Георги Господинов пред Калина Николова
Къде отива после излишната любов
и кой я смита, кой изхвърля кофата,
контейнерът къде е…
Георги Господинов, „Естествен роман”
Преди да започнем работа по „Естествен филм“, познавах Георги Господинов единствено през книгите му. Името му асоциирах с писателя, станал също и първият български носител на престижната награда „Международен Букър“. Затова, когато започнахме снимките на „Естествен филм”, ми беше любопитно да разбера повече за човека Господинов. Също, на кинематографично ниво, исках филмът да отразява стила му на писане – да се усети фрагментарността, постмодерността. Затова и „Естествен филм” се разгръща чрез поредица от начала, правейки референция към неговия „Естествен роман” (ако заглавието на филма вече не ни е издало за тази препратка). С подобни режисьорски намерения започнахме снимки през месец март миналата година заедно с операторката Климентина Неделчева, с която предварително бяхме изградили концепция как визуално най-точно да постигнем усещане за лекота, тиха радост и меланхолия. С Георги Господинов проведохме дълъг разговор, който остави усещане у мен за човек, търсещ път и смисъл през паметта, меланхолията и поезията на всекидневния живот. Говорихме за нетрайното, за ролята му на баща, както и за 90-те, за тънката граница между реалност и фикция. Именно от тези тематични нишки е изграден филмът. Но някои от тях останаха извън финалния монтаж на кадрите.
Предлагаме ви да ги прочетете тук.
.
К.Н. Откъде да започнем нашата история?
Г.Г.: Всъщност аз не знам как свършват историите, но много обичам началата им. Една история може да започне отвсякъде. Може да започне от края и да се развива обратно. Една история е като къща, в която можеш да влезеш през прозореца, през комина или отдолу през мазето. Аз много вярвам в начала. Когато написах „Естествен роман“, идеята беше да напиша един роман от начала. Понеже това е роман за края на една връзка, изобщо за края, затова исках да противопоставя на този край един много светъл роман от начала. Защото в началото всички двойки са щастливи, на първите 17 страници всички живеят добре, никой с никого не се кара и накрая нещата се разомагьосват. Всъщност има нещо много красиво в началата – има тайна, има магия и с всяка страница тази магия изчезва. Колекционирал съм освен всичко друго и начала на романи. Имам любими начала на романи, повечето от тях са в „Естествен роман“. Така че ако можем да стоим само в началото.
К.Н. Черпиш ли от реалността, за да създаваш фикцията?
Г.Г.: Да, но в един момент вече съм забравил – ако прочета старите си книги, – кое от разказаното в тях е било истина, и кое измислено. Сигурен съм, че е било истинско, защото не обичам много да измислям. Но човек има спомен от прочетеното, това е другото, което ми се ще да кажа. Три неща всъщност. От една страна, помним това, което ни се е случило, но има и една друга памет, която на мен ми е много по-интересна като писател. И това е паметта за нещата, които не са ни се случили. Човек помни онова, което е могло да се случи, но не се е случило. Аз мисля, че това, което не се е случило, трае по-дълго. Това, което не се е случило, ни влияе по-дълго. Аз имам емоционална памет. Понякога помня просто моменти на нищо-неслучване. Припомням си някои следобеди, в които нищо не се е случило, в които съм седял тук в тази стая или просто съм гледал през прозореца, или просто съм стоял на този стол. Пространствата са важни, но има и нещо по-важно, и това е времето. Но може би за времето ще говорим по-нататък, при едно друго начало.
К.Н. „Случиха ни се няколко живота и нито един не доведохме докрай”, пишеш на едно място.
Г.Г.: Там е работата, че човек не е създаден сякаш да изживее един живот отначало докрай. Започваме някакви животи, спираме ги… Понякога се връщаме към тях, друг път просто стоят така да си кървят някъде или да си седят някъде, зависи каква метафора използваме. Затова измислих Гаустин, защото си дадох сметка доста рано, че няма да ми се случат всички неща, които искам. Няма да отида на всички места, на които искам, няма да стана приятел с всички хора, с които искам. Затова ми трябваше някакъв друг такъв, който няма тяло и време, за да минава през различни времена. И Гаустин беше този човек.
К.Н. „Утре пак трябва да се живее – свършек няма.“
Г.Г.: Едно от най-естествените неща е краят и нашите опити като несъвършени същества да искаме безсмъртие са част от неестественото. Примерът, който мога да дам, е: представете си, че се срещнем след 100 години. Ако имаме лично безсмъртие, ще скитаме безсмъртни и самотни в абсолютно непознат свят. Идеята за лично безсмъртие е грешна. Идеята за колективно безсмъртие – също. Защото, както би казал Гаустин, ако всичко траеше вечно, нищо нямаше да е ценно. Някак си идеята, че си за малко тук и другите са за малко, ти дава друга връзка, друг трагизъм. Трагизмът е важно нещо, драматизмът е важно нещо. Без тях всичко олеква.
