с артистките от тогавашния колектив List Noir (колективът включва артисти, които изследват границите между дизайна, модата и концептуалното изкуство) и ги помолих да изработят неонов надпис „театър лорджан“. Докато говорех с тях, въпросите на Йоана Немеш ми помогнаха да развия концепцията, която оттогава остана непроменена. В онзи момент не предвиждах, че вечерта на 13 декември 2008 г. ще промени живота ми бавно, но необратимо. Театърът в апартамент се превърна в детска площадка, на която всеки предлагаше своя собствена игра. За мен удоволствието и желанието да продължа се основаваха на принципа на „участващото наблюдение“, на това как другите играеха в моя дом.
Как „геометрията“ на стаята диктува емоционалния заряд на пърформанса? Според твоите наблюдения предлага ли малкото, обитавано пространство повече „истина“ от професионалната сцена?
В докторската си дисертация предложих термина „домашна сцена“ (domestic box), дефиниран като личното пространство, в което се случват съзнателни артистични актове. Домашната сцена се активира тогава, когато в нея се осъществи среща между артистите и публиката, модерирана от домакина чрез организацията и непряко чрез предоставеното пространство. То се превръща в естествена сценография за всички събития, случващи се в този дом. Това пространство никога не е неутрално. То носи личния отпечатък на домакина, ведно с автохтонния и културно-социалния контекст. То поставя публиката и артистите на равна нога. Прави ги по-уязвими. Артистът не е защитен от светлините и височината на сцената, а публиката не може да се скрие в тъмнината. От тази ситуация печелят всички, защото срещата става автентична.
Ще цитирам споделеното от една пианистка (Елена П.), която свири в рамките на „ХоумФест“ – фестивала, който организирах между 2014 и 2022 г.: „Зависи много как се позиционираш ти като артист спрямо другия, за когото свириш. Защото, ако отидеш там, за да покажеш какво знаеш или заемеш някаква дистанцирана позиция, в която ти си артистът, а другите трябва да те гледат какво правиш, тогава, когато публиката влезе в твоето работно пространство, не ти е комфортно, защото вече контролът не е в твои ръце. По-уязвим си, защото те са твърде близо и имаш усещането, че ако направиш грешна стъпка, кажеш нещо глупаво или сгрешиш нота, другият ще го забележи и край – вече си осъден. Но ако тръгнеш от принципа: Окей, аз създавам изкуство, другият го възприема, но аз искам да споделя с него това, което правя, и искам то да бъде нещо за него, тогава не поставяш себе си на първо място.“
Беше ли театърът в апартамент своеобразен бунт срещу скованите културни институции, или просто търсене на по-непосредствен начин за свързване с публиката?
Когато започнах да правя театър в апартамента си, единственото ми намерение беше да се създаде място за игра, лаборатория. Бях запален по театъра като студент и започвах да се интересувам от пърформанс и съвременен танц. С напредването на експеримента той се превърна в алтернативно пространство, което предлагаше различен тип подход към артистичния акт. Неговото съществуване, както и на други проекти, появили се впоследствие, утвърди един нов вид артистична изява. Дори и да не съм го целял, сравненията с това, което предлагаха институциите, станаха неизбежни. Мисля, че по-скоро той допълни артистичния пазар, като запълни някои от многото му липси.
Самотата изглежда е повтаряща се тема във всичко, което правиш. Мислиш ли, че проектът ти „Homemade Culture“ наистина помага за бягство от самотата, или, напротив – фактът, че си постоянен домакин на непознати в интимното пространство на собствения ти дом, в крайна сметка засилва изолацията на артиста в теб?
В първата ми стихосбирка, която се казва „Home Alone 3“, пиша за три лета на самота: непосредствено след завършването на гимназията, когато работех в радиостанция в морски курорт (1994); първото лято след преместването ми в Букурещ (1999) и лятото, в което живях в Берлин (2008). Режисирал съм и видео пърформанс, озаглавен „Home Alone“, в който заедно с осем артисти, занимаващи се с пърформънс, изследвах първите жестове, които правим, когато влезем в чужда стая, в която няма никого. Имах и изложба със същото име, в която изложих предмети по темата за самотата, донесени от зрителите в театъра в дома ми. Разпознавам себе си в самотите на другите, те допълват моите собствени видове самотност.
