Весела Бозова
Романът „Седем дни в Парория“ на Даниел Вълчев е книга за силата на творческото въображение, което има способността да разгадава мистерии, да попълва празнините на колективната памет и да открива пътя към прозрението. Романът съчетава религия и философия, история и фолклор, кино и наука, изплитайки елегантна нишка от високо художество, исторически сведения и широка ерудираност. Повествованието внушава, че понякога не фактологичните данни, а интуитивните усещания имат по-ценна връзка с познанието.
Даниел Вълчев е професор по право, но читателската публика го познава и като автор на художествена литература. През 2017 г. публикува сборника „Разкази“, а през 2022 г. се появява дебютният му роман „Неделният продавач на книги“, който е високо оценен както от обикновените читатели, така и от литературните критици. Темите за търсачеството и непреодолимите загадки съставляват концептуалното ядро на романа, а интуицията и острият ум се оказват най-полезните инструменти за разрешаване на сложните мистерии.
В „Седем дни в Парория“ на Даниел Вълчев познатата от предходния роман проблематика е вплетена по нов начин, като превръща повествованието в амалгама от исторически бележки, любовни истории, неразгадаеми въпроси и интригуващи обрати. Стилът на писане е едновременно изящен и изразителен, наситен с ирония, но и изчистен от прекомерна метафоричност, а това, съчетано с интересния сюжет, прави книгата бързо и лесно четима.
Основното действие в романа, както подсказва заглавието, се развива в рамките на една седмица, като за всеки ден е отредена отделна част. Композицията е допълнена с епилог и с кратка предистория, която представя безименния главен герой, от чиято гледна точка се води повествованието, и неговия баща. Повествователят е студент по кинорежисура, спонтанен, дързък и артистичен младеж, а баща му – мозъчен хирург, държащ на точността и придържащ се към правилата. Въпреки противоречията помежду им мъжете полагат усилия да останат близки. Затова, когато бащата предлага да отидат заедно в Малко Търново, за да разрешат проблем с рушаща се семейна къща, синът няма друг избор, освен да се съгласи.
Седемте дни, прекарани в градчето, се превръщат в незабравимо изживяване, но и в ценен житейски урок за младото момче, което се гмурка в дълбините на родовата и световната история, опитва се да разбере тайните на нестинарството и ученията на православието и исихазма. Там възникват и две неразрешими загадки, които завладяват съзнанието на дръзкия и самоуверен младеж, твърдо решен да ги разгадае.
Първата от тях е свързаната с три неуспешни експедиции, чиято задача е била да открие останките от манастир, намиращ се на потайно място, назовано Парория. Повестованието уточнява, че името произлиза от гръцките думи „пара“ и „орион“, които означават „до границата“. Така Парория се оказва неясно понятие, тъй като може да означава „всяка погранична територия между Българското царство и Ромейската империя“. В контекста на романа пограничното пространство се превръща в метафора на границата между действителното и фантазното, колективната памет и личното въображение, фактологичните данни и вярата в чудото.
Втората загадка усложнява наратива, но и фино се вплита в цялостната концепция на повествованието. Тя е свързана с две икони, изографисани през VII в. в Синай и създадени от дървена плоскост, разделена на две. Едната от тях е останала в старата къща като наследство и завещание от посветената в нестинарството баба Дона. Другата – изчезнала незнайно къде, поела по неясните пътища на Ранното средновековие. В хода на сюжетното действие постепенно се разкрива, че иконата е преминала през редица перипетии, била е предавана от един монах към друг и пазена дълги векове. Тази повествователна линия разкрива пътищата, които свързват историята от древни времена с нашето съвремие. Тя също така поставя акцент върху свързаността на отделния индивид с едно минало, което може да изглежда далечно и чуждо, но въпреки това оказващо особено въздействие върху личното настояще.
Запленен от идеята, младият кинорежисьор решава да я превърне в сценарий за филм. Темата за киното е органично вплетена в останалата част от проблематиката, а препратките към различни филми и режисьори показват високата културна осведоменост на студента. Бъдещият филм изглежда обещаващ. Писането на сценария започва, драматичните моменти се изострят и така се разкрива богатата и колоритна персонажна система. Учителят Дико, събирал дълги години материали за Странджа, Доцента – смахнатият жител на градчето, Невена – младата учителка, в която се влюбва повествователят, и професорът по византийска философия от Ахтопол – всички те изиграват своята роля в разгадаването на мистериите и написването на филмовия сюжет.
Така чрез киното се достига до проблемите за творчеството, интуицията и вярата, които се преплитат с темите за родовия и историографския разказ. „Всъщност моят сценарий би трябвало да е за това, че когато човек е вярващ, неговият свят не се стеснява, а напротив – разширява се. И става по-богат и по-подреден.“ Вярата разширява хоризонтите на възможното, придава самоувереност на младия творец и го зарежда с творческа енергия.
По този начин се достига до идеята, че творецът притежава дарбата да сътворява, да създава реалност чрез въображение и слово, да тълкува материалните сведения с особена проницателност и да придава на фантазното изключителна стойност. Затова след дългите лекции по средновековна история, изнесени от професора, внимателното вглеждане във фактите и най-вече с помощта на интуитивното знание, младото момче достига до желаното прозрение. Оттук става ясна и функцията на филмовия сценарий. Сюжетната линия не присъства самоцелно, тя внушава философската концепция, че мисълта и словото създават веществения свят. По подобие на сътворението на света за седем дни, младият творец се опитва да „сътвори“, доизмисли, допълни липсващите парчета от пъзела на голямата загадка.
Романът „Седем дни в Парория“ на Даниел Вълчев е подходящ за любителите на средновековната история, българския фолклор и християнския мистицизъм, както и за всеки любопитен читател, готов да се впусне в разсъждения за скритите връзки между знанието и въображението, действителното и фантазното, обичайното и изключителното.
Даниел Вълчев, „Седем дни в Парория“, изд. „Сиела“, 2025