К.Н. Ти пишеш за меланхолии и за тъги, но живееш ли в тях?
Г.Г.: Може би през това, което съм чел, през начина, по който съм живял, тази меланхолност е част от мен и аз си давам сметка за това. Т.е. виждам тези неща в процепите, виждам тъгата и това е естествено състояние. Много е естествено да сме тъжни, меланхолни. Натъжавам се, като гледам стари филми, защото тези хора вече ги няма, били са млади, а вече не са. Натъжавам се, като гледам стари снимки. Също и като гледам хората сега и си представям, че ще остареят. Цялата тази меланхолия на света е някакъв естествен филтър. Разбира се, това е едната страна. Цялата ирония и самоирония, която има в книгите ми, е спасителна. Това, което съм научил от моите родители, е да не се вземаш на сериозно. Да гледаш с ирония, включително и на трагичното. Това го умееше баща ми и съм се опитал да го разкажа в „Градинарят и смъртта“. Но това го умееха и хората от предишното поколение. Аз идвам от такова място, което не е било в центъра на света. Този далечен югоизток, който е пълен с истории, защото не са му се случвали много щастливи неща. Може би съзнаването, че не си в центъра на света, е много добро, за да започнеш да разказваш истории. Историите компенсират всичко, което не ти се е случило.
К.Н. Люлеещият се стол, на който седиш в момента, герой ли е?
Това е герой от „Естествен роман” и го купих, събирайки всичките си пари през 90-те, когато беше непосилно скъпо. Помня, че нямах вече пари за такси, нарамих го на гърба си и като един охлюв се прибрах до „Младост“, където живеех тогава. Минах целия път – спирах, почивах, така се роди и този образ на героя клошар, който няма пари, но седи на люлеещ се стол (представях си го дори насред площад „Славейков“) и се чувства едновременно бездомен и у дома си. Пренасял съм този стол през всички квартири, като съм се местил.
Столът е от 90-те. За мен 90-те са много важно десетилетие – лично, биографично, за моето поколение. През 90-те бях на 22-23. Беше невероятно да се живее тогава. Беше странно, лудо, карнавално, мизерно, жестоко, опасно. Тогава ставаха убийства. Беше живеене сред приятели, сред някакви общности, което много липсва сега. Беше време на разпад. Семействата се разпадаха. Да, беше много парадоксално. Тогава се появи Гаустин. Включително през наръч писма, истински писма, които намирах в пощенската кутия. Наистина първо измислих Гаустин, след това го срещнах, така че внимавайте какво измисляте, всичко се случва.
90-те са начало и край. Писал съм за 90-те с любов и омерзение, защото много неща започнаха тогава и много неща не продължиха тогава. Когато някой говори за 90-те без уважение, цитирам един стих на Йейтс: „тъпчи нежно, защото тъпчеш мечти“. През 90-те бяхме наистина пълни с мечти, с много енергия и някак си това постепенно започна да се губи. Ентропия. Тогава почти живеехме в редакцията на „Литературен вестник”. Бях и главен редактор на вестника няколко години.
К.Н. Май всичко се случва там, където не сме.
Г.Г.: Да, там, където не сме. Понякога, ако сме големи щастливци – и там, където сме. Но за много кратко и затова трябва да сме готови да го видим, защото е кратко и изчезва.
Литературен вестник и Кинематограф стартират нова инициатива. В колоната Go Short ще може да откриете български късометражен филм, препоръчан от Калина Николова и редакторите на Кинематограф. QR кодът ще ви отведе към платформата Кинематограф, където може да гледате избрания късометражния филм.
Go Short: Български късометражен филм на месеца
“1999-а“ на Александър Милушев. Запален по електронните игри малчуган от крайните квартали не подозира, че яхнал вятъра на детските си мечти, ще трябва да направи внезапен избор – да си остане хлапе в света на игрите и фалшивите герои или да направи първата си крачка към съзряването.
1999-А
България |2021 | 21 мин.
Сценарий: Александър Милушев, Андрей Филипов
Режисьор: Александър Милушев
Оператор: Георги Маринов
Музика: Уикеда, Александър Милушев
С участието на: Тодор Недялков, Мартин Калковски, Китодар Тодоров, Ивета Георгиева
Гледайте „1999-а“ тук: 