Като дете се радвах да оставам сам вкъщи. От друга страна, ми се е случвало по време на артистична резиденция самотата напълно да ме смаже. Ако прекарам твърде много време сред хора, се уморявам, губя идентичността си и изпитвам нужда да се оттегля сред филми, книги и музика. Това не означава, че не копнея за автентично общуване. И театърът в апартамент произведе именно такъв тип взаимодействие. Очарован съм от собствената си раздвоеност по отношение на самотата и търся ехото ѝ в начина, по който другите се отнасят към нея.
„Творческият отпуск“ изглежда като съзнателно приемане на усамотението. Дали състоянието на „гост“ или „чужденец“, както се появява в стиховете ти, е необходима предпоставка за твоя творчески процес?
Засега, след повече от година и половина живот в Тимишоара, имам чувството, че живея в непрекъсната артистична резиденция. Пристигнах в този град със стипендия и в края ѝ се запитах какво ли би било да остана. Беше моментно решение, но от известно време търсех бягство, което пътуванията вече не можеха да ми дадат. Не е окончателно, но бих предпочел да остана възможно най-дълго далеч от столицата. С изключение на приятелите, Букурещ изобщо не ми липсва. Той е токсичен град и се радвам, че успях да се откъсна от замърсяването, шума и изтощителния му ритъм. Времето, прекарано в градския транспорт, ми се струва откраднато от живота, а то е много ценно. В Тимишоара всичко, което ме интересува, ми е подръка. Освен това тук има интензивен културен живот, който е повече по вкуса ми. Излизам много повече. Преместването тук е част от година творчески отпуск, за която съм си мечтал цял живот и която, за съжаление, е към края си. През 2025 г. направих много нови неща, не оставих времето просто да отмине. В момента работя по документален филм, озаглавен „This Is Not My City“, в който си поставих за цел да обходя абсолютно всички улици на Тимишоара. Ролята на „професионален чужденец“ ме държи нащрек, не ме оставя да затъна в собствените си настроения и вътрешни лабиринти. Не е пълният „рестарт“, който желая от известно време, но засега ми е по-добре така. Чакам да дойде времето, когато ще мисля за Букурещ с носталгия. Но аз винаги съм бил между световете – географски или не.
Творчеството ти е пропито от много остро чувство за ирония. Виждаш ли хумора преди всичко като личен механизъм за оцеляване в света, или той е съзнателен инструмент, който използваш, за да деконструираш „сериозността“ и сковаността на академичната и артистичната система?
Не осъзнавам особено, че съм ироничен, защото това е нагласа, която е част от мен. Вероятно се отразява във всичко, което правя. Никога не съм се разбирал добре с хора, които се вземат твърде на сериозно. По принцип институциите са организации, в които индивидите са вкарани в установена система и трябва да се подчиняват на нейните цели. Дори когато целта е забавление, тя трябва да бъде постигната с настървение. Академичната система е възможно най-парализираната система. Най-неприятният период в живота ми беше този, в който бях принуден да взаимодействам с представителите на докторската школа.
Като човек, който анализира дълбоко градските пейзажи и механизмите на обитаване, как се чувстваш тук, в София? Виждаш ли града през обектива на гост-наблюдател и предложи ли ти това място нови перспективи? Можеш ли също така да споделиш какво се занимава по време на престоя ти тук – беше ли това период на чисто наблюдение или вече се превърна в материал за нов проект?
В София дойдох, за да работя по два проекта, които вече бях започнал. И точно това правех. С ежедневен график, с желание и удоволствие. Разхождах се из квартала, открих центъра, но обикалях и из крайните квартали. Посетих един музей и много галерии. Ядох баница при всеки удобен случай. Най-после гледах шоу на Иво Димчев на живо и много ми хареса. Познавах го от периода, в който бях запален по съвременен танц и участвах в два негови уъркшопа. Беше много запълнен период, но без да бъде напрегнат. Имах време за всичко, което си бях поставил като цел. Хареса ми да живея в къща музей, превърната в обществено пространство. В момента не знам много за литературната сцена в България, но не знам твърде много и за тази в Румъния.
Разкажи ни, моля те, и за твоята изложба тук, в София. Как се роди тази концепция и доколко изложените творби отразяват опита ти като наблюдател на градските и домашните пространства?
Веднъж прочетох следния статус в една социална мрежа: „Гледали ли сте някога снимка, питайки се къде, по дяволите, е отишла тази тениска?“. Това е въпрос, който често си задавах, гледайки стари фотографии. Има периоди от живота, свързани с определена тениска или чифт обувки. Имал съм суитшърти или пуловери, които просто обожавах. Откакто започнах проекта „Exuviation“, знам къде се намират по-голямата част от старите ми дрехи, защото съзнателно ги оставях на места със сантиментална стойност. От 2010 г., откакто започнах да пътувам повече, особено по артистични резиденции, оставях чорапи в апартаментите и къщите, където отсядах. С течение на времето започнах да оставям все повече и по-разнообразни дрехи на важни места в живота ми, които посещавах отново. Бях направил снимки на дрехите в пространствата, където ги оставях, така че използвах тези кадри, като ги отпечатах върху предната част на тениски. На гърба на всяка тениска написах историята на предмета и на мястото. В биологията с термина „екзувии“ се назовават останките от екзоскелета, останали след линеенето на някои животни. Те са важни за биолозите, защото чрез тях могат да идентифицират вида и дори пола на животното. Всички тези „текстилни кожи“, които оставих на различни места, съставят една емоционална карта, филм на живота ми кадър по кадър. На изложбата тук в София посетителите обличаха тениските и се „четяха“ един друг, превръщайки се в движещи се произведения на изкуството. Тук събитието се случи на най-подходящото място за такъв тип пърформанс – галерията One Night Stand на моя приятел Иван Мудов. Бях много впечатлен от това колко много хора дойдоха и останаха в галерията, носейки тениските от „Exuviation“.
Бих искала да те попитам и какво място заема поезията в живота ти сега и как ти повлия взаимодействието с поетичния кръг в Тимишоара? Дали за теб поезията е друг начин за архивиране на ежедневието или път към истина, която прозата или пърформансът не могат да достигнат?
Върнах се към поезията отново през 2022 г., докато работех интензивно върху доктората си. Вероятно беше форма на бягство от академичните строги правила и начин да се справя с тревожността. Дотогава пишех спорадично. Например първите текстове за „Home Alone 3“ бяха отпреди десет години и едва година преди публикуването (2019) те се оформиха в книга. През последните години обаче започнах да се припознавам все повече в поезията. Престоят в Тимишоара засили това мое търсене. В писането на поезия, вярвам, че открих своя глас, нещо, което не чувствах, докато пишех проза. Разделих текстовете от последните три години в два тома. Първият се казва „shutApp“ и току-що излезе в издателство „Фантомас“, а вторият се надявам да излезе догодина в издателство „Арт“. В рамките на поетичната група „Комуна 30“ за първи път четох под формулата „микрофонът е ваш“. После се сприятелих с Алекс Хидед и чрез него се запознах с цялата компания. В събитията на „театър в апартамент“, които организирам сега в хола си в Тимишоара, поезията вече е навсякъде, нещо, което не се случваше в Букурещ.
Накрая искам да те попитам над какви нови проекти работиш в момента и какво ще вземеш със себе си от София под формата на спомени или идеи за бъдещето? Какви теми запълниха бележника ти в този момент?
В момента работя върху роман, наречен „Пътят на победата“, в който описвам град, намиращ се извън времето и обитаван от румънски бежанци от всички исторически периоди. Поради инцидент в този град крепост попада и последното население от свободни маори, които на свой ред бягат от английската инвазия. Започнах го през 2012 г., работих по него и през 2018-2020 г. В момента редактирам написаното досега. От една страна, перспективата ми се е променила (както и времената), а от друга – редакцията ми помага да вляза отново в атмосферата на романа. Напредвам доста бавно, защото използвам архаичен румънски език. Пиша първо на съвременен език и след това го „състарявам“, което е своеобразен процес на превод. Освен това фактът, че не съм писал проза от много време, ме прави плах. Не сядам лесно зад бюрото, за да пиша. Вместо това предпочитам безкрайно да проучвам и редактирам. Правя много проучвания за тази книга, защото в съзнанието ми това трябва да бъде функционален град и на този етап от работата ми това е по-важно от сюжета и героите. Вълнува ме повече как се поддържа чистотата по улиците на един митичен град или как се снабдяват с месо. Това е роман, в който градът е главният герой. Надявам се да го завърша през 2026 г., но не бързам. Освен това работя върху изложба с творби от епоксидна смола, в които вграждам банални и/или органични предмети, основно от кухненския бит.
ЛВ публикува стихотворения на Жан-Лорин Стериан, писани по време на престоя в София.
Жан-Лорин Стериан
паметникът на непознатата кръв
мама не е познавала баща си
след като баба ми забременяла от него
той се изгубил нейде из селските мъгли на 50-те
щом навършила възраст за женене
мама била омъжена за мъж от друго село
също така непознат както и баща ѝ
може би такива са били времената
може би такива са били нравите
да пратиш дете под венчило
като в други култури които ние порицаваме.
останали заедно съвсем кратко време
след година тя избягала оттам
един от братята ѝ я чакал с каруца сред полето
казала на баба че
вече никога няма да се върне там
сестрата на мама споделя че този мъж
останал безименен в родовата история
я е карал да работи непрестанно
научих късно за първия брак на мама
вече няма как да разбера какво я е ужасило толкова силно
може би домашното робство може би насилието
което изобилстваше и във втория ѝ брак
баща ми я обичаше постарому
като смесваше и бъркаше
брака с притежанието
любовта с бруталността.
аз съм част от дълга поредица склонни към насилие мъже
не изпитвам нужда да предам нататък наследството
което тече във вените ми
когато по случайност се порежа в кухнята
когато си правя изследвания
когато дарявам кръв и до мен
пулсира алената банка от 500 милилитра
се чудя дали всичко което не знам за себе си
се дължи на тази кръв
изнемога
няма да замажа никога дупката
в стената която бравата е изчегъртала малко по малко
не вярвам че някога ще заменя счупените ципове
на панталоните и якетата
накапаните тениски не са убили никого
няма да сменя изгорялата крушка в килера
не чувствам нужда да поправям повече миналото
пред някой терапевт който гледа някъде отгоре
какъв смисъл има да оправям падналата мазилка на отношенията
за да се разхождам сред хората с обновена фасада
книгите които не съм прочел
филмите които не съм гледал
страните в които не съм пътувал
хората с които не съм се запознал
не съществуват
а също и идеите записани из тефтерчетата
и ненабраните телефонни номера
вземам всички несбъднати мечти
подреждам по двойки тези които си приличат
и ги пускам в голяма лодка
от всички неизживени животи
ми останаха само два
този който обличам всеки ден
и всички останали
отвори се капачке
задържам вратата на асансьора отворена на партера
за съседката която влачи една чанта
колко хубаво че си тук казва тя
и ми подава двулитрова бутилка вода
помогни ми
когато отворих капачката асансьорът вече подминаваше четвъртия
напът за петия етаж
и осъзнах че
вече съм правил същото
тя се усмихна благодари ми като миналия път
слезе на седмия
на осмия се сетих че един възрастен човек
беше умрял защото не беше успял да отвори
капачките на бурканите по време на тежка зима
това е герой от книга но можеше и да е истина
докато се качвах пеш към последния етаж
се засмислих с надежда че
в бъдеще
технологията ще напредне
капачките ще се отварят
с гласова команда
и сами ще отиват
в контейнера
душите ще могат да се развеждат с телата си
както в исляма като изрекат три пъти
напускам те
напускам те
напускам те
Превод от румънски: ЛОРА НЕНКОВСКА
Престоят на Жан-Лорин в София е част от творческата му резиденция в Къщата за литература и превод
